Определение № 1003 от 02.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1207/2025 г.

Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК. Ц. А. Г. и Д. Х. Г., двамата от [населено място], чрез пълномощника им адв. Ел. Т.-К., обжалват в срок въззивното решение № 6997 от 17.12.2024 год. по гр. д. № 2450/2024 год. на Софийски градски съд, с което е потвърдено първоинстанционното решение от 12.01.2024 год. по гр. д. № 2297/2022 год. на Софийския районен съд. С него е допусната съдебна делба на недвижим имот – апартамент № 71, с идентификатор ***, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] вх. „Г“, ет. 3, състоящ се от две стаи, дневна, кухня и обслужващи помещения, със застроена площ 88.01 кв. м., ведно с избено помещение № 13 с площ 7.41 кв. м., заедно с 0.927 % ид. ч. от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, върху което е построена същата, представляващо поземлен имот с идентификатор ***, между касаторите с общ дял 12/18 ид. ч., само Ц. А. Г. – със самостоятелен дял 3/18 ид. ч., Р. П. А., П. И. А. и А. П. А. – с дялове по 1/18 ид. ч. за всеки един от тримата. Касаторите поддържат становище за неправилност на въззивното решение поради наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК с искане да се допусне касационното му обжалване. Считат, че неправилно въззивният съд приел, че е налице съсобственост между страните, като не е уважено възражението им за придобиване по давност частта на наследодателката на ищците в периода след смъртта на общия наследодател, в нарушение на чл. 69 ЗС. Владението им било установено от събраните свидетелски показания, установяващи заявлението на сестрата, че наследственият апартамент остава за брат й, поради което и установената от последния фактическа власт е с изричното съгласие на другия наследник. С оглед придобиване по давностно владение спорната 1/6 ид. ч. касаторите искат отмяна на въззивното решение и вместо това предявеният иск за делба на апартамента бъде отхвърлен. Претендират присъждане на направените разноски. В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поддържат наличието на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, като се позовават на противоречие с цитираните и приложени решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК - № 3 от 19.01.2016 год. по гр. д. № 3973/2015 год., І г. о., № 326 от 8.02.2016 год. по гр. д. № 4591/2015 год., І г. о., № 20 от 23.07.2018 год. по гр. д. № 1377/2017 год., ІІ г.о. и № 19 от 28.01.2019 год. по гр. д. № 1298/2018 год., І г. о., както и на ТР № 1 от 6.08.2012 год. по т. д. № 1/2012 год. на ОСГК на ВКС по поставеният въпрос: „ Следва ли в хипотеза, когато фактическата власт върху идеална част, полагаща се по наследство на друг наследник, е установена от един от наследниците при изричното съгласие на другия наследник за завладяване на припадащата му се идеална част, владеещият наследник да демонстрира пред изрично съгласилия се намерението си да свои идеалната му част за себе си или действа презумпцията на чл. 69 ЗС?“. При условията на евенталност касаторите се позовават и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по същия въпрос с оглед значението му за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Поставен е и процесуалноправен въпрос: „Следва ли въззивната инстанция при осъществяване на решаващата си дейност да спазва правилата на формалната и правната логика, т. е. фактическите й констатации и правните й изводи да са обосновани?“, като даденият положителен отговор на въпроса, а и самото му поставяне, са обосновани с позоваване на свидетелските показания, установяващи, според касаторите основателността на поддържаното възражение за придобивна давност. Поддържаното основание и тук е по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с позоваване на решения: № 331 от 4.07.2011 год. по гр. д. № 1649/2010 год., ІV г. о., № 283 от 14.11.2014 год. по гр. д. № 1609/2014 год., ІV г. о. и № 50123 от 17.01.2023 год. по т. д. № 1220/2021 год., ІІ т. о. Съделителите Р. П. А., П. И. А. и А. П. А., чрез пълномощника им адв. М. К., в представения писмен отговор оспорват наличието на релевираните основания за допускане на касационното обжалване, респ. считат жалбата за неоснователна. Претендират присъждане на направените разноски. Върховният касационен съд, в настоящият си състав на Второ гражданско отделение, за да се произнесе по предмета на производството по чл. 288 ГПК, взе предвид следното: За да потвърди първоинстанционното решение, с което е допусната делба на процесния апартамент при посочените квоти между страните, въззивният съд препратил към фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, съгласно чл. 272 ГПК, установяващи придобиването на процесния апартамент в[жк]от А. и Л. Г. през 1992 год., в режим на съпружеска имуществена общност. След смъртта на първия на 15.11.2002 год. собствеността е преминала към наследниците му по закон – преживялата съпруга и две деца – Ц. и А., като дяловете им са определени съгласно чл. 5, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 ЗН – преживялата съпруга придобива 4/6 ид. ч., впоследствие прехвърлени срещу задължение за издръжка и гледане на сина й Ц. /с нот. акт № 88 от 2021 год./, а низходящите придобиват по 1/6 ид. ч. от апартамента. След смъртта на А. А. нейната наследствена 1/6 ид. ч. се придобива от наследниците й по закон – ищците в делбеното производство, сега ответници по касация. Тази част ответниците, сега касатори претендират да са придобили по давност, като възражението им е прието за неоснователно поради липсата на проведено пълно и главно доказване на фактическия състав на това придобивно основание. Действително, от свидетелските показания е установено, че ответниците живеят в процесния апартамент от сключването на брака им, т. е. налице е обективния елемент на владението, но преценката на събраните доказателства не обосновава извод за наличието на субективния му елемент – манифестиране на промяна в намерението да своят за тях частта на А. А., чрез действия и по начин, че да отблъсне нейните права. Съдът се е позовал на задължителната съдебна практика - ТР № 1/2012 год. на ОСГК на ВКС по въпросите относно основанието за упражняване на фактическа власт от един от съсобствениците, трансформиране на установената фактическата власт във владение, необходимостта от манифестиране на промяната в намерението за своене пред собственика на имота. Съдът посочил, че плащането на данъците на имота за две последователни години, както и обстоятелството, че А. А. не е разполагала с ключове за процесния апартамент, не са такива действия, които да обосноват извод за промяна в намерението за своене, за отблъскване на владението. По повод доводът на ответниците за установяване на владението им на основание предаване на фактическата власт със съгласието на сънаследниците, въззивният съд приел, че от събраните доказателства не се установява по несъмнен начин този факт – нито кота е направено конкретното изявление на наследодателката на ищците, нито към кой е адресирано. При това положение и при липсата на установени конкретни действия от страна на ответниците, които да показват промяната в намерението за своене за себе си, въззивният съд е обосновал извод за наличие на съсобственост в имота, обосноваваща допускане на делбата му при определените по закон дялове на съсобствениците. С оглед на тези съображения релевантни за извода по поддържаното от касаторите възражение за придобивна давност са въпросите относно владението на съсобствен имот от един от съсобствениците му и позоваването му на давност; по какъв начин следва да се прояви промяната в намерението му за своене на целия имот по отношение на другите съсобственици, обективирането и манифестирането на тази промяна пред тях, както и относно доказателствената тежест, като произнасянето по тях не е в противоречие с посочената от касатора съдебна практика, както и със задължителната такава, обективирана в ТР № 1 от 6.08.2012 год. на ОСГК на ВКС. Както е прието в същата, при правен спор подлежи на изследване въпросът за основанието за упражняването на фактическата власт. В настоящият случай основанието е наследствено правоприемство след смъртта на А. Г. през 2002 год. Съсобственикът, позоваващ се на придобивна давност върху чуждата идеална част, следва да установи промяната на това основание с едностранни действия, с които по явен и недвусмислен начин да показва отричане владението на останалите. Въз основа на преценка на събраните по делото писмени и гласни доказателства, съдът приел, че осъществяваната от ответника фактическа власт върху апартамента след смъртта на баща му не е довела до настъпване на правните последици на придобиването на частта на сестра му по давност, като изрично съгласие от страна на сестрата за завладяване не е прието да е налице. Формулираният въпрос в изложението изразява позицията на касатора за основанието, на което е започнал владението върху чуждата идеална част, но същата не е възприета от решаващият съд в обжалваното решение поради липсата на установен такъв факт по делото. Поради това и двата формулирани в изложението въпроси: относно наличие на изрично съгласие за завладяване на частта от друг наследник и необходимостта в този случай последният да демонстрира пред първия промяна в намерението си, както и обосноваване на фактическите констатации и правните изводи на въззивната инстанция в контекста на сочената съдебна практика, не са обсъждани в решението, респ. не са обусловили извода за неоснователност на възражението на ответника. Затова и не могат да обосноват наличие на основания нито по чл. 280, ал. 1, т. 1, нито по т. 3 ГПК. По начина, по който са формулирани в изложението те нямат обуславящо значение за формираната правораздавателна воля на съда в обжалваното решение, а представляват по същността си довод за неправилност на решението по спора за собствеността на процесната идеална част от имота, което предполага произнасяне след допускане на касационно разглеждане на делото. Релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за това обаче не е налице, тъй като на първо място не е налице общото основание, а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, и на второ място – не е налице противоречие с посочената съдебна практика, в която фактическата обстановка е различна от тази по настоящето дело по въпроса за основанието, на което е установена фактическата власт. Тези съображения обосновават и липсата на основание и по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. С оглед служебното задължение на касационната инстанция да следи за приложението на чл. 280, ал. 2 ГПК, настоящият състав намира, че обжалваното въззивно решение е валидно и процесуално допустимо. Не е налице и очевидна неправилност, тъй като при прочита на обжалвания съдебен акт не се констатира видимо тежко нарушение на приложима за спора императивна правна норма, както и на основни съдопроизводствени правила, така и не се констатира явна необоснованост на същото. Горните съображения обосновават извод за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Въпреки този извод разноски в полза на ответниците не се присъждат, тъй като липсват доказателства за направени такива в настоящето производство. Водим от горното настоящият състав на ВКС, Второ гражданско отделение