Определение № 4768 от 06.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4203/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. Р. К. срещу решение № 314 от 10.07.2025 г. по в.гр.д.№ 376 от 2025 г. на Пазарджишкия окръжен съд, II граждански състав, с което е отменено решение № 39 от 09.02.2025 г. по гр.д.№ 854 от 2024 г. на Районен съд- Пещера и вместо него е постановено решение за отхвърляне като неоснователен на иска с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, предявен от В. Р. К. срещу [община] и „Фейс консулт“ ЕООД, за признаване за установено между страните, че ищецът е собственик на основание изтекла придобивна давност на ПИ с идентификатор *..** по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД 18-1634 от 20.09.2018 г. на ИД на АГКК, с площ 1 000 кв.м.

В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно поради незаконосъобразност и необоснованост - основание за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на решението. Поставят се следните въпроси, по които обжалваното решение противоречало на посочената от касатора практика на ВКС:

1. Следва ли при позоваване на придобивна давност върху изцяло чужд имот съдът да изисква от владелеца изрични външни действия за демонстриране на намерение за своене- като ограждане, данъчно деклариране или уведомяване на собственика- или намерението за своене се предполага съгласно чл.69 ЗС и може да бъде установено чрез трайни и явни фактически действия по упражняване на власт върху имота, съобразно неговото предназначение?

2. Длъжен ли е съдът служебно да обсъди приложението на чл.82 ЗС и да признае възможността за присъединяване на владението на наследодателя към това на наследника, когато по делото са събрани доказателства за такова владение, или е допустимо да откаже обсъждането поради липса на изрично процесуално „позоваване“ от страна на наследника?

3. Допустимо ли е в спор между собственик и трето лице да се прилагат критериите за отблъскване на владението, или в тези хипотези следва да намери приложение общата презумпция на чл.69 ЗС?

4. При установена самостоятелна фактическа власт от лице върху имот, при липса на правно основание за това, трябва ли да намери приложение презумпцията по чл.69 ЗС, според която се предполага, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго?

5. Задължен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани доказателства в тяхната съвкупност и взаимна връзка и да изложи собствени мотиви по съществените доводи и възражения на страните, съгласно чл.12 и чл.235, ал. 2 ГПК, или може да постанови решение, като игнорира релевантни факти и доказателства и се ограничи до отделни избрани обстоятелства?

Ответниците по жалбата [община] и „Фейс консулт“ ЕООД в писмени отговори от 07.10.2025 г. и от 20.10.2025 г. излагат становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Молят касационното обжалване на решението на Пазарджишкия окръжен съд да не бъде допускано, евентуално- жалбата да бъде оставена без уважение. Претендират и за направените по делото на ВКС разноски за адвокат.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице (ищец по делото), в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за собственост на недвижима вещ, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да прецени налице ли са предпоставки за допускане на касационно обжалване на решението, настоящият състав на ВКС съобрази следното: Съдът е бил сезиран с искова молба с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, предявена от В. Р. К. срещу [община] и „Фейс консулт“ ЕООД за признаване за установено спрямо ответниците, че ищецът е собственик на основание придобивна давност, осъществявана от 60 г. от семейството му, а през последните 40 г. лично от него, върху следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор *..** по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД 18-1634 от 20.09.2018 г. на ИД на АГКК, с площ 1 000 кв.м. Правният интерес за предявяване на установителен иск за собственост срещу тези ответници ищецът е легитимирал с обстоятелствата, че за имота бил издаден акт за частна общинска собственост № 1146 от 18.03.2024 г. и с договор за продажба въз основа на заповед № 514 от 24.06.2024 г. [община] е продала имота на втория ответник „Фейс консулт“ ЕООД. Пълномощникът на ответника [община] е оспорил иска с твърдение, че имотът представлява земеделска земя, която се намира извън регулация и която не е била заявена за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, поради което след влизане в сила на плана за земеразделяне и одобрената карта на съществуващи и възстановими стари реални граници е станал общинска собственост на основание чл.19 ЗСПЗЗ. Поради това и в полза на общината е бил издаден акт за частна общинска собственост. Ищецът не е стопанисвал имота по описания за владение начин, не е демонстрирал пред общината намерението си да го държи за себе си и съответно не го е придобил по давност. Поради това с договора от 09.08.2024 г. [община] валидно се е разпоредила с този имот. Пълномощникът на ответника „Фейс консулт“ ЕООД е оспорил иска по същите съображения, които са изложени от пълномощника на [община] и с твърдение, че процесният имот е собственост на „Фейс консулт“ ЕООД, придобит след проведен търг на основание сключен с [община] договор за продажба от 09.08.2024 г.

По делото е установено, че ищецът не притежава титул за собственост на процесния имот, както и че същият не е бил заявяван за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ от наследодателя на ищеца или от самия ищец. Видно от удостоверение изх.№ 405 от 11.10.2024 г., издадено от Кметство К. Д., имотът, предмет на настоящия спор, представлява ПИ с идентификатор *..** по кадастралната карта на [населено място], одобрен със заповед № РД-18-1634 от 20.09.2024 г. и за него има съставен акт за частна общинска собственост № 1146 от 18.03.2024г. Имотът е идентичен с празен парцел ІІІ-477 в кв.36 по сега действащия подробен устройствен план на селото от 1994 г., за който е имало издаден акт за частна общинска собственост № 27 от 14.01.1999 г. По обезсиления план на [населено място] от 1937г. имотът е бил извън регулацията на селото. От представените от [община] писмени доказателства се установява, че с договор от 09.08.2024 г. за продажба на недвижим имот- частна общинска собственост по реда на ЗОбС, сключен между [община] и „Фейс консулт“ ЕООД, процесният имот е продаден на дружеството, след проведен публичен търг с явно наддаване.

Във връзка с твърдението на ищеца за осъществявано владение върху имота през последните 40 години по делото са събрани гласни доказателства. От показанията на свидетеля Р. И. (съсед) се установява, че свидетелят е виждал бащата на ищеца Р. да коси тревата в имота и да полива. Този имот бил един цял имот с двора, в който се намирала наследствената къща на ищеца. По-късно бил прокаран околовръстният път и имотът останал отвъд пътя, но бащата на ищеца продължил да го обработва. Бащата или дядото на ищеца засадили в имота овощни дървета. Преди мястото било оградено с плет- импровизирана ограда от чилии, но когато прекарали пътя преди повече от 10 години, премахнали плета. Всички в селото знаели, че това е имотът на дядо Р.. Според свидетеля С. В. /живеещ в същото село и познаващ ищеца от малък/, навремето нямало път между двора на бащата на ищеца и процесното място, а имало само пътека. На това място зад пътя бащата на ищеца бил насадил трайни насаждения- круши, ябълки, над 10 бр. овошки. Ищецът периодично косял имота и подменял дръвчетата. Свидетелят установява още, че сега имотът не бил заграден и всеки можел да влезе от пътя между дърветата и да си бере от плодовете им. Свидетелят П. К. също свидетелства за това, че имотът не бил ограден, че в него имало над 20 овощни дръвчета и че е бил обработван от ищеца. Свидетелят знаел от кмета на селото, че това място и съседните му места са общинска собственост.

При така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел до следните правни изводи: В конкретния случай ищецът претендирал, че е завладял за себе си празно дворно място, намиращо се в близост до собствения му имот и е демонстрирал, че владее това място за себе си повече от 40 години, тъй като засадил мястото с овошки, за които само той се грижел необезпокояван от никого. Съдът е посочил, че демонстрацията, че едно лице владее за себе си, може да бъде осъществена чрез множество различни действия: заграждане на имота, поставяне на врата и заключването й, декларирането на имота като собствен пред съответната община и заплащането на данъци, наред с фактическите действия, които могат да бъдат квалифицирани като владение и пр. В случая не се установявало по безспорен и несъмнен начин ищецът да е осъществявал действия по отношение на процесния имот, които могат да бъдат квалифицирани като владение. От показанията на нито един от свидетелите не се установявало той да е извършил действия, сочещи недвусмислен на владение на имота по смисъла на чл.79 ЗС. В исковата молба е твърдял, че е засадил лично плодните дръвчета в имота, които били вече на 20 години, а някои от тях- на 40 години. От показанията на свидетелите И. и В. се установявало, че дръвчетата са засадени или от бащата на ищеца- Р., или от неговия дядо. Никъде в исковата молба и до изтичане на преклузивните процесуални срокове обаче ищецът не се е позовавал на владение, осъществявано от неговия баща или дядо и на присъединяване на собственото си владение към това на неговите наследодатели, поради което действията по отношение на процесния имот, извършвани от наследодателите на ищеца, били ирелевантни за спора. От показанията на нито един от свидетелите не се установявало ищецът да е извършил действия, сочещи недвусмислено на владение на имота по смисъла на чл.79 ЗС. Твърдението му, че е издигнал дига за ограждане на имота, било опровергано от показанията на свидетеля И., който установил, че дигата е била образувана в резултат на изкопните работи по прокарването на общинския околовръстен път, а свидетелят В. не знаел кой е натрупал камъните, разделящи имота на ищеца от процесния имот. В същото време всички свидетели единодушно установявали, че имотът не е заграден и никога не е бил заграден така, че в него да не може да влезе друг човек освен ищеца. Освен това, липсвали данни, а дори и самият ищец не е твърдял някога да е декларирал процесния имот като свой пред общинските власти и да е заплащал данък за него, в т.ч. и след смъртта на своя баща, които действия косвено межели да бъдат оценени като демонстрация на владение за себе си, наред с фактическите действия по обработването на имота. Съдът е посочил, че свидетелите са установили единствено, че ищецът коси процесния имот от време на време и пресажда дървета, но тези действия не можели да бъдат квалифицирани като демонстрация на владение за себе си. Според съдебния състав, при липсата на доказателства, установяващи владение от страна на ищеца по отношение на процесния имот, без значение било в кой период са били извършвани действията на ищеца спрямо имота и дали попадат в периодите на действие на мораториума по чл.86 ЗС, съгласно който не може да се придобие по давност вещ, която е публична държавна или общинска собственост и продължителното действие на тази забрана във времето до 08.03.2022 г. Поради всичко гореизложено въззивният съд е счел за неправилно първоинстанционното решение за уважаване на иска, отменил е това решение и е постановил друго за отхвърляне на иска като неоснователен.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по първия, третия и четвъртия поставени от касатора въпроси, които могат да се обобщят както следва: При завладяване на чужд имот, намира ли приложение презумпцията по чл.69 ЗС или за да се счита, че завладялото имота лице е установило владение, то следва да демонстрира пред собственика намерението си за своене ? По този въпрос приетото в обжалваното решение противоречи на посочената от касатора практика на ВКС, конкретно на решение № 262 от 29.11.2011 г. по гр.д.№ 342 от 2011 г. на ВКС, ГК, II г.о. и решение № 45 от 16.03.2015 г. по гр.д.№ 6533 от 2014 г. на ВКС, ГК, II г.о.

Воден от горното, настоящият състав на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, първо гражданско отделение