Определение № 92 от 13.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 1312/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Гаранционен фонд срещу решение № 20 от 17.02.2025 г., постановено по в.гр.д. № 434/2024 г. по описа на Апелативен съд – Варна, в частта, с която е потвърдено решение № 22 от 23.05.2024 г., постановено по т.д. № 19/2023 г. по описа на Окръжен съд – Силистра, в частта относно началната дата, от която Гаранционен фонд е осъден да заплати на А. В. А. и Ф. И. А. законна лихва за забава върху присъдените в полза на тези лице обезщетения за претърпени неимуществени вреди от по 160 000 лв. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон. Касаторът счита, че при определяне на началната дата, от която Гаранционен фонд дължи лихва забава върху обезщетението за вреди на увредените при ПТП лица, въззивният съд не е съобразил, че е приложима специална законова уредба, която е различна от тази, регламентираща момента, от който лихва за забава се дължи от застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, което се дължи на различните функции, които имат застрахователят и Гаранционен фонд. Посочва, че тя се съдържа в чл. 558, ал. 1, изр. 2 КЗ, в която норма се препраща единствено към чл. 497 КЗ, поради което и предвиденото в тази разпоредба правило регламентира момента, от който Гаранционен фонд дължи лихва за забава. Заявява, че при прилагане на правилото на чл. 497 КЗ в настоящия случай се налага изводът, че задължението на Гаранционен фонд за заплащане на лихва за забава върху обезщетенията, присъдени по делото на увредените лица, възниква от момента на изтичане на определения в чл. 496, ал. 1 КЗ срок за произнасяне по образуваната преписка по отправените до него искания за заплащане на тези обезщетения, а не от датата на предявяване на исканията, която е релевантна за изпадането в забава единствено на застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“. В допълнението към касационната жалба, подадено в срока по чл. 283 ГПК, касаторът заявява, че обжалваното решение е неправилно, защото въззивният съд не е изпълнил задължението си по чл. 236, ал. 1, т. 7 ГПК да посочи в него банкова сметка на ищците, по която да се заплатят присъдените по делото суми. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване и допълнението към него касаторът се позовава на хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК и формулира три въпроса, по които поддържа допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответниците по касационната жалба А. В. А. и Ф. И. А. са подали отговор, в който заявяват, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и че то е правилно. Претендират присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на упълномощения да ги представлява адвокат в касационното производство по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: Касационната жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима. За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд – Варна е приел, че предмет на разглеждане в производството са искове с правна квалификация чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ КЗ, предявени от увредените лица А. В. А. и Ф. И. А. срещу Гаранционен фонд за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди, причинени в резултат на пътнотранспортно произшествие, настъпило поради виновното и противоправно поведение на водач на превозно средство, за което не е налице сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, като ищците са направили и искане за присъждане на законна лихва за забава върху претендираните обезщетения за вреди, считано от датата на предявяване на писмената претенция за тяхното заплащане пред Гаранционен фонд, която е 20.02.2023 г., до окончателното им плащане. Намерил е, че за да определи началния момент, от който Гаранционен фонд дължи законна лихва за забава върху предявените в процеса вземания за обезщетения за неимуществени вреди, следва да приложи чл. 429, ал. 3, изр. 2, чл. 496 и чл. 497 КЗ, както и да съобрази практиката на ВКС по прилагане на тези норми, постановена във връзка с отговорността за заплащане на лихва за забава от застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Въззивният съд е заключил, че на основание чл. 429, ал. 3, изр. 2 КЗ за Гаранционен фонд възниква задължение да заплати на увреденото при ПТП лице лихвата за забава, която му дължи делинквентът, но с начална дата, която се определя от по-ранната дата от тази, на която е бил уведомен за събитието от делинквента, и от тази, на която е бил уведомен за събитието от пострадалия или на която последният е предявил претенция за заплащане на обезщетение за вреди. Счел е, че по делото са представени доказателства, от които се установява, че ищците, в качеството си на увредени лица, са предявили претенциите си за получаване на обезщетение за претърпени от тях неимуществени вреди пред Гаранционния фонд на 20.02.2023 г. С оглед на това и предвид липсата на представени доказателства, че фондът е уведомен за настъпилото събитие по-рано, той дължи законна лихва за забава върху обезщетението за вреди от датата на предявяване на претенциите - 20.02.2023 г. Въззивният съд е приел, че на основание чл. 497, ал. 1 КЗ Гаранционен фонд дължи лихва и за своята забава да изплати обезщетение на увредените лица от по-ранната от следните дати - датата на изтичането на срока от 15 работни дни от представянето на всички доказателства по чл. 106, ал. 3 КЗ и датата на изтичането на срока по чл. 496, ал. 1 КЗ, освен в случаите, когато увреденото лице не е представило доказателства, поискани от застрахователя по реда на чл. 106, ал. 3 КЗ. Изложил е съображения, че липсва основание Гаранционен фонд да бъде освободен от отговорност за заплащане на лихва за забава по чл. 497, ал. 1 КЗ, защото не се установява да е имало непредставени от увредените лица доказателства, които да са били обективно съществуващи към момента на предявяване на претенциите и да са били необходими за неговото произнасяне по тези претенции. Посочил е, че ищците не биха могли да бъдат отговорни за непредставяне на доказателства, които не са съществували към момента на отправяне на исканията за обезщетения и не е било ясно кога ще бъдат съставени, каквото доказателство е влязлата в сила присъда срещу делинквента, която не е съществувала към посочения момент, но е била изискана от Гаранционен фонд. Предвид изложеното е заключено, че в процеса законна лихва за забава върху дължимите на ищците обезщетения за неимуществени вреди следва да се присъди от датата, на която те са отправили претенцията си до Гаранционен фонд, която е 20.02.2023 г., до какъвто извод е достигнал и първоинстанционният съд. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поддържа основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, като заявява, че обжалваното възззивно решение е очевидно неправилно. В практиката на ВКС се приема, че очевидната неправилност на въззивното решение, при наличие на която то се допуска до касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, се свързва с особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт, които следва да могат да бъдат констатирани от касационната инстанция само въз основа на мотивите на акта. Тази квалифицирана форма на неправилност е налице при допуснато от въззивния съд особено тежко нарушение на материалния или процесуалния закон и когато решението е явно необосновано. Според съдебната практика особено тежко нарушение на закона е налице при прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, при прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, както и при нарушение на основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Въззивното решение е явно необосновано, когато съдът е направил изводите си при грубо нарушение на правилата на формалната логика. Въпреки че се позовава на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, касаторът не излага никакви конкретни съображения за наличието на толкова тежки пороци на обжалваното решение, които да го правят очевидно неправилно, като такива не се констатират и от съдържанието на мотивите на въззивния съд. В допълнението към изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, подадено в срока по чл. 283 ГПК, касаторът мотивира наличието на това основание, като сочи, че решението е постановено при нарушаване на процесуалната норма на чл. 236, ал. 1, т. 7 ГПК, която задължава съдa да посочи в постановеното от него решение банкова сметка, по която ответникът да изпълни паричното задължение, което е осъден да заплати на ищеца. Твърдяното от касатора нарушение обаче не е на основополагащо за гражданския процес правило, поради което не може да бъде квалифицирано като особено тежко такова, каквото се изисква да е налице, за да се приеме, че обжалваното решение е очевидно неправилно. С оглед на това касационно обжалване на това решение не може да бъде допуснато в хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът формулира три въпроса, по които заявява, че е налице произнасяне от въззивния съд в обжалваното решение, които са следните: 1) Кой е началният момент, от който Гаранционен фонд дължи лихва за забава върху определеното обезщетение за неимуществени и имуществени вреди в хода на съдебното производство?; 2) Как следва да се прилага разпоредбата на чл. 558, ал. 1, изр. 2 КЗ, която препраща към разпоредбата на чл. 497 КЗ, относно началната дата за присъждане на законната лихва в тежест на Гаранционния фонд, съобразявайки: 1. изтичането на срока от 15 работни дни от представянето на всички доказателства по чл. 106, ал. 3 КЗ; 2 изтичането на срока по чл. 496, ал. 1 КЗ, освен в случаите, когато увреденото лице не е представило доказателства, поискани от застрахователя по реда на чл. 106, ал. 3 КЗ?; 3) В случай че произнасянето на Гаранционен фонд е преди изтичането на предвидения в КЗ тримесечен срок, дължимата лихва за забава от датата на произнасянето ли е или от изтичането на тримесечния срок?. Всеки един от поставените въпроси се отнася до прилагането на разпоредби от КЗ, отнасящи се до определяне на началния момент, от който Гаранционен фонд отговаря пред увредените лица за заплащане на лихва за забава върху дължимото от него обезщетение за претърпени вреди, причинени от водачи на превозни средства, за които не е налице сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Ето защо те ще бъдат разгледани като един обобщен въпрос. Този въпрос касае прилагането на материалноправни норми от КЗ, поради което има характера на правен. По него има произнасяне в обжалваното решение, в което въззивният съд е направил анализ на регламентираните в КЗ правила за дължимостта на лихва за забава върху обезщетения за претърпени неимуществени вреди, които са приложими за застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, и тези, уреждащи обхвата на отговорността на Гаранционен фонд за вреди, и въз основа на него е определил кой е началният момент, от който Гаранционен фонд следва да бъде осъден да заплати законна лихва за забава върху присъдените в производството обезщетения за неимуществени вреди, които се следват на ищците. Ето защо по отношение на този въпрос е осъществено общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По отношение на обобщения въпрос касаторът се позовава на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като сочи няколко акта на ВКС, на които противоречи разрешението, дадено по него от въззивния съд. Част от тези актове обаче не представляват съдебна практика по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, която съгласно задължителните указания, дадени в т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г., постановено по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, включва само тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС, тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 ЗСВ, обн. ДВ, бр. 59 от 22.07.1994 г. /отм./, тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС и решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Това са Определение № 893 от 20.11.2014 г., постановено по т.д. № 1114/2014 г. по описа на на ВКС, ТК, I т.о. и Определение № 1065 от 14.06.2024 г., постановено по т.д. № 750/ 2023 г. по описа на на ВКС, II т.о., които актове са постановени по реда на чл. 288 ГПК. В друга част от актовете на ВКС, на които се позовава касаторът, които са Решение № 217 ОТ 21.01.2010 г., постановено по т.д. № 149/2009 г. по описа на ВКС, II т. о., Решение № 134 от 02.12.2019 г., постановено по т. д. № 2780/ 2018 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о.; Решение № 26 от 04.06.2019 г., постановено по т.д. № 1505/ 2016 г. по описа на ВКС, ТК, II т.о., е налице произнасяне по прилагането на норми от КЗ /отм./, които обаче не са приложимо право към правоотношението, което е предмет на предявения в процеса иск. То се урежда от нормите, които са част от действащия КЗ - в сила от 01.01.2016 г., в които са регламентирани правила за дължимостта на лихва за забава от Гаранционен фонд, които се различават от тези, съдържащи се в отменената уредба. Ето защо даденото от въззивния съд разрешение по поставения въпрос за началната дата, от която фондът дължи лихва за забава на увреденото лице съгласно нормите на действащия КЗ, не би могло да противоречи на разрешенията в описаните решения на ВКС. Другите две решения, на които касаторът счита, че противоречи обжалвания акт, са Решение № 50045 от 06.06.2023 г., постановено по т.д. № 347/ 2022 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о. и Решение № 50163 от 15.12.2022 г., постановено по т.д. № 1740/2021 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о. Те са постановени по реда на чл. 290 ГПК, но при различна фактическа обстановка от тази, която е установена по делото и спрямо която е постановено въззивното решение, поради което не може да се приеме, че последното противоречи на даденото в тях разрешение по въпроса за началния момент на дължимата от Гаранционен фонд лихва за забава върху обезщетението за вреди, претърпени от увреденото лице. От мотивите на Решение № 50045 от 06.06.2023 г., постановено по т.д. № 347/ 2022 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о., е видно, че съдът в това производство е бил сезиран с искане за присъждане на законна лихва за забава върху обезщетението за претърпени вреди, което се претендира Гаранционен фонд да бъде осъден да заплати на увреденото лице, считано от датата, на която фондът е постановил отказ за изплащане на това обезщетение по заявената извънсъдебна претенция, а не от датата на отправяне на претенцията от увредения, от която се претендира присъждане на лихва за забава в настоящото производство. С Решение № 50163 от 15.12.2022 г., постановено по т.д. № 1740/2021 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о., е разгледано искане за присъждане на законна лихва върху претендираното от увреденото лице обезщетение за вреди, дължимо от Гаранционен фонд, от датата на отправяне на извънсъдебната претенция за това, но съдът е счел, че в производството не са представени доказателства за това кога е заявена такава претенция, поради което законната лихва е присъдена от датата на подаване на исковата молба. В обжалваното решение обаче разрешението за началната дата, от която Гаранционен фонд дължи лихва за забава, е дадено при друга фактическа обстановка, тъй като въззивният съд е счел, че от събраните доказателства се установява момента, в който увредените лица са предявили извънсъдебно претенцията си за заплащане на обезщетение за вреди пред фонда. Предвид изложеното трябва да се заключи, че по обобщения материалноправен въпрос не е налице допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на въззивния съд. С оглед горното се налага крайният извод, че не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 20 от 17.02.2025 г., постановено по в.гр.д. № 434/2024 г. по описа на Апелативен съд – Варна, в обжалваната му част. По отговорността за разноски: С оглед изхода на производството по чл. 288 ГПК, право на разноски имат ответниците по касационната жалба, които имат качеството на ищци по предявените искове. Те са направили искане за присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на адвокат Г. С., осъществил безплатната им адвокатска защита пред касационния съд. От представеното по делото пълномощно от 17.04.2025 г. се установява, че този адвокат се е съгласил да представлява ищците в производството пред касационния съд, като им окаже безплатно адвокатска помощ в него в хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Ето защо и съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв адвокатът има право в негова полза да бъде присъдено адвокатско възнаграждение, което се определя от съда. Размерът на възнаграждението, което се следва на адвоката за осъществената защита пред касационната инстанция, трябва да бъде определен при съобразяване на всички обстоятелства, които са установени по делото и които са от значение за неговата действителна правна и фактическа сложност. Това са видът на спора, интересът на делото, видът и количеството на извършената от адвоката работа. Съдът не следва да прилага нормата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв в частта, с която в нея е регламентиран минимален праг, под който не може да бъде определен размера на адвокатското възнаграждение за оказана в съдебното производство безплатна защита на страната, чрез препращане към минималните размери на адвокатските възнаграждения, предвидени в Наредба № 1/09.01.2004 г., защото в тази си част тя противоречи на член 101, параграф 1 ДФЕС съгласно задължителното тълкуване, дадено в Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване. При определяне на размера на дължимото на адвокат С. възнаграждение трябва да бъде отчетено, че предвид това, че решението на въззивната инстанция се обжалва частично, то предмет на разглеждане от касационния съд не са предявените в процеса осъдителни искове за получаване на обезщетения за неимуществени вреди, а само заявената от ищците претенция за законна лихва за забава върху тези обезщетения и то единствено относно началната дата, от която тази лихва следва да бъде присъдена като законова последица от уважаване на осъдителните искове. Следва да се съобрази и това, че доколкото въззивното решение не се допуска до касационно обжалване, то производството по подадената касационна жалба се развива само по реда на чл. 288 ГПК, като няма да бъде насрочвано в открито съдебно заседание и касационният съд няма да се произнася по основателността на жалбата. Това означава, че действията по защита, които адвокатът, упълномощен да представлява ответниците по касация, може да извърши в производството са в по-ограничен обем и се изчерпват с подаването на писмен отговор на касационната жалба. Именно това е и единственото действие, извършено от адвокат С. в настоящото производство. Това определя по-ниска правна и фактическа сложност на делото. При съобразяване на това настоящият съдебен състав намира, че размерът на възнаграждението, което следва да се определи на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв в полза на упълномощения от ответниците по касация адвокат за осъществената от него безплатна правна помощ на тези лица в касационното производство, възлиза на сумата от 100 лв. Неговото заплащане е в тежест на касатора. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение