Определение № 1258 от 15.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 2050/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на касационна жалба на ответника по делото „Юробанк България“ АД срещу решение № 807/14.06.2023г. по в.гр.д. № 2013/2022г. на Окръжен съд - Пловдив, с което е потвърдено решение № 260293/29.04.2022г. по гр.д.№ 15814/2019г. на Районен съд – Пловдив. С последното са прогласени за нищожни по иска на Н. С. Б. против „Юробанк България“ АД, на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.146, ал.1 ЗЗП, като неравноправни по чл.143, т.19 ЗЗП, клаузите на чл.6, ал.2 и чл.23 от договора за потребителски кредит с № НL 44051/24.09.2008г., сключен между „Юробанк България“ АД и Н. Б., като на основание чл.55, ал.1 ЗЗД банката е осъдена да заплати на Н. Б. сумата от 10 992,44 лева, платена без основание от ищеца по нищожните клаузи на чл.6, ал.2 и чл.23 от договора за потребителски кредит с № HL 44051/24.09.2008, сключен между страните, ведно със законната лихва върху сумата считано от 01.10.2019г. (датата на завеждане на исковата молба) до окончателното изплащане, както и сумата от 2 282,65 лева - обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД за забава в размер на законната лихва за периода от 1.10.2016г. до 30.09.2019г. Касаторът атакува въззивното решение като неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че кредитополучателят Н. Б., който претендира връщане на суми заради неоснователно обогатяване, не е успял да докаже по делото, че е заплатил всички суми по кредита, които претендира обратно. Сочи се, че от страна на банката е доказано, че кредитът е обслужван от трети лица, които не са страна по кредитното правоотношение - С. И. Т., Н. Т. К. И., С. Н. Б., И. И. К., Р. В. Б. и дружеството „OPAL TRANSFER LIMITED”. Позовава се на приетата пред първата инстанция експертиза на вещото лице (стр.16 – зад.2.6.1.1 от заключението), съгласно която, ако се извадят за исковия период вноските, направени от трети лица, изчислението за валутни разлики ще е в размер на 5 515.40 лева. Същевременно се сочи, че Н. Б. не е навел твърдения и не посочил доказателства третите лица, плащали кредита, да са действали по негова поръчка и/или за негова сметка, когато са плащали вноските по кредита. Даденото подлежало на връщане към лицето, което е дало нещо без основание. Плащанията на третите лица са правени по процесната сметка, защото това е бил единственият начин за обслужване на кредита. Всички тези плащания са с конкретно посочване на основанието („вноска по кредит“, „вноска с обмяна“ или друго подобно), което сочи ясна воля за погасяване на задълженията по процесния кредит, а не просто захранване сметката на Н. Б.. При внасянето на паричните суми от третите лица за вноски по кредита, тези средства напускат личната имуществена сфера на тези трети лица и стават пряко и незабавно собственост на банката. По тези причини Н. Б. няма право да претендира връщане на курсови разлики, формирани от вноски по кредита, платени от трето лице, а не от самия него. В този касаторът сочи, че е и практиката на ВКС - решение № 60080/16.09.2021г. по т.д.№ 466/2020г. на 1-во т.о. на ВКС. На второ място се поддържа, че въззивният съд неправилно е потвърдил първоинстанционното решение в частта му, в която е уважен иск по чл.86 ЗЗД за присъждане на законна лихва считано от датата на плащането. Сочи, че при неоснователно обогатяване законната лихва върху сумите се дължи от датата на поканата, а не от датата на даването на нещо без основание. В тази връзка по делото не е установено насрещната страна Н. Б. да е отправял покани в този смисъл. Касаторът се позовава на решение № 176/13.06.2012г. по т. д. № 1078/2010г. на ВКС, решение № 1442/04.11.2003 по гр.д.N2336/2003, решение № 1528/31.07.2003 по гр.д.N21285/2002 и решение № 2417/20.03.2000г. по гр.д. N 21488/99г. на ВКС. Поддържа се, че окръжният съд не е разгледала аргументите на банката – касатор във въззивната жалба, за неправилност на първоинстанционното решение в тази му част. На следващо място, касаторът намира за погрешно заключението на въззивния съд, че ответната банка е била длъжна да предостави на кредитополучателя информация и предупреждение за бъдещото движение на валутните курсове, тъй като по делото не се доказало ответната банка да е знаела за предстоящи промени в курса на швейцарския франк. При сключването на договора за кредит, ответната банка е предоставила информация на Н. Б., че е възможно курсът да се промени, което е била единствената известна й информация към датата на отпускане на кредита. Тази информация се съдържала в самия договор за кредит. С оглед горното, банката иска отмяна на обжалваното решение, отхвърляне на исковете и заплащане на направените разноски за всички инстанции, включително юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК. Ответникът по жалбата и ищец по делото, Н. С. Б., в писмен отговор изразява становище, че подадената касационна жалба не отговаря на изискванията за допускане до касационно разглеждане по чл.280 ГПК, а по същество е неоснователна. Претендират се направените разноски за настоящата инстанция. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Установено е по делото, че между страните е сключен договор за потребителски кредит № HL 44051/24.09.2008г, с който банката предоставя на ищеца кредит в размер на равностойността в швейцарски франкове на 50 000 лева по курс „купува“ на банката към деня на усвояване, а ищецът се е задължил да го върне, заедно с лихви, в уговорените срокове. Съгласно чл.2 от договора, разрешеният кредит се усвоява по блокирана сметка в швейцарски франкове и се ползва при условията на ал.3 - кредитът се превалутира служебно от банката в лева по търговски курс „купува“ в деня на усвояването, като се превежда по банкова сметка на кредитополучателя в лева, поради което реалното ползване на кредита става в лева. Според чл.6, ал.1 от договора, кредитът се погасява съобразно погасителен план, неразделна част от договора, на месечни вноски. Въз основа на съдържанието на договора, съдът е достигнал до извода, че на практика кредитополучателят - потребител е сключил договор за кредит в швейцарски франкове, като в същото време в договора е предвидена клауза, възпрепятстваща реалното предоставяне на потребителя на необходимия му паричен ресурс в швейцарски франкове, предвид наличието на блокирана сметка. Съдът е счел, че в процесното правоотношение ищецът има качеството на потребител по смисъла на § 13, т.1 от ДР на ЗЗП и се ползва от защитата на потребителите, предвидена в ЗЗП, тъй като е сключил договора за кредит за покупка на недвижим имот като физическо лице и процесният договор не е предназначен за извършване на търговска или професионална дейност. Ответната банка се явява търговец по смисъла на § 13, т. 2 от ДР на ЗЗП поради това, че е сключила процесния договор в рамките на своята търговска /банкова/ дейност. Посочено е, че спорната разпоредба чл.6, ал.2 от договора предвижда, че погасяването на кредита се извършва във валутата, в която същият е разрешен и усвоен - швейцарски франкове, като в случай, че на съответния падеж кредитополучателят не е осигурил дължимата сума в швейцарски франкове по блокираната сметка по чл.2 ал.1, но има средства или евро по своите сметки в банката, погасяването се извършва с тези средства, след като банката служебно изкупува дължимите швейцарски франкове по курс „продава“, за което кредитополучателят дава своето неотменимо и безусловно съгласие. Въззивният състав е възприел и спорната разпоредба - чл.23, ал.1 от договора за кредит, съгласно която кредитополучателят е декларирал, че е "запознат и съгласен с обстоятелството, че промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към българския лев или евро, както и превалутирането по чл.21 от договора, може да има за последица, включително в случаите на чл.6, ал.2 от договора, повишаване на размера на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в лева, като напълно приема да носи за своя сметка риска от такива промени и повишаване, както и че е съгласен да поеме всички вреди /включително и пропуснати ползи/, произтичащи от промяната на валутните курсове и новите лихви, приложими по превалутирания кредит". С посочената договорна клауза ищецът е поел за своя сметка риска и всички вреди от промяната на обявения от банката курс купува и/или продава на швейцарския франк към българския лев или евро, които могат да имат за последица повишаване на дължимите погасителни вноски по кредита, изразени в лева/евро. Съгласно чл.23, ал.2 от договора ищецът е декларирал, че е запознат и разбира икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на чл.6, ал.2 и чл.21 - чл.23 от договора и е съгласен с настъпването им. Решаващият състав е намерил, че процесната договорна клауза на чл.6, ал.2 и относимата към нея клауза на чл.23, ал.1 не отговарят на изискването за яснота и разбираемост. Посочено е, че кредитополучателят - потребител е икономически по-слабата страна в преддоговорното и впоследствие в договорното правоотношение спрямо търговеца от гледна точка, както на възможностите си да преговаря, така и на степента си на информираност. Банката, от друга страна, е икономически по-силната страна в правоотношението и разполага с експертна компетентност и познания относно възможните промени в обменните курсове на швейцарския франк в краткосрочен и дългосрочен план. Затова същата е следвало да предостави на потребителя достатъчна информация относно прогнозите за промяната на обменния курс спрямо националната, както и относно възможните действия, които могат да предприемат за минимализиране на валутния риск. В тази връзка е констатирано, че по делото липсват доказателства, че банката е представила на кредитополучателя преди сключване на договора подобна информация и че му е разяснила реално икономическите рискове на превалутирането на кредита в швейцарски франкове. Неизпълнението на това задължение е довело до прехвърляне на риска от валутните разлики изцяло върху кредитополучателя в нарушение принципа на добросъвестност и впоследствие изпълнението на спорната клауза е довело до значителна неравнопоставеност между страните, в който смисъл е и практиката на ВКС - решение № 168/29.01.2021г. по т.д. № 2184/2019г. на II т.о. на ВКС. Кредитополучателят не е имал възможност на база на предоставената му от банката информация относно възможните промени в обменните курсове да вземе решение, основано на добра информираност, и да направи разумна преценка какъв договор за кредит да сключи- договор за кредит при по-нисък лихвен процент и да носи валутния риск или договор за кредит при по-висока лихва, но да не носи валутния риск. Предвид липсата на информация в дългосрочен план за промяна в обменните курсове на швейцарския франк, той не е могъл да прецени потенциално значимите икономически последици върху финансовите си задължения от валутния риск, който поема със сключването на договора за кредит в чуждестранна валута, и се е съгласил с установените предварително от търговеца условия, без да може да повлияе на съдържанието им, вкл. на изявлението в чл.23 от договора, че е „запознат и разбира икономическия смисъл и правните последици на разпоредбите на чл.6, ал.2 и чл.21-23 от договора. В обобщение е приел, че спорната клауза от договор за кредит в чуждестранна валута не е индивидуално уговорена и има за последица цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя, без да му е предоставена възможност да прецени въз основа на ясна и разбираема информация икономическите последици от това. Следователно същата е в разрез с принципа за добросъвестност и създава значително неравновесие между договорните права и задължения на страните във вреда на потребителя. С оглед изложеното, на основание чл.143 и чл.146, ал.1 ЗЗП, е прието, че разпоредбата на чл.6 ал.2 от договора е нищожна като неравноправна. Същевременно от заключението на приетата от първата инстанция ССЕ окръжният състав е установил, че през процесния период в изпълнение на договора ищецът е заплатил на банката сума от общо 19923,87 швейцарски франка, равняваща се на 35710 лева, като част от тази сума – 10 992,44 лева, е заплатена вследствие разликите в обменните курсове при превалутирането - в изпълнение на процесната договорна клауза, приета за нищожна. Предвид гореприетото съдът е заключил, че посочената сума е заплатена при липса на основание. Намерил е този извод за обоснован и от заключението на извършената пред въззивната инстанция ССЕ. Същата предоставя данни относно размера на дължимите договорни лихви, определени с приложение на прилагания от банката размер на лихвата по договори за кредит в левове. Счетено е, че изработеният от експертизата по искане на банката „хипотетичен погасителен план“ не може да намери приложение към процесния договор и не би могъл да доведе до извод за наличие на основание за ответника да получи част от претендираната сума. Въззивният състав е намерил за неоснователно и възражението за недължимост на част от претендираните суми, тъй като не са заплатени от ищеца, а от трети лица. Изложил е съображения, че съгласно на чл.55, ал.1 ЗЗД, подлежащите на връщане суми не се определят от размера на обедняването на ищеца - на връщане подлежи полученото без основание. С оглед на това, е заключено е, че на ищеца следва да се присъдят всички суми, получени от ответника в резултат приложението на процесната нищожна клауза. Въз основа на гореизложеното е намерил за основателни предявените искове, поради което е потвърдил първоинстанционното решение. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: 1/ При преценка за наличие на неравноправни клаузи в договор за кредит, кой има основание да претендира връщане по чл.55, ал.1 ЗЗД на недължимо платено въз основа на тези клаузи - лицето, което е плащало вноските по кредита, или длъжникът по кредита?; Сочи се несъответствие на акта с решение № 60080/16.09.2021г. по т.д. № 466/2020г. на 1-во т.о. на ВКС; 2/ При даване на нещо без основание, от кой момент се дължи законна лихва по чл.86 ЗЗД - от датата на даването без основание, или от датата на поканата за връщането му?; Твърди се противоречие на обжалвания акт с решение № 47/31.03.2011г. по т.д. № 706/2010г. на II т.о. на ВКС и Тълкувателно решение № 5 от 21.11.2019г. по тълк. д. № 5/2017 на ОСГТК на ВКС.; 3/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, допустими и относими към предмета на спора, фактите, на които се основават и доказателствата за тях?; Сочи се несъответствие на акта с решение № 8 от 19.01.2018г. по т. д. № 2435/2016г. на II т.о. на ВКС. 4/ При договор за банков кредит в чуждестранна валута значителната неравнопоставеност между произтичащите от договора права и задължения на страните трябва да се преценява спрямо всички обстоятелства, които продавачът или доставчикът е можел разумно да предвиди при сключването на договора. Тази неравнопоставеност обаче може ли да се проверява в зависимост от развития, настъпили след сключването на договора, като промени в обменния курс, върху които продавачът или доставчикът не е имал контрол и които не е можел да предвиди?; Когато липсват доказателства за това, че банката е била в състояние да предвиди развитие в обменния курс между националната валута и швейцарския франк от мащаба на това, което се наблюдава след 2007-2008г., разумно ли е от продавача или доставчика да се изисква да понесе изцяло свързания с обменния курс риск?; Твърди се нарушение на чл.3 от Директива 93/13 и противоречие с т.54 от мотивите към решение по дело С-186/16 СЕС, която препраща към т.78, 80 и 82 от заключението на генералния адвокат по делото.“ Касаторът се позовава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК (по въпроси № 1-3 ), по чл.280, ал.1, т.3 ГПК (по въпрос № 1), по чл.280, ал.1, т.2, предл. 2-ро ГПК (по въпрос № 4) както и на основанието по чл.280, ал.2, предл. последно ГПК (очевидна неправилност) в частта от решението, с която е налице произнасяне по кондикционния иск. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение следва частично да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: На първо място, относим към установителните искове по чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.146, ал.1 ЗЗП за прогласяване за нищожни на клаузите на чл.6, ал.2 и чл.23 от договора за потребителски кредит, е единствено въпрос № 4 (видно от изложението на банката, процесуалноправният въпрос № 3 е поставен само с оглед неразглеждане на доводите й, от кой начален момент се дължи лихва за забава изпълнението на вземане за връщане на дадено при начална липса на основание). Четвърти въпрос не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта относно исковете по чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.146, ал.1 ЗЗП, тъй като не е налице твърдяното несъответствие с практиката на СЕС, която не е цитирана от касатора в нейната пълнота. Решението в посочената част е постановено в съответствие с практиката на СЕС – т.2 и 3 от диспозитива и т.50, 54 и 56 от мотивите на решение на СЕС по дело С-186/16, при отчитане, че валутните клаузи може да са носители на неравноправност между страните, проявяваща се в хода на изпълнение на договора (противно на посоченото във въпроса); задължението на банковата институция да представи възможните промени във валутните курсове (решения на СЕС по съединени дела С-776/19-С-782/19, т. 71 и по дело С-139/22), свързани с вземане на кредит при получавани доходи в местна валута, като предостави цялата относима информация, която да позволи на средния потребител, който е относително осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен, да прецени икономическите последици от клаузата за финансовите им задължения; като този средният потребител не само да разбере, че промените в паритета между разчетната валута и валутата на изплащане, могат да породят неблагоприятни последици за финансовите му задължения, но и реалния риск, на който потребителят се излага през целия срок на договора за кредит, в случай на значително обезценяване на валутата, в която той получава доходите си, спрямо разчетната валута – решения на СЕС по съединени дела С-776/19-С-782/19, т. 72 и по дело С-139/22, т. 63 (независимо дали валутният риск е в контекста на кредит, подлежащ на погасяване в чуждестранна валута или в контекста на кредит, индексиран в такава валута - решения на СЕС по съединени дела С-776/19-С-782/19, т. 56 и 60 и по дело С-117/23, т.27); вкл. че прозрачност по см. на чл.4, пар.2 от Директива 93/13 (ясен и разбираем език) следва да се тълкува разширително – решение на СЕС по дело С-117/23, т. 29. Преценката се извършва въз основа на конкретно установените обстоятелства: финансиране в швейцарски франкове, до което потребителят няма достъп (блокирана сметка), при необходим му ресурс за закупуване на имота в евро; недоказване служители на банката да следят тенденциите в нивата на валутните курсове и да изготвят прогнозни очаквания за техните стойности и то при липса на официални прогнози за курса на швейцарския франк към еврото, които да са достъпни за потребителя; дългосрочност на кредита от 25 години, при наличие само на формални пояснения от банката, че курсът може да се покачи; недоказване, че банката е разполагала с необходимия кредитен ресурс в швейцарски франкове за финансиране на кредитите в тази валута, поради което не се доказва реален валутен риск за нея; безспорно банката подсигурява ресурса си в швейцарски франкове чрез покупката им на международния пазар срещу евро (и то с валутна суап сделка, която е безрискова и страните по нея не се излагат на валутен риск), като с минимален ресурс в швейцарски франкове би подсигурила финансирането в швейцарски франкове по описания в договора механизъм (блокирана сметка) по десетки договори, по които усвояването на кредита е в различни дни, използвайки един и същи ресурс в швейцарски франкове за тях; възприемане от потребителите към момента на сключване на договора на предлагания им кредитен продукт за по-изгоден с оглед по-ниския лихвен процент, без да е предоставена информация за очакваните прогнози на курса, спрямо който към момента на сключването на договора (2008г.) националната / резервната валута на страната нямат фиксиран курс (швейцарският франк е бил поддържан само за периода от септември 2011г. до януари 2015г. при курс 1,20 евро за 1 швейцарски франк от Националната банка на Швейцария); реален устойчив темп на поскъпване на швейцарския франк (неравноправност, проявяваща се в хода на изпълнение на договора); правото да се иска превалутиране на кредит в швейцарски франкове в евро е предпоставено от съгласие на банката, която има противоположни на потребителя интереси, като не се елиминира вече поетия значим валутен риск за периода преди превалутирането; валутният риск се носи от потребителя, чийто доходи са в местна валута, независимо от кого ще закупи чуждестранната валута (банка или обменно бюро); предвидена е в договора възможност за банката едностранно да променя лихвата по кредита, даващо възможност на кредитната институция при хипотетично (видно от поскъпване на валутата повече от 16 години) неблагоприятно за нея изменение на курса на швейцарския франк, да компенсира загубите си чрез увеличение на лихвата по кредита, като по този начин валутния риск и в този случай се понася от потребителя. С оглед изложеното, касационният контрол не следва да бъде допуснат в частта относно произнасянето на въззивната инстанция по исковете по чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.146, ал.1 ЗЗП. На второ място, въпрос № 1 (кой има основание да претендира връщане на недължимо платеното по договора – платилото сумата трето лице или страната по договора) не е обусловил изхода на спора по иска по чл.55, ал.1, предл. 1-во ЗЗД, доколкото от фактическа страна, съдът е приел, че съгласно заключението на ССЕ, сумите са изплатени от ищеца, независимо, че въззивният състав е намерил за неоснователно възражението на банката за недължимост на част от претендираните суми (за горницата над 5515,40 лева), за които се твърди от нея, че са заплатени не от ищеца, а от трети лица, и по съображения, че съгласно на чл.55, ал.1 ЗЗД, подлежащите на връщане суми не се определят от размера на обедняването на ищеца - на връщане подлежи полученото без основание. Освен това, от самите твърдения на банката в касационната жалба е видно, че сумите, преведени от трети лица, са постъпвали не по сметка на самата банка, а по сметката на ищеца по водена за него от банката - кредитодател банкова сметка, като въз основа на наличните (осчетоводени) по сметката средства банката е взимала операция за погасяване на кредита, поради което няма основание да се приеме, че кредитът не е погасяван със средства на титуляра на сметката (като вкл. липсват и доказателства за основанията на извършените от третите лица преводите по сметката). С оглед липсата на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, безпредметно е обсъждането на допълнителните селективни критерии по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Само за пълнота на изложението следва да се отбележи, че посоченото решение № 60080/16.09.2021г. по т.д. № 466/2020г. на 1-во т.о. на ВКС е постановено при други обстоятелства – плащания на част от солидарни длъжници към самата банка, а не извършване на преводи по сметки на титуляри, различни от наредителя на превода. Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл. 3-то ГПК, тъй като въззивното решение не е постановено нито при превратно прилагане на закона, нито при грубо нарушаване на правилата на формалната логика. На последно място, доколкото съдът не е обсъдил оплакването на касатора във въззивната жалба (т.5 от същата), че лихвата за забава върху вземането по чл.55, ал.1, предл.1-во ЗЗД не се дължи от датата на всяко месечно плащане без да е отправена покана до банката за връщане на платената без основание сума, въззивното решение, в частта в която се потвърждава първоинстанционния акт за присъждане на лихва върху главницата по чл.55, ал.1, предл. 1-во ЗЗД за период преди исковата молба (имаща характер на покана), следва да се допуснe до касационен контрол, на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, по формулирания от касатора процесуалноправен въпрос № 3 относно задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните. Тъй като по посоченото оплакване няма произнасяне от въззивната инстанция, материалноправният въпрос за началния момент на забавата на плащане на кондикционно вземане в конкретния случай не е обусловил изхода на спора и следователно по отношение на него липса общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. Следва да се има предвид, че с оглед обжалването на главницата по чл.55, ал.1, предл. 1-во ЗЗД и обусловеността на иска по чл.86, ал.1 ЗЗД (предвид акцесорния характер на вземането за лихва), не е налице процесуалната пречка по чл.280, ал.3 на ГПК за допустимост на жалбата в частта относно вземането за лихва, независимо, че цената на този иск е под 5000 лева. С оглед изложеното, въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване, на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, в частта, с която се потвърждава първоинстанционния акт за уважаване на иска по чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на законна лихва за период преди завеждането на исковата молба, по следния процесуалноправен въпрос: „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните, допустими и относими към предмета на спора, фактите, на които се основават, и доказателствата за тях?“. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 45,65 лева. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд