Определение № 350 от 07.05.2012 г. на ВКС по т. д. № 493/2011 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх. № 9394 от 23.ІІІ.2011 г. на Д. Н. П. от [населено място], подадена чрез процесуалния му представител по пълномощие против въззивното решение № 127 на Варненския ОС, ТК, от 15.ІІ.11 г., постановено по т. д. № 369/2010 г., с което е било изцяло потвърдено първоинстанционното решение № 222 на Варненския РС, ХХХІ с-в, от 22.І.2010 г. по гр. д. № 9102/08 г.: за признаването за установено по положителния установителен иск на заявителя Р. Д. Д. по чл. 422 ГПК, че настоящият касатор му дължи сума в размер на 24 500 лв. по издаден запис на заповед от 7.ІV.2008 г., ведно със законната лихва от 6.VІІІ.2008 г. и до окончателното й изплащане, във връзка с които обстоятелства първият е бил снабден със заповед за изпълнение по реда на чл. 417, т. 9, предл. 1-во ГПК.

Оплакванията на касатора Д. П. са както за недопустимост, така и за неправилност на атакуваното въззивно решение: поради постановяването му в нарушение на материалния закон и при допуснати от състава на Варненския ОС съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поради това се претендира неговото обезсилване или касирането му и постановяване на съдебен акт по съществото на спора от настоящата инстанция, с който да се отхвърли положителния установителен иск по чл. 422 ГПК „поради недоказаност на вземането”, като заедно с това се иска и: „да унищожите записа на заповед на основание чл. 27 във вр. чл. 30 и чл. 29 ЗЗД”.

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът Д. П. обосновава приложно поле на касационното обжалване с едновременното наличие на всички предпоставки по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че с атакуваното решение Варненският ОС се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, изразена в постановките на т. 4 от ТР № 1/2001 г. на ОСГТК на ВКС, но също и на ППВС № 4/1968 г., по процесуалноправните въпроси дали въззивната инстанция следва служебно да следи за допустимостта на обжалваното пред нея решение, а също и „за разкриване на отношенията между страните в процеса, свързани с обстоятелства преди подписване на запис на заповед, наведени при разпит на свидетел, които ще подпомогнат за разкриване на обективната истина и ще определят изхода на делото”?

Отделно от това, „в противоречие с практиката на съдилищата” било произнасянето на Варненския ОС с атакуваното въззивно решение по процесуалноправния въпрос дали той е длъжен - при направено от ответника-длъжник възражение за недължимост на сумата по редовен от външна страна записа на заповед – да установява основанието, на което е подписан същият: „предвид обстоятелството, че не съществува сделка без основание”? Макар, от една страна, касаторът да се позовава в тази връзка на Р. № 373/25.VІ.2010 г. на с-в на ІІІ-то г.о. на ВКС по гр.д. № 807/09 г., на въззивното Р. № 15/11.VІ.2009 г. на ОС-Ст. З. по т.д. № 30/09 г., както и на Р. № 1088/7.VІІ.2003 г. на с-в на бившето V-то г.о. на ВКС по гр. д. № 132/03 г., от друга, П. поддържа, че по този правен въпрос „липсва практика” и затова било налице основанието по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Същевременно отново „в противоречие с практиката на съдилищата”, изразена в Р. № 525/10.VІ.2009 г. на с-в на ІІІ-то г.о. на ВКС по гр. д. № 1502/08 г., както и в Р. № 1057/3.ХІ.2008 г.- на с-в на І-во г.о. на ВКС по гр.д. № 3822/07 г., било произнасянето на въззивната инстанция с атакуваното решение по процесуалноправните въпроси дали упражняването на принуда подлежало на доказване с косвени доказателства, „кореспондиращи с останалите доказателства по делото”, както и „как следва да с преценяват свидетелските показания, направени от роднини на страната, която се ползва от тях?”

По реда на чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касация Р. Д. Д. от [населено място] писмено е възразил по основателността на оплакванията за недопустимост и за неправилност на атакуваното въззивно решение, претендирайки за оставянето му в сила, както в тази връзка и по повод оплакването на П. по чл. 281, т. 2 ГПК депозира нарочна своя нотариално заверена декларация с предмет потвърждаването на представителната власт на пълномощниците му В. Г. Т. и С. З. С. – двамата от АК-В., за всички извършени от тях в двете предходни инстанции от негово име процесуални действия.

Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и подадена от надлежна страна във въззивното производство пред Варненския ОС, касационната жалба на Д. Н. П. от [населено място] ще следва да се преценява като процесуално допустима.

Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните:

1. По оплакването на касатора П. по чл. 281, т. 2 ГПК:

Съгласно задължителните за съдилищата в Републиката постановки по т. 1 на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., само „ако съществува вероятност” обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол. Твърдението на касатора, че атакуваното въззивно решение било процесуално недопустимо е въведено с довод, че това е така защото нарушавало правила, „регламентиращи процесуалната представителност на страните в процеса” и по-точно, че в първото, издадено от ищеца Д. на адв. В. Г. Т. от АК-В. пълномощно по делото от датата 11.ХІ.2008 г., предхождаща впрочем завеждането му, той не бил посочил „неговият номер, нито състав на В. или лицето, срещу което то се води”, а това опорочавало извършеното от адв. Т. последващо преупълномощаване на адв. С. С. от същата адвокатска колегия – доколкото ищецът не бил присъствал лично на нито едно от проведените съдебни заседания, а и по делото „липсвали писмени доказателства за потвърждаване” на извършените от адв. Т. процесуални действия.

Понастоящем въпросните процесуални действия са потвърдени както с писмения отговор на Д. по касационната жалба, така и с депозираната от него нарочна нотариално заверена декларация и затова всички инвокирани от касатора доводи за недопустимост на обжалваното въззивно решение и, респ. за обезсилването му, не следва да се обсъждат.

2. Относно твърдяното от П. наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезата по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК:

В случая това приложно поле се обосновава с релевирания процесуалноправен въпрос за задължението на въззивната инстанция да изясни действителните отношения на страните в гражданския процес, т.е. за служебното начало по чл. 7, ал. 1 на сега действащия процесуален закон /в сила от 1.ІІІ.2008 г./, изразяващо се в съдействие на страните за изясняване на делото от фактическа и правна страна, но само посредством указания по реда на чл. 145, ал. 1 и 2 ГПК. Евентуалното неоказване на такова съдействие обаче, би представлявало нарушение на цитираните съдопроизводствени правила, а това би имало отношение единствено към правилността на обжалваното въззивно решение /арг. чл. 281, т. 3, предл. 2-ро ГПК/, т.е. само по себе си не е годно да обоснове допустимост на касационния контрол. Дори и формално в случая не е налице твърдяното противоречие на атакуваното от П. въззивно решение с постановките на ППВС № 6/1968 г., тъй като с т. 5 от ППВС № 5/1975 г. бе отменено положението по ал. 1 на т. VІІ от първото постановление и по този начин отречена възможността решаващият съд да събира доказателства не само за установяване на факти, наведени от страните, „но и за други факти, които са от значение за делото, несъбирането на които е резултат на извинително бездействие на страната”. Следва да се има предвид и че още към датата 1 април 1998 г., когато е влязла в сила последната редакция на текстовете на чл. 4, 109, 110, 114, 129 ГПК /отм./, въпросното ППВС № 6/1968 г., озаглавено „Относно задължението на гражданския съд за дейното му участие в изясняване на действителните права и отношения на страните в гражданския процес”, следва да се счита изгубило сила.

3. Относно твърдяното от касатора приложно поле на касационния контрол в хипотезата на т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК:

В изложението си към жалбата П. е поддържал теза, че атакуваното въззивно решение на Варненския ОС по иска с правно основание по чл. 422 ГПК било постановено „в противоречие с практиката на съдилищата”. Такова основание за допустимост на касационния контрол обаче, процесуалният закон не познава – условието е съответният релевантен правен въпрос да е „решаван противоречиво от съдилищата”. В процесния случай въззивната инстанция е могла да констатира, че освен двете защитни възражения на настоящия касатор за унищожаване на едностранната правна сделка /запис на заповед/ поради измама и заплашване, едва в писмените си бележки по същество той е навел доводи и по повод каузално отношение между страните по спора, които - поради несвоевременното им инвокиране - не са били разгледани. Следователно липсва въобще произнасяне по релевирания в Раздел ІІ от изложението към жалбата на Д. П. въпрос за задължението на въззивния съд „при редовен от външна страна менителничен документ да установява основанието, на което е подписан същия, предвид обстоятелството, че не съществува сделка без основание”. В тази му част въззивното решение напълно съответства на прието с цитираното в изложението към жалбата Р. № 373/25.VІ.2010 г. на ІІІ-то г.о. на ВКС по гр. дело № 807/2009 г., че „длъжникът - с оглед направеното от него възражение, е този, който определя обхвата, предмета на установяване в пр-вото по чл. 252 ГПК /отм./, което е длъжен да започне кредитора, ако иска издаденият изп. лист да не бъде обезсилен”.

4. Относно релевираното в изложението на касатора към жалбата му основание по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК:

Тази предпоставка се схваща едностранчиво от страна на касатора П.: като въпрос, по който липсвала съдебна практика и затова той бил от значение за точното прилагане на закона – не и за развитието на правото, макар че представлява едно общо основание за допустимост на касационния контрол, което следва да е налице във всички случаи, в които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В този смисъл релевираният от касатора Д. П. процесуалноправен въпрос дали ищецът следва в производство по иск с правно основание по чл. 422 ГПК да доказва основанието, на което е бил издаден запис на заповед, защото макар последният да е абстрактна сделка, не можел да се разглеждане откъснато от каузалното отношение има изцяло хипотетичен характер: не е бил предмет на произнасянето на въззивната инстанция, приела, че подобно доказване може да се развие по възражение на ответника по положителния установителен иск, когато такова е било направено своевременно.

Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение