Определение № 1131 от 09.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1708/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по процесуално допустима касационна жалба вх.№ 1427 от 17.02.2025 г., подадена от Я. Г. Я., чрез адвокат С. М. от АК - Х., срещу въззивно Решение № 244 от 23.12.2024 г. по в.гр.д.№ 415/2024 г. на Апелативен съд – Пловдив, ІІ гр.състав.

Ответникът по жалбата Община Любимец е депозирал отговор чрез адвокат Т. К. от АК - Х.. Поддържа, че липсват основания за допускане на касационното обжалване, както и че касационната жалба е неоснователна.

По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното:

С въззивното решение е потвърдено Решение № 278 от 02.07.2024 г. по гр.д.№ 524/2023 г. на Окръжен съд - Хасково, с което са отхвърлени предявените от Я. Г. Я. срещу Община Любимец искове с правно основание чл. 49 ЗЗД вр.чл. 45 ЗЗД за сумата 150 000 лева – обезщетение за претърпени душевни болки и страдания, негативни емоционални промени, настъпили в резултат на настъпилата смърт на неговия племенник Г. Д. Г. при ПТП на 29.07.2018 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на исковата молба – 31.07.2023 г. до окончателното й изплащане, както и искове с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 47 160 лева – обезщетение за забава върху главницата от 150 000 лева за периода от 31.07.2020 г. до 31.07.2023 г.

Въззивният съд е приел за установено, че на 29.07.2018 г. в село Вълче поле, Община Любимец, област Хасково, на улица – публична собственост на Община Любимец, находяща се в урбанизираната част на селото, е настъпило пътнотранспортно произшествие, при което е загинал Г. Д. Г. – племенник на ищеца Я. Г. Я., който е брат на майката на починалия.

Съобразено е, че с ППВС № 2 от 30.11.1984 г. са дадени указания на съдилищата, че кръгът на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди в случай на смърт, е посочен изчерпателно в ППВС № 4/1961 г. и № 5/1969 г. и няма основания за разширението му, включително по отношение на други възходящи и низходящи на починалия и на неговите братя и сестри. Това становище е преразгледано с ТР № 1 от 21.06.2018 г. по тълк.д.№ 1/2016 г. на ВКС, ОСНГТК, в което се признава материална легитимация да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък, наред с лицата, посочени в ППВС № 4 от 25.05.1961 г. и ППВС № 5 от 24.11.1969 г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени, като обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди.

При съобразяване на дадените задължителни указания с ТР № 1 от 21.06.2018 г. по тълк.д.№ 1/2016 г. на ВКС, ОСНГТК, както и възраженията, противопоставени с отговора на исковата молба, въззивният съд е приел, че на първо място следва да извърши преценка дали на ищеца, като лице извън кръга на лицата, посочени в ППВС № 4/1961 г. и № 5/1969 г., следва да бъде призната по изключение, съгласно възприетите критерии с ТР № 1 от 21.06.2018 г. по тълк.д.№ 1/2016 г. на ВКС, ОСНГТК, материална легитимация да бъде обезщетен за претърпените от него неимуществени вреди от смъртта на неговия племенник Г. Д. Г..

Пострадалият при процесното ПТП Г. Д. Г. е бил на 40 години към момента на смъртта си, неженен, без деца, като неговите най-близки живи роднини са били майка му В. Г. Г., сестра му Х. Д. Г. и вуйчо му – ищецът Я. Г. Я. (на 71 години към момента на смъртта на пострадалия).

Постоянният адрес на ищеца е [населено място], Община Л.. Към момента на смъртта си Г. Д. Г. е регистриран с постоянен адрес в [населено място].

Обсъдени са събраните по делото гласни доказателства. Свидетелката Х. Д. Г., на 47 години, племенница на ищеца и сестра на починалия Г. Д. Г., посочва, че когато била на 16 години родителите й се разделили, като до тогава семейството обитавало апартамента, в който в момента тя живее с децата си. До раздялата на родителите й ищецът често идвал в дома им и оставал да спи там, защото ходел на работа като фелдшер в село Мустрак – на около 15 км. от гр. Свиленград. След раздялата на родителите й се установил да живее при сестра си и децата й и поел грижите за тях заедно с тяхната майка. Ищецът се грижел за племенниците си, вземал ги с колата си и ги карал на село, водел ги на лагери в гр. Пещера, защото бил лекар там. Участвал активно в организацията на баловете им и тържеството при постъпването на брат й в казармата. През 2014 г. ищецът се пенсионирал и отишъл да живее при нейната майка на село, като продължавал да се грижи за свидетелката и брат й, въпреки че били вече големи. Ищецът никога не се бил женил и нямал свои деца. Разчитал много на починалия й брат – Г. го закарал до болницата, когато трябвало да го оперират, пак той го закарал до болницата, когато си счупил ръката. Г. и ищецът Я. често се съветвали един с друг, всеки от тях се интересувал от какво се нуждае другият. В петък, събота и неделя Г. посещавал вуйчо си в село Вълче поле, където имало много земеделска работа, която вършели заедно. През лятото, когато починал Г., били засадили 10 дка тютюн, който бил на цялото семейство, включително ищеца. Ищецът отглеждал животни. След смъртта на Г. ищецът Я. се сринал емоционално, Г. много му липсвал, започнал да вдига високо кръвно налягане, усещал затруднения без помощта на Г.. Свидетелката установява също, че тя и брат й живеели в гр. Свиленград, и ходели в събота и неделя да вършат земеделска работа и да помагат на майка си и вуйчо си.

От показанията на свид. Х. Д. (без родство) е установено, че свидетелят е земеделец, работи в с. Вълче поле, където са земите му. Има къща и живее в селото. Починалият Г. Д. Г. бил негов съсед в с. Вълче поле, като къщите им са една до друга – на 50 метра. Към момента на инцидента Г. работел в гр. Свиленград, а събота и неделя идвал в с. Вълче поле. Преди много години живеел постоянно в с. Вълче поле - работел като багерист в местна кариера, после карал дърва с камион. Това продължило 5-6 години, като 2-3 години преди инцидента отишъл да работи в гр. Свиленград. Свидетелят познава и ищеца Я. като свой съсед. След като се пенсионирал, ищецът се установил да живее постоянно в с. Вълче поле, в къщата, в която живеел Г.. Преди това ищецът бил лекар в някакво свиленградско село и всяка събота и неделя си идвал на село. Майката на Г. също живеела в къщата в с. Вълче поле. Сестрата на Г. живее в гр. Свиленград и след смъртта на Г. свидетелят не я е виждал да идва в с. Вълче поле. Свидетелят няма впечатления колко близки са били помежду си ищецът и племенникът му Г., тъй като в тази връзка няма наблюдения.

Свид. Г. Я. (без родство, кмет на с. Вълче поле) е познавал както починалия Г. Д. Г., така и ищеца Я. Г. Я.. Според него не може да се каже Г. и Я. са били като баща и син. Не знае да са разчитали един на друг, не са имали такива отношения. Г. идвал на село в събота и неделя, за да помага и да работи по животните. Той нямал свои животни – те били на майка му, която ги получила по наследство от дядото на Г.. Отношенията в семейството им не били сплотени – имало кавги между тях, биене, чупене на ръце с дърво – В. (майката на Г.) счупила ръката на Я. с дърво, което хвърлила към него. Между Я., Г., сестрата на Г. и майката на Г. постоянно имало кавги и викане, които се чували в цялото село, и хората казвали „пак са те“. Свидетелят лично бил чувал как Я., Г. и В. се карат. Карали се и със съседите си, които идвали да му се оплакват от тях, като на кмет, че хвърляли камъни по съседите си, имало и писмени оплаквания от тях от жители на селото. По време на инцидента пак имали проблеми помежду си, за които му било докладвано, в качеството му на кмет. Към датата на инцидента не може да се каже, че Я. се е държал като баща с Г. и сестра му Х.. Според свидетеля, Г. командвал ищеца – имало случай, в който свидетелят хванал двамата да карат дърва с нерегистриран пикап без документи. Дървата били собственост на енергото и свидетелят им казал да спрат извозването. Тогава Г. грубо се скарал на висок тон на вуйчо си да слиза от пикапа и да се прибира.

От показанията на свид. Д. Н. Д. (без родство) е установено, че свидетелят е родом от село Вълче поле, там живеят родителите му, а той самият не живее постоянно там. Тъй като се занимава със земеделие, през лятото е в селото, по време на кампанията. Отношенията между Г. и вуйчо му Я. според свидетеля били нормални, свидетелят не е чувал лоши неща за тях. Знае, че живеят в една къща и са роднини, но не знае подробности за отношенията им.

Свидетелката Г. Ш. (втора братовчедка на ищеца) твърди, че познава племенника на Я. и преценява отношенията между Я. и племенника му като нормални, не била чувала да се карат, тъй като живеела малко по-далече от къщата им. Я. не е женен и няма собствени деца. Работел в село близо до гр. Свиленград; когато се пенсионирал, се установил да живее в с. Вълче поле, в къщата на сестра си, където до тогава живеел и Г.. По същото време Г. започнал работа в гр. Свиленград. След това свидетелката не е наясно дали Г. е идвал в село Вълче поле, тъй като през 2012 г. била съкратена, и от тогава си стояла предимно вкъщи, не ходела към центъра на селото, и нямало къде да срещне Г..

Свид. Д. Х. Д. (без родство) твърди, че познава Я. Я., като свой съсед. Познавал и племенника му Г., като според този свидетел отношенията между тях били добри - като на вуйчо и племенник. Свидетелят не знае дали са имали по-близки отношения. Отстрани изглеждало, че отношенията им са нормални. И двамата били здрави, нямали нужда някой да се грижи за тях, всеки от тях си работел и се грижел за себе си. Добре работели и съжителствали заедно.

Въззивния съд е преценил показанията на свидетелката Х. Г. при условията на чл. 172 ГПК, като е отчел близката й родствена връзка с ищеца (негова племенница), както и обстоятелството, че същата лично е предявила претенция срещу ответника по делото за изплащане на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на нейния брат Г., което обуславя наличие на интерес от изход на делото в полза на ищеца, доколкото установяването на изключително близки отношения между починалия и неговите роднини по произход е предпоставка за уважаване и на собствената й претенция. Анализирайки показанията на тази свидетелка във връзка с останалите събрани по делото гласни доказателства, въззивният съд е приел съществено противоречие между нейните показания и тези на свидетеля Г. Я.. Въззивният съд е отчел, че показанията на свид. Я. са незаинтересовани, и основани на собствени негови впечатления от обективирано пред него поведение на ищеца и починалия Г.. В качеството на кмет на селото същият има и впечатления и от депозираните в кметството писмени сигнали, както и докладваните му проблеми от жителите на селото. Показанията на свидетелката Г. за наличие на изключително близки отношения между ищеца и неговия племенник Г. не се подкрепят и от другите събрани по делото гласни доказателства чрез разпита на свидетелите Х. Д., Д. Н. Д., Д. Хр. Д., и Г. Ш.. Последните двама, макар допуснати до разпит по искане на ищеца, не установяват да са били налице необичайно близки отношения между ищеца и неговия племенник Г. – същите характеризират отношенията им като нормални, типични за родствената връзка между тях. Останалите двама свидетели (Х. Д. и Д. Н. Д.), макар да са имали чести контакти с ищеца и починалия Г., не са забелязали между тях да има особено близки отношения, различни от обичайните. Въззивният съд е преценил показанията на свид. Г. и във връзка с наличните по делото писмени доказателства – справка за вписванията в Имотния регистър по персоналната партида на ищеца Я. Я., от която е видно, че до 14.11.2019 г. ищецът и неговите сестри И. И. и В. Г. (майката на племенника му Г.), са били съсобственици при равни права на множество земеделски имоти в землището на село Вълче поле, както и на жилищен имот в село Вълче поле – дворно място с площ 1 490 кв.м., ведно с построена в него двуетажна масивна жилищна сграда, като на 14.11.2019 г. ищецът е продал своята 1/3 идеална част на своята сестра В. Г.. Въззивният съд е взел предвид установеното от показанията на свид. Г. Я., че когато Г. идвал в село Вълче поле, помагал в отглеждането на животни, които не били негови, а наследени от неговия дядо – баща на майка му и вуйчо му Я.. От показанията на свид. Х. Г. е установено, че тя и брат й ходели в събота и неделя да вършат земеделска работа и да помагат на майка си и вуйчо си.

При така събраните доказателства въззивният съд е приел за установено, че ищецът Я. Я. до пенсионирането си през 2014 г. е работел като фелдшер в село Мустрак, находящо се близо до гр. Свиленград, и често е посещавал жилището, в което живеела сестра му В. в гр. Свиленград, като преспивал в него, и помагал в грижите за нейните деца Х. и Г., като ги превозвал с колата си, взимал ги със себе си на детски лагери, които обслужвал като лекар, подпомагал я в организирането на баловете на децата и тържеството по повод постъпване на сина й в казармата. През уикендите ходел в село Вълче поле, където семейството на родителите му притежавало жилищен имот (двуетажна къща с дворно място), земеделски земи и животни. През 2014 г. ищецът се е пенсионирал, и двамата със сестра му В. се установили постоянно да живеят в наследствената къща в село Вълче поле. В периода след 2014 г. племенникът на ищеца – Г., ежеседмично в събота и неделя е пребивавал в село Вълче поле, в същата къща, в която живеел и ищецът Я.. Не е установено по несъмнен начин тези посещения да са били с цел да види вуйчо си Я. и да му помага – установено е, че в същата къща е живеела майката на Г. – В., която е притежавала къщата по наследство, при равни права с нейния брат Я. (по 1/3 за всеки от тях), като двамата са били съсобственици на множество земеделски земи, както и на животни, получени по наследство от техните родители. Г., заедно с ищеца, е обработвал земеделските земи и е участвал в отглеждането на животните, но тези действия са били насочени към управлението и стопанисването на наследствената квота от земеделските земи и животните, притежавани от неговата майка, поради което е прието, че тези действия сами по себе си не обосновават извод за наличие на особено близки отношения между ищеца и племенника му Г., имащи характер на отношения като между баща и син. Този извод е опроверган от събраните по делото гласни доказателства чрез показанията на свидетеля Г. Я., който лично е наблюдавал неуважително и грубо отношение на Г. към ищеца Я., в качеството на кмет е получавал сведения за кавги и прояви на физическо насилие между Я., Г., Х. и В.. Свидетелите Х. Д., Д. Н. Д., Д. Хр. Д. и Г. Ш., макар добре да познават ищеца и неговия племенник Г., нямат впечатления отношенията между тях да са били особено близки и сродни на тези между баща и син – напротив, те определят отношенията им като нормални и обичайни за родствената връзка между тях. Въззивният съд не е кредитирал показанията на свид. Х. Г. в частта им, в която същата твърди между ищеца и брат й Г. да са съществували особено близки отношения, сходни на отношенията между баща и син, основани на взаимна обич, взаимопомощ и подкрепа между тях. Съдът не е кредитирал показанията на тази свидетелка в частта им, в която същата твърди ищецът да търпи изключително интензивни душевни болки и страдания поради загубата на неговия племенник - от показанията на свид. Х. Д. е установено, че след смъртта на Г. свид. Х. Г. престанала да идва в село Вълче поле. Не е установено след смъртта на Г. ищецът да е посещавал племенницата си Х. в гр. Свиленград. Свид. Х. Г. няма лични впечатления за състоянието на своя вуйчо Я. в периода след смъртта на Г., поради което твърденията й, че същият е страдал за Г., и именно в резултат на смъртта му се е влошило неговото здраве, са неубедителни, и не се подкрепят от други събрани по делото доказателства.

При така събраните по делото доказателства въззивният съд е приел, че по делото не е установено по несъмнен начин между ищеца Я. Я. и починалия му племенник Г. да са били установени особено близки отношения, изключителни по своя характер, от естеството на отношенията между баща и син, както и ищецът да е претърпял особено силни страдания, чиито интензивност и продължителност да обосновават извод за създадена между ищеца и починалия трайна и дълбока емоционална връзка, която да обосновава в конкретния случай да е справедливо вредите на ищеца от смъртта на неговия племенник да бъдат обезщетени. Съгласно дадените задължителни за съдилищата указания с ТР № 1 от 21.06.2018 г. по тълк.д.№ 1/2016 г. на ВКС, ОСНГТК, обезщетение следва да се присъжда само в случай на доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. При лежаща върху ищеца доказателствена тежест, същият не е установил по несъмнен начин да са изпълнени изискванията, въз основа на които се признава материално-правна легитимация на лицата, посочени в ППВС № 4/61г. и № 5/69г. да претендират обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди.

Предвид основателността на правоизключващото възражение за липса на материалноправна легитимация на ищеца да претендира обезщетение, въззивният съд е приел, че не следва да се обсъждат останалите наведени от ответника възражения за липса на отделни елементи от фактическия състав, обуславящ отговорността на ответника, както и възраженията относно размера на претендираното обезщетение и за принос на пострадалия, доколкото тяхното обсъждане е обусловено от наличието на материалноправна легитимация на ищеца.

В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК по следните въпроси:

1. Следва ли въззивният съд да обсъди всички направени от страните доводи и възражения, като изложи съображения кои от тях намира за неоснователни и защо ?;

2. Следва ли въззивният съд да изложи съображения защо приема показанията на заинтересован свидетел за изцяло достоверни или за изцяло недостоверни и защо ?;

3. Възможно ли е показания на свидетел, за когото е прието от съда, че е заинтересован такъв, да бъдат отхвърлени в тяхната цялост ?;

4. Следва ли въззивният съд да обяви предварително на страните по делото онези фактически положения, които приема за традиционни, т.е. такива, които се предполагат и не се нуждаят от доказване според съда ?;

5. Може ли все още да се приеме, в третото десетилетие на ХХІ век, че е традиционно за българското семейство наличието на братска любов, обич и взаимно уважение между братя и сестри след израстването им и навършването на пълнолетие, като се вземе предвид наличната съдебна практика, изобилстваща от дела между братя и сестри, така и между лели и племенници, вуйчовци и племенници, чичовци и племенници по спорове за наследство и имоти ?;

6. Традиционно ли е за съвременното българско семейство брат да заживее в едно домакинство със семейството на сестра си ?;

7. Може ли да се приеме, че е възникнала „особено силна връзка” между вуйчо и племенник, която да е прераснала в отношение като между баща и син, в случай като конкретния, в който братът на майката, който живее в дома й със семейството на последната, поема грижа за племенниците си, конкретно племенника си, след напускането на домакинството от техния (на племенниците) баща ?;

8. Изключително по характер ли е обстоятелството, в случай като конкретния, когато брат заживява в едно домакинство с разведената си сестра и започва да полага грижи за децата й ?

Относно първите три въпроса се твърди, че са разрешени в противоречие с Решение № 15 от 30.01.2015 г. по гр.д.№ 4604/2014 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 159 от 22.02.2016 г. по търг.д.№ 1871/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., въпрос № 4 - в противоречие с Решение № 95 от 16.06.2015 г. по гр.д.№ 5371/2015 г. на ВКС, ІV г.о., въпрос № 8 - в противоречие с Решение № 304 от 23.05.2014 г. по гр.д.№ 1514/2023 г. на ВКС, ІV г.о. Относно въпроси №№ 5, 6 и 7 се твърди, че същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Не е налице основание за допускане на обжалването.

Първият въпрос от изложението, поставен във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, касае задължението на въззивния съд да изложи собствени фактически и правни изводи, да обсъди всички събрани по делото доказателства, както и всички направени от страните доводи и възражения. Твърди се, че приетото от въззивния съд по тези въпроси противоречи на решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Така твърдяното противоречие не е налице. Въззивният съд е изложил собствени мотиви, касаещи спора от фактическа и правна страна, които отразяват решаваща правораздавателна дейност на инстанция, разглеждаща по същество материалноправния спор. Обсъдени са, поотделно и в тяхната съвкупност, всички събрани по делото доказателства, които са допустими и относими към правния спор и необходими за изясняване на делото от фактическа страна, като е отразено върху кои доказателства се основава приетата за установена фактическа обстановка. Разгледани са всички възражения и доводи на страните.

Втори и трети въпрос от изложението също не обосновават допускане на касационно обжалване на въззивното решение. По тези въпроси е формирана практика на ВКС, според която показанията на свидетелите относно спорните факти следва да бъдат ценени от съда по вътрешно убеждение, с оглед на всички останали доказателства по делото, обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност. Когато се ценят показанията на свидетел, възможно заинтересован от изхода на делото, съдът следва да подходи към тях със завишена критичност, да съобрази доколко те са повлияни от тази заинтересованост, съдържат ли вътрешни противоречия или неясноти и уклончивост относно определени факти или противоречия с останалите доказателства по делото. В този смисъл са Решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр.д.№ 759/2010 г. на ВКС, ІІ г.о., Решение № 700 от 28.10.2010 г. по гр.д.№ 91/2010 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 100 от 08.05.2018 г. по гр.д.№ 1737/2017 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 131 от 12.04.2013 г. по гр.д.№ 1/2013 г. на ВКС, ІV г.о. и др. ВКС приема в своята практика, че съдът следва да подходи към показанията на свидетелите, за които има данни за възможна заинтересованост или предубеденост от изхода на делото, със засилена критичност, като вземе предвид, че свидетелят се явява заинтересован в хипотези на евентуална симпатия/антипатия спрямо някоя от страните, отношения на власт и подчинение, на финансова или друга зависимост, както и ако в резултат от показанията му за него или за негови роднини и близки би възникнала определена облага или отговорност (Решение № 207 от 17.03.2021 г. по гр.д.№ 165/2020 г. на ВКС, IV г.о.). В същия смисъл в Решение № 136 от 30.10.2020 г. по гр.д.№ 4746/2019 г. на III г.о. на ВКС е прието, че правилото на чл. 172 ГПК за преценка достоверността на гласните доказателства задължава съда да обсъди показанията на свидетелите в съвкупност с всички други данни по делото, при което заинтересоваността на един или друг свидетел в полза или във вреда на някоя от страните следва да се отчита предвид възможната му необективност. С тази практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил, като е обсъдил казаното от всички свидетели, правейки при това връзка между съдържащата се в тези показания информация за осъществяването на релевантните по делото факти и обстоятелства. Въззивният съд, съгласно чл. 172 ГПК, е подложил на по-критична преценка показанията на свидетеля Х. Г., отчитайки вероятната й заинтересованост, анализирал е показанията на всички свидетели и ги е обсъдил, съобразявайки техните възприятия за релевантните за спора факти, логичност и противоречия, съответствие с другите установени данни и в съвкупност с останалите събрани доказателствени средства, след което е обосновал и крайните си фактически и правни изводи.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по останалите въпроси в изложението. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана ТР № 1 от 21.06.2018 г. по тълк.д.№ 1/2016 г. на ВКС, ОСНГТК, легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4 от 25.05.1961 г. и ППВС № 5 от 24.11.1969 г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетението се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. В мотивите на тълкувателното решение е прието, че когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родственост, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в ППВС № 4 от 25.05.1961 г. и ППВС № 5 от 24.11.1969 г., че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия. Фактите и обстоятелствата, от които може да се направи извод, че едно лице е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи продължителни болки и страдания от неговата смърт, са различни за всеки случай, поради което се преценяват конкретно по всяко дело въз основа на събраните по него доказателства. В настоящия случай въззивният съд е обсъдил събраните доказателства и въз основа на тях, при спазване на константната практика на ВКС, е направил извод, че по делото не са установени обстоятелства, които са довели до една особено близка и трайна емоционална връзка между ищеца и починалия му племенник, както и причинени на ищеца морални страдания с интензитет и продължителност, надхвърлящи болките и страданията, които обичайно търпи вуйчо по повод загубата на негов племенник, които да дадат право на ищеца да получи претендираното обезщетение за неимуществени вреди.

При извършената служебна проверка не се установяват пороци в кръга на тези по чл. 280, ал. 2 ГПК.

С молба вх.№ 1960 от 30.01.2026 г. касаторът допълнително е развил становището си по съществото на спора, както и е формулирал питания в контекста на искането за допускане на касационното обжалване. Последните не подлежат на обсъждане в настоящото производство, доколкото съставляват процесуално действие, предприето от касатора след срока по чл. 283 ГПК, с чието изтичане (и при отсъствието на основания за приложението на чл. 285, ал. 1 ГПК) се преклудира възможността както за сезиране на касационната инстанция с касационна жалба, така и за въвеждането на касационни основания по смисъла на чл. 281 ГПК и за посочването на основания за допускане на обжалването по чл. 280 ГПК.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия