Определение № 2065 от 03.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 841/2025 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от „Арвен“ АД, ЕИК:[ЕИК], против въззивно решение № 73 от 03.10.2024 г., постановено от Апелативен съд – Бургас по в.т.д./н./ № 101 по описа на съда за 2024 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 139 от 16.05.2024 г., постановено от Окръжен съд – Бургас по т.д. № 273 по описа на съда за 2022 г. в частта му /според изложеното в касационната жалба/, с която е обявена свръхзадължеността на „Арвен“ АД с начална дата 31.12.2014 г., открито е производство по несъстоятелност по отношение на дружеството, същото е обявено в несъстоятелност, постановено е прекратяване на дейността на предприятието на търговеца, както и обща възбрана и запор върху имуществото на дружеството, отхвърлена е молбата на „Литекс комерс“ АД за откриване на производство по несъстоятелност на „Арвен“ АД в хипотезата на неплатежоспособност, указано е на длъжника и кредиторите, че спряното производство по несъстоятелност може да бъде възобновено в срок от една година от вписването на решението, с изрична молба, като възобновяване ще се допусне, ако молителят удостовери, че е налице достатъчно имущество или ако депозира необходимата сума за предплащане на началните разноски за производството в размер на 12000 лв.

В касационната жалба се излагат оплаквания за недопустимост на обжалваното решение, както и за неговата неправилност, поради произнасяне на въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и допускане на съдопроизводствени нарушения.

По отношение недопустимостта на обжалваното решение се поддържа, че същото е постановено по въззивна жалба, подадена от настоящия касатор, срещу постановеното по делото първоинстанционно решение в частта, с която е обявена свръхзадължеността на длъжника /касатора/ „Арвен“ АД с начална дата 31.12.2014 г., открито е производство по несъстоятелност на същия, обявена е несъстоятелността му, постановено е прекратяване дейността на предприятието му, както и обща възбрана и запор върху имуществото му.

Касаторът излага, че доколкото от молителя в производството „Литекс Комерс“ АД не е подадена въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в останалите му части – с които е спряно производството по делото, отхвърлена е молбата на кредитора за откриване на производство по несъстоятелност на длъжника поради неплатежоспособност и са дадени указания относно възможността за възобновяване на производството при удостоверяване, че е налице достатъчно имущество или при предплащане на разноски в определения от съда размер, въззивният съд, в грубо нарушение на нормата на чл. 271 от ГПК, се е произнесъл по отношение на цялото решение, включително по отношение на влязлата в сила негова част, което според касатора е произнасяне плюс петитум и сочи на недопустимост на решението.

В частта й срещу правилността на обжалваното решение, в касационната жалба се излагат оплаквания срещу извода на съда, че молителят „Литекс Комерс“ АД има активна процесуална легитимация да подаде молбата по чл. 625 от ТЗ. Оспорва се, като напълно противоречащо на доказателствата по делото приетото от съда, че заповедта за изпълнение срещу касатора не е била връчена надлежно на представителя на „Арвен“ АД, но участието на това дружество в производството по т.д. № 231/2016 г. по описа на Окръжен съд – Бургас като ответник, му е осигурило възможност да се запознава с депозираните от останалите страни становища, в които проведеното заповедно производство се е коментирало, както и да получи финализиращия съдебен акт – решение от 26.04.2021 г., инкорпориращ и определение за прекратяване на делото по отношение на „Арвен“ АД, обусловило според въззивния съд приложимост на разпоредбата на чл. 423, ал. 1, т. 1 от ГПК, регламентираща едномесечен срок от узнаването за издадена заповед за изпълнение, в който длъжникът, който не е уведомен за издаването на същата, може да поиска от въззивния съд да възстанови срока му за подаване на възражение срещу заповедта. Твърди се и че съдът порочно е приел, че по делото липсват доказателства за подаване на възражение срещу заповедта в същия едномесечен срок.

Настоява се, че заповедта за изпълнение срещу касатора не е влязла в сила и до момента на депозирането на касационната жалба, възражение на длъжника срещу същата било прието от заповедния съд, като подадено в срока по чл. 414 ГПК, с което била възстановена висящността на заповедното производство, а изводите на въззивния съд в настоящото производство за обратното били напълно неправилни и алогични.

На следващо място, по отношение претендираната от касатора нищожност на процесния договор за банков кредит, от който молителят в производството черпи правата си, легитимиращи го като негов кредитор по търговска сделка по см. на чл. 625 от ТЗ се излага, че приетото от съда в насока на това, че възражението му за нищожност на същия е преклудирано, е напълно несъстоятелно. Цитират се с позоваване на тях, част от мотивите към т. 1 от ТРОСТКВКС № 1/03.12.2018 г. по тълк.д. № 1/2017 г. по отношение на преклузиите в производството по несъстоятелност. Излага се, че още в първото заседание пред първоинстанционния съд в настоящото производство, касаторът е посочил, че възражения за нищожност на договора за кредит са направени и в производството по установителния иск по чл. 422 от ГПК, предмет на т.д. № 230/2022 г. по описа на БОС, а посочването от страна на съда в обжалваното решение, че такова възражение не било направено по заповедното производство, касаторът намира за направено по погрешка. Сочи се, че въпреки, че приема това възражение за преклудирано, съдът го е разгледал, стигайки до неправилни изводи за действителността на атакуваните сделки, които са в противоречие с цитирана практика на ВКС. Според касатора в настоящото производство по несъстоятелност безспорно се е установило, че договор за заем от 12.02.2013 г. и договор за кредит от 12.02.2013 г. са симулативни сделки, които прикриват дисимулираната сделка – предоставяне на кредит от „КТБ“ АД /н./ на „Нафтекс Петрол“ ЕООД. Доколкото последното и свързаните с него лица са имали кредитна експозиция към банката, правеща невъзможно получаването на кредит в размер 61 млн. щ.д., то такъв е предоставен на и получен от касатора, като подставено лице, което не е свързано икономически с „Нафтекс Петрол“ ЕООД и не е имало кредитна експозиция в банката, при нарушаване на банковите регулации и с цел същото да предостави така получените парични средства на „Нафтекс Петрол“ ЕООД. Според касатора това е установено от изслушаните по делото счетоводни експертизи и доколкото договорът за заем е реален, в случая било установено, че сума в размер на 61 млн. щ.д. е реално получена от „Нафтекс Петрол“ ЕООД, а не от „Арвен“ АД.

Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение и обезсилването му, поради недопустимост, при условията на евентуалност – отмяната му и прекратяване на производството, поради липса на процесуална легитимация у молителя.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Формулират се въпросите:

1. Следва ли въззивният съд, като съд по съществото на спора, да направи своите фактически и правни изводи, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните, като съобрази твърденията в исковата молба, направените възражения в отговора и оплакванията, инвокирани във въззивната жалба? Твърди се, че въззивният съд е игнорирал всички доводи, наведени във въззивната жалба във връзка с производството по чл. 422 ГПК, заведено от „КТБ“ АД /н./ именно по депозираното от „Арвен“ АД възражение – предмет на т.д. № 230/2022 г., поради което неправилно е приел, че молителят „Литекс Комерс“ ЕООД има активна процесуална легитимация за предявяване на молба по чл. 625 от ТЗ срещу „Арвен“ АД, в противоречие с решение № 7 от 8.02.2012 г. на ВКС по гр.д. № 510/2011 II г.о., решение № 57 от 19.05.2017 г. по гр.д. № 3457/2016 г. на ВКС, ГК, I г.о.

2. От кой момент започва да тече срокът за подаване на възражение по чл.414 ГПК /явно – срещу заповедта за изпълнение – бел. на докладчика в касационната инстанция/ - от момента на нейното фактическо връчване на длъжника от съответния съдебен изпълнител, съгласно чл. 418, ал. 5 ГПК, или от някой друг момент, в който длъжникът е узнал за нея? По този въпрос се поддържа противоречие на въззивното решение с определение № 356 от 22.06.2015 г. по ч.т.д. № 274/2013 г. на ВКС, Първо т.о., решение № 235 от 24.10.2019 г. по гр.д. № 770/2019 г., ГК., IV г.о. на ВКС, решение № 60243 от 14.12.2021 г. по гр.д. № 3863/2021 г., ГК, III г.о. на ВКС и определение № 1088 от 20.11.2023 г. по т.д. № 2711/2022 г., ТК, II т. о. на ВКС.

3. Може ли длъжникът да вземе становище и да направи възражения за нищожност в първото съдебно заседание в производство по разглеждане на молба за откриване на производство несъстоятелност?

4. Може ли длъжникът да прави възраженията и да представя доказателствата, касаещи предмета на делото, по отношение на който се формира сила на пресъдено нещо, след първото по делото заседание?

По тези въпроси се поддържа противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от TP № 1/03.12.2018 г. по тълк.д. № 1/2017 г. на ОСТК на ВКС, в която е дадено ясно становище как следва да бъде прилагана разпоредбата на чл. 621а ТЗ по отношение на преклузиите в производството по несъстоятелност, част от мотивите към която точка са цитирани.

5. Достатъчно ли е обратното писмо да изхожда от страната, която го оспорва, или трябва да изхожда от всички страни по оспорената сделка? По този въпрос се твърди противоречие на приетото от въззивния съд с решение № 484 от 11.06.2010 г. по гр.д. № 375/2010 г. на ВКС, ГК, Четвърто г.о.

6. Грубото нарушение на закона - чл. 44 и чл. 46 от ЗКИ - води ли до недействителност на договор за кредит, предоставен от банка на юридическо лице, чиято експозиция надвишава предвидените в закона размери? Твърди се, че с процесното си произнасяне въззивният съд е дал отговор на въпрос, който е от съществено значение за развитието на правото.

7. В случай че банка предоставя кредит на юридическо лице, което няма кредитна експозиция в банката, а последното предоставя в същия ден същата сума с договор заем на юридическо лице, обезпечило кредита и чиято експозиция не е давала възможност да получи директно кредита от банката поради забраната на ЗКИ, налице ли е симулация по смисъла на чл. 26, ал. 2, предл. последно от ЗЗД? Отново се твърди, че приемайки процесиите сделки за действителни, въззивният съд се е произнесъл по същия въпрос, който е от значение за развитието на правото.

Ответникът по касация „Литекс комерс“ АД в депозиран писмен отговор по чл. 287, ал. 1 от ГПК оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния законоустановен срок и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да постанови решението си въззивният съд е изложил в мотивите си към същото, че:

С решение № 139 от 16.05.2024 г., постановено по т.д. № 273/2022 г. по описа на Окръжен съд - Бургас, е обявена свръхзадължеността на „Арвен“ АД с начална дата 31.12.2014 г., открито е производство по несъстоятелност на същото и дружеството е обявено в несъстоятелност, постановено е прекратяване на дейността на предприятието му, постановена е обща възбрана и запор върху имуществото му и производството е спряно.

Със същото решение е отхвърлена молбата на „Литекс Комерс“ АД за откриване на производство по несъстоятелност по отношение на длъжника „Арвен“ АД в хипотезата на неплатежоспособност на длъжника.

С решението е указано на длъжника и кредиторите, че спряното производство може да бъде възобновено в срок от една година от вписването на решението, с изрична молба, като възобновяване ще се допусне, ако молителят удостовери, че е налице достатъчно имущество или ако депозира необходимата сума за предплащане на началните разноски за производството в размер на 12 000 лв., като, ако в едногодишния срок не бъде поискано възобновяване на производството, съдът ще прекрати производството по несъстоятелност и ще постанови заличаване на длъжника от търговския регистър.

Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от „Арвен“ АД в частта му, с която е обявена свръхзадължеността му с начална дата 31.12.2014 г., открито е производство по несъстоятелност по отношение на дружеството, обявена е несъстоятелност, постановено е прекратяване дейността на предприятието, както и обща възбрана и запор върху имуществото на дружеството.

От фактическа и правна страна въззивният съд е приел, че:

Производството пред първоинстанционния съд е било образувано по молба на кредитор на дружеството - въззивник по търговска сделка, който се е позовал на неизпълнение на задълженията по същата и е навел доводи за неплатежоспособност и свръхзадълженост на длъжника.

Дружеството - ответник по молбата и въззивник се противопоставя на откриване на производство по неговата несъстоятелност, като и пред въззивната инстанция оспорва материалната легитимация на молителя „Литекс Комерс“ АД, като негов кредитор по търговска сделка. Поддържат се в жалбата оплаквания относно липса на действие на договора за цесия от 13.07.2022 г., на който се позовава кредитора - молител за възникване на правата му по отношение на длъжника; нищожност на договора за кредит, сключен с банката, вземането по който е цедирано на молителя - в хипотези на заобикаляне на закона и привидност; нищожност на постановлението за възлагане, по силата на което праводателят на молителя е придобил вземането срещу длъжника.

Въззивният съд сочи, че установяване на факти пред въззивната инстанция не е провеждано, поради което препраща към фактическата обстановка, приета от първоинстанционния съд.

В обобщение и в аспект на повдигнатите във въззивната жалба оплаквания, въззивният състав излага, че по силата на договор за банков кредит, сключен на 12.02.2013 г. „Корпоративна търговска банка“ АД е предоставила на „Арвен“ АД кредит в размер до 62 000 000 щатски долара. За събиране на вземания, произтичащи от това кредитно съглашение, е бил издаден изпълнителен лист по ч.гр.д. № 7652/2015 г. по описа на БРС. С Постановление за възлагане № 7-01147 от 7.04.2022 г. на Фонда за гарантиране на влоговете в банките, вземането на банката е възложено на „Сторидж Инвест“ ЕООД, след проведен търг с тайно наддаване, като може да се заключи, че придобитото в търга вземане касае вземания по абсолютна търговска сделка.

След сключването на договор за прехвърляне на горното вземане на 13.07.2022 г., „Литекс Комерс“ АД се легитимира като негов титуляр, придобивайки го от „Сторидж Инвест“ ЕООД. Съгласно нормата на чл. 99, ал. 2 ЗЗД с договора за цесия прехвърленото вземане преминава върху новия кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително с изтеклите лихви, ако страните не уговорят нещо различно от законовата норма. Под страх от непротивопоставимост на цесията на длъжника, прехвърлителят на вземането е длъжен да му съобщи за прехвърлянето - чл. 99, ал. 4 ЗЗД.

Според въззивния съд видно от данните по делото, прехвърлянето на вземането е било съобщено на длъжника „Арвен“ АД със съобщение от 15.07.2022 г., връчвано чрез ЧСИ Д. Н., по адреса на управление на длъжника - търговско дружество, на 18.07.2022 г. от служител на ЧСИ, като връчителят е удостоверил, че адресът представлява хотел „България“ в [населено място], дружеството няма офис на адреса, няма табела, работно време. При последващо посещение на 25.07.2022 г. отбелязването от връчителя е идентично, а при посещението на адреса на 26.07.2022 г. е било залепено уведомление във фоайето на хотела. При така изложеното, според съда, съобщението следва да се счете за надлежно връчено, по правилата на чл. 50, ал. 2 ГПК, поради което е неоснователно оплакването, че длъжникът не е бил уведомен за цесията, както и твърдението в жалбата, че връчването е следвало да се осъществи по реда на чл. 47, ал. 1 ГПК, с най-малко три посещения на адреса. Съдът сочи, че описаният ред е неприложим в конкретния случай, тъй като още при първото посещение на длъжностното лице - връчител е удостоверено, че дружеството - адресат няма офис в сградата, представляваща хотел, което прави безпредметно залепянето на уведомление.

По-натам, според съда, защитата, предоставена на длъжника по прехвърленото вземане по чл. 99, ал. 4 ЗЗД, е предназначена да го предпази от възможността да плати на лице, което вече не е носител на вземането, като липсата на съобщаване на цесията не рефлектира върху дължимостта на вземането, то съществува и следва да бъде удовлетворено. Подобно възражение би било релевантно само ако е съединено с възражение за извършено плащане към стария кредитор, за да се зачете неговия погасителен ефект. Твърдения за плащане в настоящия процес длъжникът не въвежда. За пълнота въззивният състав отбелязва, че съдебната практика признава възможността получаването на уведомлението (като приложение към исковата молба, както е в настоящия случай), в рамките на съдебното производство по предявен иск за прехвърленото вземане, да се счита като надлежно уведомяване на длъжника за цесията - решение № 123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т.д. № 12/2009 г.

По отношение на въведените от въззивника /сега касатор/ и поддържани и в настоящото производство възражения за нищожност на договора за кредит, като симулативна сделка, при персонална симулация на кредитополучателя и поради заобикаляне на закона, като се изтъкват доводи, че действителният получател на кредита - „Нафтекс Петрол“ ЕООД и икономически свързани с него лица са притежавали експозиция от капитала на банката - кредитодател, непозволяваща им да получат ново финансиране, което е породило нуждата да се оформи договора за кредит като сключен между „Корпоративна търговска банка“ АД и „Арвен“ АД, без това да е била действителната воля на страните, въззивният съд е приел, че тези възражения са преклудирани.

Съдът приема за установено от фактическа страна, че в рамките на заповедно производство, проведено по ч.гр.д. № 6752/2015 г. на Районен съд Бургас е била издадена заповед за изпълнение против солидарни длъжници, в това число кредитополучателя – въззивник /сега касатор/, за вземанията, произтичащи от неточното изпълнение на задълженията на последния по горецитирания договор за кредит. Съдът сочи, че заповедта за изпълнение не е била връчена надлежно на представител на длъжника „Арвен“ АД, но участието на това дружество в производството по т.д. № 231/2016 г. по описа на Окръжен съд - Бургас (производство по осъдителен иск за същите вземания), като ответник, му е осигурило възможност да се запознава с депозираните от останалите страни становища, в които проведеното заповедно производство се е коментирало, както и да получи финализиращия съдебен акт - решение от 26.04.2021 г., инкорпориращ и определение за прекратяване на делото по отношение на „Арвен“ АД. Според съда в съобразителната част на решението ясно и недвусмислено се посочва, че прекратяването на производството по отношение на този ответник е продиктувано от установяването, че има издадена по отношение на него заповед за изпълнение за вземанията, предмет на осъдителния иск. Видно от отбелязването на преписа от съдебния акт, приложен в настоящото производство - л. 157 от първоинстанционното дело, определението за прекратяване е влязло в сила, следователно препис от този акт е бил връчен на „Арвен“ АД, давайки му възможност да узнае за заповедта за изпълнение най-късно на 15.06.2021 г., като краен момент на узнаване, поради недоказаност на предходен такъв.

Въззивният състав е приел, че приложение следва да намери разпоредбата на чл. 423, ал. 1, т. 1 ГПК, регламентираща едномесечен срок от узнаването за издадена заповед за изпълнение, в който длъжникът, който не е бил уведомен за издаването по предписания в закона ред, може да поиска от въззивния съд да възстанови срока му за подаване на възражение против заповедта. Според съда липсват ангажирани в настоящото производство доказателства от длъжника „Арвен“ АД за подадено възражение пред въззивния съд в едномесечен срок от узнаване за издадената против него заповед за изпълнение. Бездействието на длъжника по издадената заповед за изпълнение, който не е бил уведомен за издаването й надлежно, но все пак е разбрал за съществуването й, в едномесечен срок от узнаването да инициира производство по чл. 423 ГПК пред въззивния съд, уредено като извънредно, едноинстанционно производство за възстановяване висящността на приключилото заповедно производство при призната основателност на закъснялото оспорване, според въззивния състав в настоящото производство е довело до стабилизиране на заповедта за изпълнение по отношение на този длъжник. Съдът приема по-натам, че възражението против заповедта, депозирано на 8.04.2022 г. е подадено при влязла в сила заповед за изпълнение, а преценката на заповедния съд по ч.гр.д. № 6752/2015 г. на Районен съд - Бургас за спазен преклузивен срок за подаването му, за която се настоява във въззивната жалба, не е обвързваща. Според състава на АС – Бургас, със стабилизирането на заповедта за изпълнение обективираните в нея вземания придобиват статута на съдебно признати, като възраженията относно нищожност на правопораждащите задълженията сделки, които е следвало да се релевират в исковото производство за установяване на вземането, след надлежно подадено възражение против заповедта за изпълнение, каквото в настоящия случай липсва, не могат да бъдат разглеждани в настоящото производство, като преклудирани.

Въззивният съд излага по-натам, че дори и да бъдат приети за допустими за разглеждане по същество, същите възражения се преценяват от апелативния състав като неоснователни.

Според съда не се доказа от въвелия възраженията въззивник, нищожност на договора за банков кредит поради привидност. Не е представен в производството договора за заем между „Арвен“ АД и „Нафтекс Петрол“ ЕООД, на който обжалващият се позовава, твърдейки, че е сключен на същата дата, като договора за кредит, но дори и да се приеме, че такъв договор съществува - на базата на заключението на в.л. Х. - л. 372 от първоинстанционното производство за извършен превод на дата, съвпадаща с датата на кредитния договор, на пълната сума по него от кредитополучателя на „Нафтекс Петрол“ ЕООД, то подобен договор не може да се кредитира като обратно писмо, както се поддържа в жалбата, доказващо пълно симулацията, по съображения, че не изхожда от насрещната по договарянето страна - „Корпоративна търговска банка“ АД. Сочи се в мотивите на въззивния състав по-натам, че други доказателства в посока установяване на привидността в настоящото производство не са ангажирани.

Според съда не се установява и заобикаляне на закона при процесната кредитна сделка, тъй като съгласно чл. 44 и чл. 46 ЗКИ такъв вид сделки са валидни, но предоставилите ги администратори от банковите институции отговарят за връщането на предоставените суми солидарно с кредитополучателя.

За въззивния съд липсват основания да се приеме нищожност на постановлението за възлагане на вземането от председателя на УС на ФГВБ. Соченото от жалбоподателя основание по чл. 78, ал. 4 ЗБН не предвижда недействителност на възлагането, а при включване на спорна вещ или имуществено право в програмата за осребряване е предвидена възможност за обжалване действията по осребряване - чл. 78, ал. 9, вр.чл. 88 и сл. ЗБН.

Според състава на АС – Бургас всичко гореизложено обосновава заключението, че дружеството - въззиваем /сега – ответник по касация/, е кредитор на длъжника с неудовлетворено вземане, произтичащо от търговска сделка и първата материалноправна предпоставка, която правната норма свързва с откриване на производството по несъстоятелност, е налична.

Въззивният състав излага по-натам, че пред въззивната инстанция не са въведени доводи против изводите на първостепенния съд относно финансовото състояние на длъжника и настъпилите за него свръхзадълженост и неплатежоспособност, като самостоятелни основания за откриване на производство по несъстоятелност, както и относно предпоставките за постановяване на решение по чл. 632, ал. 2 ТЗ, а в отсъствие на изложени конкретни и изрични пороци на обжалваното решение в тази му част във въззивната жалба, съдът дължи единствено служебна проверка за нарушение на императивна материалноправна норма, каквото в случая липсва.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

Въззивното решение не е недопустимо.

Видно от съдържанието на диспозитива на първоинстанционното решение, на жалбата срещу същото и на мотивите на въззивния съд към обжалваното му решение, в последните се съдържа точно описание както на постановеното от страна на първоинстанционния съд, така и на частта от първоинстанционното решение, която е предмет на въззивно обжалване, съответно – на преценка и във въззивното производство, и това е частта от първоинстанционното решение, с която е обявена свръхзадължеността на касатора с начална дата 31.12.2014 г., открито е производство по несъстоятелност по отношение на дружеството, обявена е несъстоятелност, постановено е прекратяване дейността на предприятието, както и обща възбрана и запор върху имуществото му. Безспорно е, че в частта му, в която не е обжалвано, първоинстанционното решение не е предмет на въззивния инстанционен контрол, а изтъкваната от касатора в уверение на недопустимостта на въззивното решение, непрецизност на постановения от въззивния съд диспозитив, с който общо е постановено, че се потвърждава първоинстанционното такова, при ясно обозначаване в мотивите на въззивния съд, на частта от него – предмет на въззивна проверка, може да сочи само на наличието, на допусната от въззивния съд евентуална очевидна фактическа грешка в решението му, но не и на претендираната от касатора недопустимост на същото.

Не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Първият въпрос на касатора е обуславящ за изхода на всеки гражданскоправен спор, пренесен за разглеждане и пред въззивна инстанция, като относим към задълженията на въззивния съд по разрешаването му, като инстанция по съществото на спора. Твърденията на касатора в обосноваването му обаче са несъответни на действителните обстоятелства по делото и на изложеното от въззивния съд в мотивите му към обжалваното решение. В същите ясно съдът е приел, че инициираното производство по чл. 422 ГПК /т.д. № 230/2022 г. по описа на БОС/, последващо подадено на 08.04.2022 г. възражение срещу заповедта за изпълнение, издадена по ч.гр.д. № 6752/2015 г. на РС – Бургас и с предмет вземанията по процесния договор за кредит, с които молителят в настоящото производство се легитимира като кредитор на касатора по търговска сделка, е осъществено при влязла в сила заповед за изпълнение, срещу която от длъжника – касатор не е подадено възражение в преклузивния едномесечен срок от узнаването й по чл. 423, ал. 1 от ГПК, съответно – същата е влязла в сила, а приемането на обратното от страна на заповедния съд, не обвързва съда в настоящото производство. /За пълнота следва да се посочи и че с влязло в сила определение визираното от касатора производство по т.д. № 230/2022 г. по описа на БОС е прекратено като недопустимо, именно поради образуването му при наличието на вече стабилизирана заповед за изпълнение – вж. определение № 1097 от 08.04.2025 г. по ч.т.д. № 620/2025 г. на ВКС, ТК, Първо т.о. – бел. на докладчика в касационната инстанция/.

Вторият въпрос на касатора не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото отговорът му не е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция. Въпросът, обосноваването му и цитираната към него практика на ВКС са изцяло относими към връчването на заповедта за изпълнение по реда на чл. 418, ал. 6, преди – ал. 5 от ГПК, но като елемент от защитата на длъжника чрез подаване на възражение срещу същата по чл. 414, ал. 1 ГПК и в срока по ал. 2 от същия законов текст, докато изводите на въззивния съд за стабилизирането на заповедта за изпълнение в случая, са развити и формирани на плоскостта на хипотезата, уредена в чл. 423, ал. 1 от ГПК, изрично визираща „узнаване“ от длъжника, а не „връчване“ на същата, и която хипотеза няма нищо общо с въпроса, твърденията на касатора в обосноваването му и цитираната практика на ВКС.

Въпросите на касатора от трети до седми не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване, доколкото отговорите им не са обусловили самостоятелно изхода на делото във въззивната инстанция, а петият е и несъответен на действителните изводи на въззивния съд, обусловили този извод и видни от мотивите му към обжалваното решение.

Освен че /главно/ е приел, че са преклудирани, въззивният съд при условията на евентуалност – в случай, че се приеме, че не са преклудирани, е и разгледал визираните в посочените въпроси на касатора, негови възражения за нищожност на процесния договор за кредит, и мотивирано ги е отхвърлил и по същество, като неоснователни, а изложеното изключва самостоятелното обуславящо значение на отговорите на тези въпроси /№№ 3 – 7/, за изхода на делото във въззивната инстанция.

Дори и да се приеме обратното, за каквото приемане няма основание по делото, по отношение на третия и четвъртия въпрос на касатора не е налице и претендираното противоречие с практиката на ВКС, включително цитираната от касатора към въпросите му задължителна такава, с оглед както на задължителните за съдилищата разрешения в същата, така и на действителното съдържание на мотивите на въззивния съд.

Изложеното по отношение на третия и четвъртия въпрос се отнася и до петия такъв. Разглеждането и отхвърлянето от страна на въззивния съд, на възражението на касатора за нищожност на процесния договор, поради симулация, е само евентуално – както се посочи, само в случай, че се приеме, че същото е допустимо, докато главният, обусловил изхода на делото извод на въззивния съд в изложената насока, всъщност е за недопустимост на същото възражение, поради преклудирането му с влизането в сила на заповедта за изпълнение. Отново при условията на /втора/ евентуалност, въззивният съд въобще е разглеждал възможността наличието на твърдяния от касатора да е наличен договор за заем между него и „Нафтекс Петрол“ ЕООД, да съставлява обратно писмо в разкриване на твърдяната от касатора симулация /с оглед на лицето, от което изхожда/, като основният му мотив да отрече поддържаната от касатора хипотеза е основан на това, че в производството такъв договор въобще не е представен, а изводът му, базиран на това от кого би изхождало такова обратно писмо, е изцяло второстепенен и далеч не е от естество да обуслови крайните изводи на съда по съществото на спора във въззивната инстанция.

Освен изложеното по отношение на останалите въпроси от тази група, шестият въпрос на касатора е основан на негова правна, защитна теза в производството, останала несподелена от въззивния съд и изразява на практика само несъгласието на касатора с изводите на съда в тази им част. По отношение на същия въпрос претендираният допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК е само общо заявен, чрез възпроизвеждане на част от съдържанието на законовата разпоредба, която го урежда, но не и с конкретни твърдения по смисъла на т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., поради което на това основание касационно обжалване не би и могло да се допусне.

Отново извън изложеното по отношение на всички въпроси от тази група, седмият въпрос на касатора е базиран от една страна на предпоставка, останала недоказана в производството /въззивният съд нарочно е изложил в мотивите си, че претендираният от „Арвен“ АД да е наличен, договор за заем между „Арвен“ АД и „Нафтекс Петрол“ ЕООД, не е представен по делото/, а от друга страна по начина, по който е въпросът е формулиран, отговорът му изцяло зависи от конкретните, установени по делото обстоятелства, поради което и въпросът е относим към правилността на обжалваното решение – възможен предмет само на евентуално производство по чл. 290 от ГПК, последващо допускането на касационно обжалване на въззивното решение, но не и на настоящото такова по чл. 288 от с.з. с предмет проверка само наличието или не на основания за такова допускане. По отношение на същия въпрос не е и обоснован с конкретни твърдения по см. на чл. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., а е само общо заявен, чрез възпроизвеждане на част от съдържанието на нормата, която го урежда, и претендираният допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение