Определение № 482 от 29.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2241/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК. Обжалвано е определение от 22.02.2021 г., постановено по в.ч.гр.д. № 785/2020 г. по описа на ОС – Русе, с което е потвърдено определение от 16.10.2021 г. по гр.д. № 1853/2020 г. по описа на РС – Русе, с което на основание чл. 130 ГПК е върната искова молба с вх. № 15928/22.05.2020 г. на Р. Д. И. против М. Т. Г. и Б. Ф. И. поради процесуалната недопустимост на предявения иск с правно основание чл. 135 ЗЗД. Частният жалбоподател - Р. Д. И., чрез процесуалния си представител адв. А. Й. от АК – П., моли да се допусне касационното обжалване и да се отмени обжалваното определение като неправилно - необосновано и незаконосъобразно. В срока по чл. 276 ГПК е постъпил писмен отговор от ответниците в производството М. Т. М. и Б. Ф. И., представлявани от адв. В. В. АК – Р., в който са изложени съображения за неоснователност на частната касационна жалба. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. приема за установено следното: С искова молба с вх. № 15928/22.05.2020 г. Р. Д. И. е предявила претенция да се обяви за относително недействителна спрямо нея продажба, извършена на 28.08.2018г., с нот.акт №..../....г., на нотариус с район на действие РС Р., по силата на която М. Т. Г. е продала на Б. Ф. И. поземлен имот, с построените в него сгради, находящ се в [населено място]. С определение от 16.10.2020г. по гр.д.№185382020г. РС Русе е върнал исковата молба като недопустима и е прекратил производството по делото, като е приел, че ищцата няма качеството на кредитор по смисъла на чл.135 ЗЗД по отношение на ответниците. За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съд в обжалваното определение приема, че само кредиторът може да иска да бъдат обявени за относително недействителни спрямо него действия, с които длъжника го уврежда, когато е налице действително парично или непарично вземане, което от своя страна може да не е изискуемо или ликвидно. Според въззивният съд от изложеното в исковата молба не може се установи качеството кредитор за ищцата. Изложени са съображения за това, че ищцата е наследница по закон на починалия на 20.03.2019г. неин брат Н. Д., който се е разпоредил с притежаваното от него имущество чрез завещателно разпореждане в полза на ответница М. Т., продавач по атакуваната с иска по чл.135 ЗЗД сделка. Констатирано е, че Р. Д. е оспорила с иск по чл. 42, б. „б“ ЗН завещателното разпореждане в полза на М. Т. и е образувано гр.д.№4776/2019г. по описа на РС Русе. При тези данни въззивният съд е счел, че за ищцата не е налице правен интерес от търсената с иска по чл.135 ЗЗД защита, тъй като ако ищцата проведе успешно иска за оспорване действителността на завещателното разпореждане в прехвърлителната сделка ще бъде непротивопоставима, доколкото са наведени твърдения за наложена възбрана като обезпечителна мярка върху имота в другия процес. В приложено към жалбата изложение по чл. 274, ал. 3, вр. чл. 284, ал. 3 ГПК жалбоподателката, чрез процесуалния си представител поддържа, че в своето определение въззивния съд се е произнесъл по въпросите: притежава ли ищцата право на иск по чл. 135 ЗЗД, ако няма качеството на кредитор и какъв е този иск допустим или неоснователен; по иска с правна квалификация по чл. 135 ЗЗД длъжен ли е ищецът да докаже качеството си на кредитор на ответника, прехвърлил имота с договора, чиято недействителност се иска; към кой момент се преценява налице ли е качеството кредитор по отношение на ищеца по иск с правно основание по чл. 135 ЗЗД и дали е необходимо претенцията, легитимираща кредитора като такъв да е ликвидна/съдебно установена или да е заявена от длъжника; допустим ли е искът по чл. 135 ЗЗД по отношение на материално правоотношение имащо за предмет имущество, което е недвижим имот; в случай, че е допустим, какво е значението на вписването на исковата молба като процесуална предпоставка по отношение допустимостта на иска; в случай, че възможността за вписване на исковата молба е процесуална предпоставка, то как се разрешава въпроса по отношение на иск произтичащ от материално правоотношение имащо за предмет имущество – недвижим имот; допустим ли е иск по чл. 135 ЗЗД, когато правната промяна е настъпила по силата на други факти, както и относно правното значение на момента на възникване на вземането, легитимиращо ищеца като кредитор, длъжен ли е съдът да извърши преценка от фактическа страна на всички обстоятелства съобразно ангажираните по делото доказателства и следва ли съдът, който разглежда отменителния иск по чл. 135 ЗЗД да спре производството по отменителния иск, за да изчака решението по иск с правно основание по чл. 42 б. „б“ и чл. 43, б. „а“ и „б“ ЗН за произнасянето по основателността на иска по чл. 135 ЗЗД. Поддържа, че отговорът на поставените въпроси е даден в противоречие с практиката на ВКС и ще допринесе за точното прилагане на закона и развитието на правото – основание по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. На следващо място в частната касационна жалба се твърди, че постановеното въззивно определение е очевидно неправилно основание за допускане до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал.2, предл. последно ГПК. Настоящият състав намира, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното определение по поставените от жалбоподателката въпроси: към кой момент се преценява налице ли е качеството кредитор по отношение на ищеца по иск с правно основание по чл. 135 ЗЗД и дали е необходимо претенцията, легитимираща кредитора като такъв да е ликвидна/съдебно установена или да е заявена от длъжника и следва ли съдът, който разглежда отменителния иск по чл. 135 ЗЗД да спре производството по отменителния иск, за да изчака решението по иск с правно основание по чл. 42 б. „б“ и чл. 43, б. „а“ и „б“ ЗН за произнасянето по основателността на иска по чл. 135 ЗЗД, тъй като съдът е дал разрешение в противоречие с практиката на ВКС. В практиката на ВКС константно се приема, че за допустимостта на иска по чл. 135 ЗЗД по принцип са достатъчни твърдения, че ищецът има качество на кредитор, като дори в хипотеза, в която се установи, че това качество е отречено със сила на пресъдено нещо, искът е не недопустим, а неоснователен. В мотивите към т.2 ТД №2/2017г. ОСГТК на ВКС се прима, че по принцип правото на кредитора да иска обявяване за недействителни спрямо него на увреждащите го актове на длъжника по реда на чл.135 ЗЗД е предпоставено от наличие на действително вземане, като това вземане може да не е изискуемо или ликвидно, но не е необходимо и предварително да бъде установено с влязло в сила решение. Приема се, че ако вземането е отречено със сила на присъдено нещо, то при това положение наличието на паралелен процес, който има за предмет признаване или отричане на вземането на кредитора – т.е. установяване наличието на действително вземане - е от значение за правилното решаване на спора по отменителния иск по чл.135 ЗЗД, като обстоятелството, че успешното провеждане на иска за вземането не е процесуална предпоставка за предявяването на П. иск, само по себе си не означава, че между двете производства не е налице връзка на обусловеност. Възприето е разбирането, че при паралелно развиващи се производство, разглеждащо вземането на кредитора /както в случаите на предявен от кредитора иск за установяване на вземането му, така и в случаите на предявен от длъжника иск за признаване несъществуване на вземането на кредитора по П. иск/, и производство по П. иск, между тях е налице връзка на преюдициалност. Признаването или отричането на вземането ще рефлектира върху преценката дали ищецът действително има качество на кредитор с права по чл.135 ЗЗД, респективно върху основателността на предявения иск, а не върху неговата допустимост. Между двете производства е налице връзка на преюдициалност, която попада в приложното поле на чл.229, ал.1, т.4 ГПК и е основание за спиране. Останалите формулирани от жалбоподателя въпроси са по съществото на спора и същите не съставляват основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.274, ал.3, вр.чл.280, ал.1 ГПК. Настоящият състав намира, че разгледана по същество частната жалба е основателна. С обжалваното определение въззивният съд в противоречие с трайно установената практика е приел, че ищцата няма правен интерес да предяви иска по чл. 135 ЗЗД и производството по него е недопустимо. В случая качеството на кредитор на ищцата по отношение на първия ответник – М. Т., ще бъде установено или отречено при постановяване на решението по заявения иск по чл. 42, б. „б“ ЗН от Р. И. срещу М. Г., което решение от своя страна ще е предпоставка при преценката за основателността на иска по чл. 135 ЗЗД, а не за неговата допустимост. Ето защо Върховният касационен съд, състав на ІV г.о. намира, че обжалваното определение следва да се отмени, като се отмени и потвърденото с него определение на първоинстанционния съд, а делото следва да се върне на Районен съд - Русе за продължаване на съдопроизводствените действия. Предвид изложените съображения съдът: