Определение № 1381 от 20.12.2023 г. на ВКС по т. д. № 613/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Нет Кредит „ ООД против решение № 277/05.12.2022 г. по гр.д.№ 321/2022 г. на Окръжен съд – Враца, с което е потвърдено решение № 36/14.04.2022 г. по гр.д.№ 664/2021 г. на Районен съд – Оряхово. С потвърденото решение са уважени предявените от С. В. С. против касатора установителни искове, за установяване нищожност на клаузите на чл.4 ал.3 и чл. 6 от сключения между страните договор за потребителски кредит от 20.08.2021 г.. Касаторът оспорва допустимостта на въззивното решение, като твърди, че е постановено по недопустим - лишен от правен интерес – иск, защото ищцата никога не е заплащала, нито й е предявявана отговорност за неустойката, уредена в чл. 6 вр. с чл. 4 ал. 3 от договора, тъй като е изпълнила задължението си, за обезпечаване изпълнение на задълженията си по договора за кредит, съгласно последната разпоредба. В евентуалност, касаторът оспорва правилността на въззивното решение, като се аргументира с правото си да получи обезпечение на вземането си от кредитополучателя – досежно клаузата на чл. 4 ал. 3, както и навежда съображения защо договорената неустойка не излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и не се явява нищожна, поради противоречие с добрите нрави, съгласно задължителните указания на ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Акцентира на няколко обстоятелства: 1/ че кредитополучателят е имал възможност да избере сам вида на дължимата гаранция – чл.3.2.1 от Общите условия, приложими към договора; 2/ уведомен е за това задължение преди сключването на договора и може да направи самостоятелна и свободна преценка, дали и как да го изпълни; 3/ чл. 6 от договора визира максимална горна граница на дължимата неустойка, т.е. отнапред е ясен за потребителя обхвата на отговорността му при неизпълнение задължението за обезпечаване на кредита; 4/ задължението за обезпечаване на кредита може да се изпълни по всяко време от действието на договора и по начало неустойка за неизпълнението му се дължи само за периодите, в които кредитът не е обезпечен; 5/ кредитополучателят е могъл да откаже сключването на договора в 14-дневен срок от сключването му, съгласно чл. 29 ЗПК вр. с чл. 4 ал. 1 т. 4 от договора, вкл. ако се окаже, че е в невъзможност да осигури обезпечение на кредита, без каквито и да било имуществени последици за него. В съвкупност така посочените обстоятелства касаторът счита, че обуславят извод за уговорени изключително в полза на кредитополучателя клаузи на чл. 6 вр. с чл. 4 ал. 3 от договора за потребителски кредит. От друга страна се позовава на договорната свобода – чл. 9 ЗЗД, както и че договореното е със силата на закон за страните, съгласно чл.20а ЗЗД. Именно в резултат на извършена от кредитодателя предварителна оценка за кредитоспособността на ищцата е било предприето включване на оспорените клаузи за обезпечаване изпълнението на договора, с които се намалява риска на кредитодателя от невъзможност да се удовлетвори от наличното имущество на длъжника. Ответната страна – С. С. – оспорва касационната жалба и обосноваването на основание за допускане на касационното обжалване, поради неудовлетворяване на допълнителния селективен критерий, сочен в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Ищцата С. С. е предявила установителни искове, с правно основание чл. 26 ал. 1 пр. трето ЗЗД, за установяване нищожност на чл. 4 ал. 3 и чл.6 от сключения с ответното дружество „ Нет Кредит „ ООД договор за потребителски кредит от 20.08.2021 г.. Чл. 4 ал. 3 от договора предвижда: В срок до края на следващия ден от сключване на договора, кредитополучателят е длъжен да предостави на кредитора гаранция по кредита, съгласно реда и условията, предвидени в Общите условия по договора. Банковата гаранция или гаранцията, издадена от небанкова финансова институция, трябва да бъде за сума в размер на 2 700 лева, със срок на валидност 22.02.2023 г.. Чл. 6 ал. 1 предвижда: В случай, че Кредитополучателят не представи на Кредитора гаранция по кредита по чл. 4 ал. 3 от договора в установения срок и съгласно реда и условията, предвидени в Общите условия по договора, той дължи на дружеството неустойка в размер на 2 556 лева. Следващите ал. 2 - 6 вкл. на чл. 6 поясняват начина на начисляване и изплащане на на неустойката и дължимостта й само за периоди, в които кредитът е бил без осигурена гаранция. Ищцата счита, че клаузите са в нарушение на чл. 19 ал. 4, чл. 21 ал. 1 и чл. 33 от Закона за потребителския кредит / по - насетне поддържа заобикалянето им /, както и се явяват неравноправни по смисъла на чл. 143 ал. 1 ЗЗП. Прехвърлят риска от неизпълнение задължението на финансовата институция да извърши предварителна преценка за кредитоспособността на клиента върху самия клиент. Неустойката по същество съставлява допълнително възнаграждение за кредитодателя / в добавка към възнаградителната лихва /, без основание в договора за кредит, съответно водещо до неоснователното му обогатяване. Същата е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Акцентира се на заобикаляне разпоредбата на чл. 19 ал. 4 ЗПК, тъй като с неустойката по същество се дублират стойности, вече включени в годишния процент на разходите – ГПР / вкл. такива по събирането на задълженията по кредита / и така се избягва въведеното с разпоредбата ограничение на ГПР, в съответствие с който е определена възмездността по договора за кредитодателя, а именно - да не е по-висок от петкратния размер на законната лихва по просрочени задължения в лева и валута, определен с ПМС № 426/2014 г.. Ищцата твърди, че по този начин се провежда заблуждаваща търговска практика – непосочване действителния размер на ГПР, което обуславя неравноправния характер на оспорените клаузи. Ответникът оспорва предявените искове с доводите, поддържани като касационни доводи за недопустимост и неправилност на въззивното решение. Първоинстанционният съд е уважил исковете, като очевидно е приел същите допустими, но без изрични мотиви за това, доколкото ги е разгледал по същество. Приел е, че клаузата за неустойка не е уговорена в обезпечаване изпълнението на същинско задължение на кредитополучателя по договора за потребителски. Задължението за обезпечаване на кредита е коментирано като „вторично„ и че неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на заетата сума, съобразно договора и общите условия към същия, нито пряко предпоставя търпими от кредитополучателя вреди, подлежащи на обезщетяване. Формално е прието, че чл. 4 ал. 3 е неравноправна клауза, съгласно чл. 143 ЗЗП, но без допълнително мотивиране, и като такава е нищожна, вкл. на основание чл. 21 ал. 1 ЗПК. Декларативно е посочено, че уговорената неустойка е във вреда на потребителя и не отговаря на изискването за добросъвестност, като в аспект на недобросъвестността се визира краткия еднодневен срок за осигуряване на дължимата гаранция. Съдът е приел, че договорената неустойка води до значително неравновесие между правата и задълженията на страните, доколкото с нея кредитодателят е прехвърлил отговорността си за последиците от неупражнената, но дължима професионална грижа, съгласно чл. 16 ЗПК, на потребителя. Съдът приема, че неустойката води до скрито оскъпяване на кредита, бидейки добавка към възнаградителната лихва. Като водеща до неоснователно обогатяване на кредитора и с оглед преждеизложеното, съдът е счел, че клаузата за неустойка не отговаря на присъщите за института обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, съгласно задължителните указания в ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК и като такава е нищожна, поради противоречие с добрите нрави. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, акцентирайки на задължението на кредитодателя, съгласно чл.16 ЗПК - извършването на предварителна оценка на кредитоспособността на потребителите. От кумулативното съблюдаване на чл. 16 вр. с чл. 18 ал. 1 ЗПК следва, според съда, извода, че преценката за обезпечеността на кредита е предварителна спрямо преценката за сключването на договора, респ. обезпечаването е условие за сключване на кредита, а не елемент от съдържанието на самия договор за кредит. Нищожността на чл. 4 ал. 3 от договора е изведена от: уговарянето на задължението за обезпечаване на договора за кредит, но не като условие за сключването му, акцентирайки на визираното в разпоредбата предоставяне след сключването на договора и без обвързване непредоставянето на гаранция с неговото прекратяване, а с отговорност за неизпълнение на договорно задължение; определянето на неустойка в размер надхвърлящ общото задължение по договора / макар същият да се съдържа в чл.6 от договора /; определянето на непосилен срок за изпълнение задължението за осигуряване на гаранцията / което конфронтира с първия от изложените мотиви /. Съдът приема, че с чл. 4 ал. 3 се заобикалят изискванията на ЗПК и конкретно - задължението на кредитодателя, въведено с чл. 16 ЗПК. Обосновано е и противоречие с клаузата на чл. 5 ал. 12 ЗПК, тъй като е изискано обезпечение, без да е било задължително, съгласно същата. Акцентира се на вида на изискваните, макар в алтернативност и по избор на кредитополучателя гаранции – банкова гаранция от финансова институци или поръчителство от двама поръчителя, но при завишени изисквания спрямо същите. Съдът квалифицира въведеното с чл. 4 ал. 3 задължение като водещо до неравноправно положение на страните, в ущърб кредитополучателя и в полза на кредитора, осигурявайки му неоправдана и недължима печалба, под формата на предвидената за неизпълнението му неустойка. Нищожността на чл. 6 от договора съдът от една страна е обосновал с нищожност на самата клауза, уреждаща задължението за което се уговаря неустойката – дължимостта й за неизпълнение на условие за сключването на договора, но след сключването му. Съдът приема, че клаузата е в нарушение на чл. 10а ал. 2 ЗПК, според която кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Практическият смисъл на предвиденото в оспорените клаузи, според съда, е събирането на комисиона за действие, свързано с усвояването на кредита / макар от изложението да следва съдът да е имал предвид не усвояването, а събиране задължението по кредита /. Акцентира се на уговарянето на неустойка не в обезпечаване отговорността на длъжника за неизпълнение задължение по договора за кредит, а в обезпечаване отговорността му от необезпечаване на кредита, от неизпълнението на което, само по себе си, не възникват вреди, в причинност със сключения договор за кредит. Съдът е обобщил, че разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и добрите кредитни практики изискват задължението за предоставяне на обезпечение да бъде или условие за сключване на договора за кредит или условие, изпълнимо в определен срок от сключването до реалното предоставяне на кредит, неизпълнение на което е основание за отказ от договора. Съдът очевидно е възприел дължимата неустойка в размер от 2556 лева помесечно / за каквото тълкуване формулировката на чл. 6 предоставя възможност /, а не в единичен размер от 2556 лева, както се твърди от ответника. С този си именно размер е прието, че същата води до неоснователно обогатяване на кредитодателя, в противоречие с добрите нрави. В изложението по чл. 284 ал. 3 ГПК касаторът формулира следните въпроси, обосновавани в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК: 1/ Налице ли е правен интерес за ищеца, от предявяване на иск, с който се цели да бъде прогласена нищожността на клауза от договор, чиято хипотеза никога не е била изпълнена, не се е стигнало до приложението й и не е възможно да бъде изпълнена занапред ?; 2/ Противоречи ли на добрите нрави клауза в договор за потребителски кредит, с която се уговаря задължение за потребителя да предостави обезпечение на кредита ? и 3/ Противоречи ли на добрите нрави клауза в договор за потребителски кредит, с която се уговаря неустойка за неизпълнение на поето от потребителя задължение за предоставяне на обезпечение ? Първият въпрос касае допустимостта на въззивния акт, за която съдът следи служебно и без да е нужно формулирането на правен въпрос и обосноваването му с допълнителен селективен критерий. Недопустимостта ответникът обосновава с липса на правен интерес от водене на установителните искове, тъй като ищцата е изпълнила задължението за обезпечаване на кредита, съгласно чл. 4 ал. 3 от договора и неустойка за неизпълнение на това задължение не й е събирана, нито подлежи на събиране тепърва, доколкото кредитът е изцяло погасен. Тези обстоятелства / извън факта на окончателно погасяване на кредита / са безспорни, но не изключват правния интерес от предявяването на исковете, като се съобрази, че договорът е със срок от година и половина и към датата на исковата молба, както и на приключване устните състезания във въззивна инстанция, към който момент се формира силата на пресъдено нещо, този срок не е изтекъл, т.е. установената нищожност във всички случаи би могла да рефлектира върху съдържанието на все още съществуващо между страните правоотношение по договора за кредит. Дори и след изтичането му, обаче, нищожността на оспорените клаузи и предоставената гаранция, в зависимост от вида й и условията, при които е била осигурена от ищцата, биха могли да обусловят интерес от обезщетяване на вреди, в причинност с недължимото й предоставяне. Втори и трети въпроси изискват директен отговор за правилността на въззивното решение, без да са формулирани в аспект на решаващите мотиви на въззивния съд, за приемане нищожност на оспорените клаузи. Вторият въпрос не е формулиран в съответствие с действително преценимото съдържание / смисъл / на оспорената клауза на чл. 4 ал. 3, визираща задължение за обезпечаване на договор за кредит, без обвързването му с прекратяване на договора при непредоставено обезпечение, т.е. уговарянето му като елемент от същественото съдържание на договора за кредит / поради което и уговорено да е дължимо след сключването на договора /, а не като условие за сключването, респ. за действието му. Хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, съгласно задължителните указания в т.4 на ТР № 1 / 2010 г. по тълк.дело № 1 / 2009 г. на ОСГТК на ВКС, предпоставя посочването на правна норма, приложима за отговор на въпроса, която, бидейки неясна, непълна или противоречива е провокирала противоречива съдебна практика, съответно посочена, или обосноваване предпоставки за преодоляване на иначе еднозначна, но неправилна съдебна практика, подлежаща на преодоляване, поради промяна в обществените условия или изменение на законодателството. Обосноваване в съответствие с тези указания касаторът не е предложил. При служебна справка на състава, за постановени решения на първа и въззивна инстанции по идентичен на поставения в п. 3 въпрос, не се установява противоречиво произнасяне, независимо от различия в мотивировката, а единно и в унисон с приетото от въззивния съд. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение