Определение № 13 от 03.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 2741/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Д. А. К. против определение № 296/11.09.2024 г. по ч.т.д. №451/2024 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено определение № 733/07.06.2024 г. по т.д.№ 365/2022 г. на Окръжен съд – Пловдив, за оставяне без уважение молбата на адв. Д. А. – особен представител на ответника Айоделе Адарамола Фадахунси, за изменение на постановеното от същия съд определение от 22.04.2024 г., с присъждане възнаграждение на особения представител в първоначално определения и внесен от ищцовата страна размер от 9 243 лева. Оспорва се правилността на въззивното определение по съображения, че в конкретната хипотеза – на процесуално представителство от особен представител на страната, по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК – е недопустимо последващо изменение на първоначално определеното от съда възнаграждение за същия, при което определяне вече е извършена дължимата преценка за фактическата и правна страна на спора. Към този момент съдът е наясно и с цената на иска, както и с вероятния обем на адвокатския труд, предвид заявеното правно основание. За размера на възнаграждението не следва да има значение изхода на спора, нито обема на оказаното правно съдействие. Споделяне на противното би създало несигурност за особения представител в справедливото възмездяване на труда му. Ответната страна - „Банка ДСК „ЕАД – оспорва частната жалба и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, поради необоснованост на допълнителния селективен критерий. Цитира практика на касационна инстанция, с която атакуваното определение не конфронтира / определение по ч.гр.д.№ 2775/2024 г. на І г.о. на ВКС /. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Производството по гр.д.№ 365/2022 г. на Пловдивски окръжен съд е образувано по предявени от „Банка ДСК“ ЕАД против Айоделе Адарамола Фадахунси искове, за установяване вземания на ищеца към ответницата, на основание сключен между страните договор за целеви потребителски кредит от 17.10.2014 г., в размери съответно: 108 991,59 лева – главница, 5 637,25 лева - възнаградителна лихва и 236,68 лева – неустойка за забава за периода от 28.10.2021 г. до 23.06.2022 г., съгласно чл. 17.1 от приложимите към договора Общи условия. В производството ответницата е представлявана от назначен особен представител – адв. Д. К.. С разпореждане от 14.08.2023г. е определено дължимо за същата възнаграждение в размер на 9 243 лева, съответно внесени от ищеца. Особеният представител е депозирал отговор на искова молба и отговор на допълнителна искова молба, като е оспорил исковете с доводи за противоречие на клаузи от сключения между страните договор за кредит с разпоредби на приложимия към него Закон за кредитиране на студенти и докторанти / ЗКСД /. Паралелно е противопоставил довод за неизискуемост на претендираните вземания. По делото е изслушана съдебно-счетоводна експертиза, а производството е приключило в две съдебни заседания. Особеният представител е депозирал и писмена защита. С определение № 539/22.04.2024г. първоинстанционният съд е определил окончателно възнаграждение за особения представител в размер от 4 621,50 лева и разпоредил изплащането му. С първоинстанционното решение е частично уважен иска за главницата - до размера от 78 233,20 лева и отхвърлени останалите. Решението, като обжалвано, не е влязло в сила. С молба от 20.05.2024 г. особеният представител на ответника е поискал изменение на определението от 22.04.2024 г., с присъждане на пълния първоначално определен размер на възнаграждението от 9 243 лева. Молбата е оставена без уважение, като с тук атакуваното определение на въззивна инстанция е потвърдено първоинстанционното определение № 733/07.06.2024 г. по т.д.№ 365/22 г. на Окръжен съд – Пловдив. Въззивният съд не е споделил преценката на първоинстанционния, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност, акцентирайки на предмета му - вземания по договор за банков кредит. Съобразил е обхвата на осъществената защита, но счел, че определеното възнаграждение от 4 621,50 лева се явява справедливо и обосновано с оглед същата. В тази връзка се е позовал на обвързващите го със задължителна сила указания в решение на СЕС по дело С – 438/22, съответно цитирайки го. Посочил е, че тези указания са относими както към определяне на послежащо на възмездяване, като справедливо и обосновано, адвокатско възнаграждение по сключен между представляван и представител договор за правна помощ, така и в хипотезите на назначаван от съда особен представител. Не са изложени мотиви по основния довод на страната, поддържан като такъв и с частната касационна жалба, че веднъж определено възнаграждението на особения представител не подлежи на корекция, независимо от фактическата и правна сложност на спора и независимо от действителния обем на осъществената защита. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК е формулиран въпроса: Допустимо ли е първоначално определеното от съда адвокатско възнаграждение на назначения особен представител, по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК, да бъде редуцирано впоследствие с оглед изхода на делото ? Допълнителният селективен критерий се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК – с определение по ч.гр.д.991/2024 г. на ІV г.о. на ВКС. Формално се упоменават и хипотезите на чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК, но без посочени тълкувателни актове на Конституционния съд на Република България, нито актове на Съда на европейския съюз. Формално се цитира нормата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въпросът не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, тъй като не е коментиран в решаващите мотиви на атакуваното въззивно определение, макар да кореспондира с поддържан от страната довод в частната й жалба. В този смисъл е налице процесуално нарушение на съда – непроизнасяне по въззивен довод на страната – което предполага формулирането на процесуалноправен въпрос за задълженията на въззивния съд. Самият въпрос е формулиран в несъответствие с решаващите мотиви, тъй като въззивният съд не е определил по-ниско от първоначално определеното възнаграждение, поради „ изхода на спора „ / частично уважен главен иск /. Но дори да се ирелевира тази неточност и да се приеме за обоснован общия, не се явява обоснован допълнителния селективен критерий в никоя от визираните – две от които формално – хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 1, съответно т. 2 и т. 3 ГПК. Цитираното определение не съдържа отговор на поставения въпрос и изобщо не касае процесуално представителство на страна от особен представител, назанчен по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК.Не са посочени актове попадащи в обхвата по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, а е налице непротиворечива практика на касационна инстанция, цитирана и от ответника / определения по ч.т.д.№ 2775/2024г. на І г.о., гр.д.№ 2659/2023 г., гр.д.№598/2020 г., гр.д.№ 4137/2019г. на ІІІ г.о. на ВКС и др.- конкретно за хипотезата на намаляване на първоначално определено възнаграждение на особен представител /, приемаща за допустимо коригирането на дължимо възнаграждение на особен представител на страната - в увеличение и намаление, съобразно фактическата и правна страна на спора и действителния обем на осъществената защита, които не биха могли да се предвидят към момента на назначаването на особения представител и предплащането на разноски за възнаграждението му от противната страна. Както се сочи в определение по ч.т.д.№ 1323/2024 г. на ІІ т.о. на ВКС: „По същата логика, по която /мотивите към т. 6 от ТРОСГТКВКС № 6/2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г./, при констатирана фактическа и правна сложност на делото, няма пречка съдът да определи по-висок размер на възнаграждението, тъй като само той е органът, в чиято дискреция е както преценката за назначаване на особения представител, така и служебно осъществявания контрол за законосъобразно и справедливо съдопроизводство, при констатиране обратното – липса на такава сложност, съдът е властен да определи и по-нисък такъв размер“. Наличието на такава непротиворечива практика, при липса на обосновка за нуждата от преодоляването й, поради промяна в обществените условия или изменение на законодателството, обективно изключва обосноваване на допълнителен селективен критерий в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответната страна е претендирала присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Както е прието в определение по гр.д.№ 4137/2019 г. на ІІІ г.о. ВКС, което настоящият състав споделя, искането да се измени определение, касаещо размера на определеното възнаграждение за особен представител по чл. 47, ал. 6 ГПК, е извън предметната рамка на чл. 248, ал. 1 ГПК ( така и в определение № 240/ 29.11.2016 г. по ч. гр. д. № 4328/2016 г., II г. о., определение № 312/28.04.2014 г. по ч. гр. д. № 1920/2014 г., IV г. о. на ВКС и др.) … Основателността на искането на противната страна, за намаляване възнаграждението на особения представител, не обуславя право на същата да й се присъдят разноски за производството по инстанционния контрол на определението на съда, за изменение размера на възнаграждението на особения представител по нейното искане, тъй като нито особеният представител, нито представляваното от него лице са задължени за заплащане на разноски в този случай. Жалбоподателят е упражнил едно свое лично право – да възрази срещу определеното за особения представител възнаграждение и да иска привеждането му в съответствие с фактическата и правна сложност на делото. Намаляването на възнаграждението рефлектира в процесуалното правоотношение между съда и особения представител, то няма отношение към процесуалното поведение на другата страна в процеса и в този смисъл - липсва неоснователно предизвикан от нея правен спор, който да обуслови отговорността по чл. 78 ГПК. Поради това, в производствотото по осъществяване на инстанционния контрол на акта на съда по чл. 47, ал. 6 ГПК не се поражда отговорност за разноски по чл.78, ал.1 ГПК, тъй като това производство не е свързано с резултата от делото и не зависи от него. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение