Определение № 721 от 23.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 516/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на процесуалния пълномощник на „Строител-48 Инвест“ ООД ЕИК[ЕИК] срещу решение № 761 от 01.04.2019 г. по т.д. № 2053/2018 г. на САС,ТО,13 с-в, с което е потвърдено решение № 8364/11.12.2017 г., постановено по гр.д. № 9623/2012 г. на СГС,І-6 с-в, с което са отхвърлени пасивно субективно съединените, при условията на евентуалност искове на дружеството-касатор срещу Е. П. А., А. Р. М., В. Р. М.-Г., Б. Р. М.-А., Ю. С. М., Б. С. М., Р. С. М., М. М. К., К. Д. Д.,П. Л. Д., Е. С. Г. и К. Я. Г. за прекратяване, на основание стопанска непоносимост/ чл.307 ТЗ/, на договорната връзка между страните по спора, възникнала по договор за учредяване на право на строеж – н.а. № 105/31.07.2008 г. с на нотариус с рег. № 033 на НК, препращащ към споразумение от 08.07.2008 г. с нот.заверка от същия нотариус, ЕВЕНТУАЛНО –да се измени, на същото основание, договорът, като се намали от съда със съдебно решение, обемът на уговорената насрещна престация на суперфициара – да построи със собствени сили и средства и да предаде на ответниците съответните обекти, върху които последните са си запазили правото на строеж, както и в частта за присъдените разноски. Касаторът се поддържа, че решението е постановено при неправилно приложение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите на съда. Искането за допускане на касационно обжалване е в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, предл. трето ГПК. В постъпили по реда на чл.287, ал.1 ГПК отговори от ответниците по КЖ е изразено становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество – за правилност на атакуваното решение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, при спазване на преклузивния срок по чл.283 ГПК, насочена е срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията за редовност. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е изложил в мотивите следните съображения: С оглед изложените в исковата молба твърдения, съставът на САС е приел, че е сезиран със субективно пасивно и обективно евентуално съединени искове с правно основание чл.307 ТЗ за прекратяване, евентуално- за изменение на процесния договор, поради стопанска непоносимост. Според съда, за да е налице стопанска непоносимост по смисъла на чл.307 ТЗ, следва да се установи с пълно и главно доказване, че са налице обективно и трайно променени икономически условия, настъпили след възникване на задължението, което не е изпълнено, но е възможно и че запазването на договорното правоотношение в първоначалния му вид би довело до накърняване на принципите на справедливост и добросъвестност. Икономическите условия са обективно и трайно променени, когато изменението е резултат от настъпили в обективната действителност факти, които не са причинени от съконтрахентите, които са непредвидими и не са били предвидени от тях в договора. Изменението следва да е настъпило преди неизпълнението на длъжника, т.е. преди изпадането му в забава и да е от такова естество и в такъв обем, че запазването на договорната връзка, респ. на задължението в първоначално договорения му вид да е несправедливо и недобросъвестно. Това означава, че е нарушена съществено еквивалентността по договора, т.е. променените условия са нарушили значително съответствието между стройността на престацията на длъжника и насрещната престация, като изпълнението за него е разорително или прекомерно обременително. Нарушението на еквивалентността на престациите следва да е недобросъвестностно, т.е. да има такъв характер и обем, че запазването на договора да противоречи на общоприетите правила за честност и почтеност, да води до нетърпим социален резултат, вкл. до опасност за запазването на икономическото съществуване на длъжника. Основният спор както в първоинстанционното, така и във въззивното производство е свързан с изправността на ищцовото дружество към настъпването на финансовата и икономическа криза /2008-2012г./, т.е. към твърдяната съществена, обективна и трайна промяна на икономически условия, както и с настъпилата в резултат от тази промяна значителна нееквивалентност на престациите. Безспорно е по делото сключването на 08.07.2008г. между ответниците като собственици-учредители и ищецът, в качеството му на строител-приобретател, на споразумение, по силата на което собствениците се задължават да учредят право на строеж върху съсобствения си УПИ І-2604,3541 от кв.190 по плана на [населено място], местността „Студентски град“, подробно описан, срещу задължението на строителя да построи за своя сметка сграда, съгласно одобрен архитектурен план от ДАГ при СО, включително и обектите, за които собствениците си запазят и взаимно си учредят право на строеж. Срещу учреденото право на строеж собствениците получават като обезщетение изградени обекти в проектираната сграда, които представляват 30% от всеки вид обекти, като в приложение №1 към споразумението са посочени индивидуално определените обекти, избрани от всеки от собствениците, за които си запазват правото на строеж. В приложение №3 са отразени разликите между РЗП на обектите, които собствениците избират и РЗП на полагащото им се обезщетение по идеен проект, респ. подлежащите на заплащане от строителя или от собствениците по правилата на чл.4, точка 4.2. от споразумението суми за уравняване. Строителят се задължава да построи всички обекти „до ключ“, като степента на завършеност по видове работи и материали е отразена в приложение №2, като останалите обекти /извън тези, за които собствениците си запазват право на строеж/ остават в негова собственост. Страните постигат съгласие правото на строеж по нотариален ред да бъде учредено на ищцовото дружество, което встъпва на мястото на „Строител-48“ООД и поема всички задължения по подписаното на 08.07.2008г. нотариално заверено споразумение. Няма спор, че на 31.07.2008г. между страните е сключен процесния договор за учредяване на право на строеж върху недвижим имот, обективиран в нотариален акт №105/2008г., като всички съсобственици на целия урегулиран поземлен имот 1076 кв.м. взаимно си учредяват, запазват и приемат помежду си безсрочното право на строеж за определени имоти, съответстващи на приложение №1 към споразумението от 08.07.2008г., индивидуализирани по одобрен архитектурен проект, които да бъдат изградени в жилищна сграда от две тела на седем и девет етажа и сутерен под двете тела, със застроена площ 490 кв.м., разгъната застоена площ - 3500 кв.м. и застроена площ подземна 1046 кв.м., състояща се от жилища, подземен гараж с паркоместа в сутерена, ателиета, магазини, съгласно виза за проучване и проектиране от 18.04.2007г. и същия одобрен архитектурен проект.Собствениците учредяват на ищцовото дружество право на строеж върху останалите обекти в сградата срещу задължението му да изгради със собствени сили и средства и да им предаде подробно описаните имоти, за които си запазват правото на строеж, до степен на завършеност съгласно споразумението от 08.07.2008г. Изрично е договорено, че предварителният договор и споразумението от 08.07.2008г. продължават своето действие с изключение на преуредените с нотариалния акт условия /раздел X/. По отношение на сроковете за изпълнение, нотариалният акт препраща към споразумението, в което страните постигат съгласие правото на строеж да се учреди в 10-дневен срок от подписване на договора; протоколът за строителна линия да се издаде в 60-дневен срок от датата на снабдяване с разрешение за строеж; строителят да завърши сградата в груб строеж в 15-месечен срок от издаване на протокол за строителна линия; сградата да бъде приета с акт образец 15 в 23-месечен срок от същата дата, като до 14 календарни дни от датата на снабдяването с Акт Образец 15 строителят се задължава да предаде на собствениците отделните обекти, а в 28-месечен срок от датата на протокола за строителна линия се задължава да снабди собствениците с разрешение за ползване. Разрешението за строеж на процесната сграда е издадено на 27.08.2008г., а на 13.12.2008г. е подписан протокол №2 за откриване на строителна площадка и определяне на строителна линия и ниво на строежа, като няма спор, че строителят започва изпълнението на строежа като началото на 2009г. достига кота 0, след което спира строителството. С оглед изложеното въззивният съд е направил извод, че ищцовото дружество изпада в забава за изпълнение на задълженията си по процесния договор след 13.03.2010г., когато настъпва падежът за изграждане на сградата в груб строеж /15 месеца след 13.12.2008г./, като неизпълнението му продължава и е налице забава и за приемане на сградата с акт обр.15 /от 13.11.2010г./, и за снабдяване на собствениците с разрешение за ползване /акт обр.16/ - от 13.04.2011г. Към промяната на икономическите условия в страната, т.е. настъпилата в началото на 2009г. финансова и икономическа криза- част от глобалната икономическа криза в периода 2007г.-2012г., ищецът не е бил в забава за изпълнение на договорните си задължения и може да се позовава на стопанска непоносимост. Ноторно известно е, че 2009г., но особено в периода 2010г.-2011г. в страна има финансово-икономическа криза, която се отразява силно и на отрасъл „Строителство“, където се наблюдава спад на броя на регистрираните строителни фирми, както и на броя на заетите в строителните фирми лица, спад в обема на сградното строителство, респ. в инвестициите в строителството, спад в потреблението. Няма спор, а се установява и от заключенията на приетите в първоинстанционното и в настоящото въззивно производство СТЕ, че в периода 2009г.-2011г. се наблюдава спад в цените на недвижимите имоти, който през 2011г. е значителен спрямо 2008г., преодолян през 2012г., когато настъпва стабилизиране на цените на имотния пазар с тенденция за леко покачване. Възникването на финансовата и икономическа криза е обективен факт, настъпил след сключването на договора, който не е могъл да бъде предвиден от страните при сключването му, но за да възникне в патримониума на ищеца потестативното право да иска прекратяване или изменение на договорната връзка поради стопанска непоносимост, следва да докаже изменение в конкретни условия/икономически параметри, довели до драстично нарушение на еквивалентността на договорените насрещни престации. В конкретната хипотеза ответниците учредяват на ищеца право на строеж върху собствения им недвижим имот за построяване на подробно описаната жилищна сграда, с изключение на обектите, за които си запазват правото на строеж /30% от РЗП/, срещу което строителят се задължава да построи и да им предаде в завършен вид „до ключ“ конкретно описаните обекти с РЗП 30% от общата РЗП на сградата, за които са си запазили правото на строеж. Престацията на строителя е извършване на СМР за изграждане на 30% от обектите в сградата, т.е. размерът й е равен на себестойността на тези обекти. Срещу своята престация строителят получава право на строеж за обекти със РЗП 70% от общата РЗП на сградата, но с оглед спецификите на договора реалната стойност на престацията му е равна на пазарната стойност на обектите, за които му е учредено правото на строеж, от която следва да се приспадне себестойността на строителството, тъй като строителят строи да своя сметка. Себестойността на строителството и пазарните цени на недвижимите имоти са икономическите показатели, чието изменение се отразява на еквивалентността на престациите по договора. Ако себестойността на строителството /цени на материали, труд и т.н./ се запазва или увеличава, а пазарната стойност на готовите обекти пада- престацията на строителя се увеличава, а контрапрестацията намалява, т.е. нарушава се еквивалентността на договора. Според съда, за да се приеме, че е налице стопанска непоносимост, следва са се установи драстично нарушаване, т.е. настъпила след възникването на задължението на ищеца значителна промяна в съотношението между стойността на строителството и пазарната цена на готовите строителни обекти. Себестойността на СМР отчита всички промени във финансово-икономическите условия, изразяващи се в промяна стойността на строителните материали, на цената на труда и др. разходи в строителството, а средните пазарни цени на недвижимите имоти отразяват промените в пазара, т. е. свитото търсене. Съдът на база събраните доказателства е заключил, че подобно изменение в посочените икономически показатели, не се установява: съгласно заключението на приетата във въззивното производство СТЕ в периода 2008г.-2011г. е налице намаляване на пазарните цени на недвижимите имоти, вкл. на процесните обекти, но се установява и понижаване на себестойността на строителната продукция /на СМР/, като съотношението себестойност/пазарни цени не се променя значително. През 2008г., когато е сключен процесният договор между ищеца, който е търговец, осъществяващ строителна дейност като основна търговска дейност и ответниците- физически лица, съотношението себестойност/пазарни цени е 4 490 567/9 165 860, т.е. това са параметрите, при които страните са постигнали съгласие и са приели за еквивалентни своите престации. Това е съотношението, при което е договорено и т.нар. обезщетение за собствениците, т.е. престацията на строителя за построяване на обекти с РЗП 30% от общата РЗП. През 2010г., когато настъпва падежът за изграждане на сградата в груб строеж, това съотношение е 3 086/7 323 750, а към 2011г., когато настъпва падежът за предаване на готовите обекти с акт обр.16, съотношението е 2 970 940/6 750 244. Дори да се приеме, че строителят извършва СМР в продължителен период /2009-2011г./, а реализацията на готовите обекти е възможна през 2011г., съотношението отново не е същество различно. Ето защо, според решаващия спора съдебен състав, не се установява настъпило след сключването на договора драстично нарушение на еквивалентността на насрещните престации, т.е- че изпълнението на задължението на ищеца би било разорително или прекомерно обременително. Обстоятелството, че престацията на едната от страните ще се увеличи, респективно контрапрестацията ще намали стойността си, не е достатъчно, за да се приеме, че са нарушение принципите на справедливост и добросъвестност. Икономическите условия не са постоянна величина, те се изменят непрекъснато, но за да е налице стопанска непоносимост освен всички други предпоставки, е необходимо това изменение са е толкова съществено, че продължаването на договорната връзка в първоначалния й вид да е несъвместимо със справедливостта и добросъвестността. За неоснователни са счетени изложените в жалбата доводи, че следва да се отчитат затрудненията на ищеца- строител за финансиране на проекта поради свиването на пазара на недвижими имоти „на зелено“, усложнените условия за вземане на банкови кредити, обстоятелството, че е новоучредено дружество. Изложени са и съображения, че ищецът е търговец, осъществяващ по занятие строителна дейност, т.е. следва с грижата на добрия търговец да осигури финансирането на проекта, за който е сключил договор. При липса на доказателства за значително нарушаване на еквивалентността на престациите изцяло за строителя е рискът от неосигуряване на достатъчен ресурс, вкл. финансов за изпълнението на задълженията му. Като неоснователно е прието и възражението, че при преценката на еквивалентността следва да се съобразява размерът на обезщетенията при подобни договори към момента на сключването на процесния договор и в периода на финансовата криза. Процентният размер на обезщетението сам по себе си не дава ясна представа за еквивалентността, т.е. за стойността на насрещните престации. Дори да се приеме, че този процент е определящ, то видно от приетото пред първата инстанция основно заключение на СТЕ пазарният процент на обезщетение на собствениците на УПИ, находящ се в местност „Студентски. град“ към 2008г. е около 22%, а към 2012г. достига около 18%, т.е. намаление с около 4%. При изначално договорен между страните процент на обезщетение над средния /30%/ и след намаление от 4%, обезщетението би достигнало 26%, което дори надхвърля посочените от вещото лице Предвид изложеното, въззивният съдебен състав е заключил, че ищецът, в чиято е тежестта на доказване, не установява чрез пълно и главно доказване наличието на стопанска непоносимост по смисъла на чл.307 ТЗ, поради което и главните, и евентуалните искове са неоснователни. Съгласно указанията по приложение на процесуалния закон, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, от значение за изхода на спора, по отношение на който е налице и някоя от визираните в т.1 – 3 на чл.280, ал.1 ГПК допълнителни селективни предпоставки. В мотивите към т.1 от ТР са разграничени основанията за достъп до касация от предвидените в чл.281, т.3 ГПК основания за неправилност на въззивното решение, поради което поддържаните основания по чл.280, ал.1 ГПК не биха могли да се основават на доводи за неправилност на решението. Съобразявайки задължителните указания по тълкуване на ГПК относно касационното обжалване в ТР № 1/2009 г., следва да се приеме, че формулираните от касатора въпроси, които се свеждат да приложението на разпоредбата на чл.307 ТЗ, относно стопанската непоносимост по отношение на конкретните факти по настоящия спор, и на които същият се позовава като основание за допускане до касация, на основание чл.280 ал.1,т.1 и т.3 ГПК, се отнасят към материалната законосъобразност на изводите на въззивния съд по спорното материално право. Произнасянето по законосъобразността на въззивното решение по фактите по конкретния спор не попада в обхвата на селективното производство по чл.288 ГПК, съгласно цитираното по-горе ТР. С оглед изчерпателност и яснота следва да се отбележи и че въпросите на касатора по същество се свеждат до значението за спора на факти и доводи, които липсват изобщо при сезирането на съда в ИМ с конкретния спор по чл.307 ТЗ/ разполагането от изпълнителя по договора с налични парични средства и възможност за отпускане на кредит от банките в условията на финансова криза/, и следователно са извън предмета на същия, т.е. не представляват такива обусловили и обуславящи изхода по спора, с който съдът е бил надлежно сезиран. Ето защо, поради неустановяване на общата предпоставка за достъп до касация, ВКС не дължи произнасяне по допълнителните селективни критерии по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Искането на касатора за допускане на касационно обжалване се основава и на очевидна неправилност по смисъла на чл.280 ал.2 ГПК, изразяваща се в необоснованост на изводите на съда за това, че себестойността на СМР обхваща всички промени във финансово-икономическите условия, а средните пазарни цени отразяват всички промени на пазара на недвижими имоти. За да е налице очевидна неправилност по смисъла на съдържанието на това понятие в цитираната законова разпоредба е необходимо да е налице постановен правораздавателен акт, с който законът е приложен в неговия обратен, т.е. противоположен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма или при произнасянето си съдът да е допуснал явна необоснованост на съдебния акт, вследствие на грубо явно нарушение на правилата на формалната логика. Във всички случаи, за да е „очевиден“ подобен порок, то това следва да се установява в самия акт, без да е необходим допълнителен анализ и преценка на събраните по делото доказателства, на приетите за установени факти или тълкуване на закона. В случая наличието на такъв недостатък, нито се обосновава от цитираните по-горе оплаквания в КЖ, нито е налице. В полза на ответниците по касация не следва да се присъждат разноски пред настоящата инстанция, с оглед липсата на доказателства за направата на такива. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение