Определение № 3242 от 17.11.2025 г. на ВКС по т. д. № 2165/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2, пр. 1 ГПК.

„ЕОС МАТРИКС“ ЕООД обжалва Определение № 16227/29.08.2025 г. по в.ч.гр.д. № 8793/2025 г. на СГС, с което е потвърдено Определение № 15644/03.04.2025 г. по гр.д. № 59348/2023 г. на СРС за отхвърляне на молбата на жалбоподателя по чл. 248 ГПК относно присъдените в полза на ищеца Л. М. М. разноски.

Частният касатор навежда оплакване за неправилност на обжалвания акт. Поддържа, че не е станал повод за завеждане на делото, тъй като към момента на предявяване на отрицателните искове за процесните вземания не е било висящо изпълнително дело, не са били предприети извънпроцесуални мерки за удовлетворяването им, нито длъжникът е поискал да бъде зачетена изтеклата в негова полза погасителна давност. При тези съображения и доколкото с отговора е признал иска, частният жалбоподател намира, че спрямо него е налице предпоставката по чл. 78, ал. 2 ГПК. В евентуалност заявява, че заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение е прекомерно. Като основание за допускане на касационно обжалване поставя въпроси, които счита за решени в противоречие с казуалната практика на ВКС (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК).

Ответникът Л. М. М. поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, защото определението е постановено съобразно съдебната практика и установените факти. Изразява становище за неоснователност на жалбата и по същество.

Частната касационна жалба е подадена в срок от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК съдебен акт. Следователно е допустима.

Делото е образувано по предявени от Л. М. срещу „ЕОС МАТРИКС“ ЕООД искове с правно основание чл. 124, ал. 1, пр. 3 ГПК за установяване несъществуването поради погасяването им по давност на вземания в общ размер от 12 276 лв. (главница, възнаградителна лихва, обезщетение за забава, такси и разноски), възникнали въз основа на договор за кредит от 19.12.2004 г., сключен с „ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРСКА БАНКА“ АД.

Ищецът е обосновал правния си интерес с твърдението, че и понастоящем процесните вземания са отразени във водения от БНБ Централен кредитен регистър въз основа на предоставена от ответника-цесионер информация. От своя страна в отговора ответникът е заявил, че изпълнителното дело, образувано през 2008 г. въз основа на издадения в полза на цедента изпълнителен лист, е перемирано, не е предприемал нови действия по събиране на вземанията и признава погасяването им по давност.

С първоинстанционното решение исковете са уважени, а в полза на ищеца са присъдени разноски, вкл. за адвокатско възнаграждение в размер от 1 500 лв., като възражението за прекомерността му е намерено за неоснователно. По реда на чл. 248 ГПК ответникът е поискал изменение на решението в частта относно присъдените разноски за адвокат, но молбата му е отхвърлена. За да потвърди определението по разноските, въззивният съд е счел, че при наличие на изпълнителен титул в полза на ответника предявяването на исковете е обусловено от неговото поведение и в този смисъл не е налице хипотезата на чл. 78, ал. 2 ГПК, независимо от признанието. Споделил е извода на първоинстанционния съд за справедливост на размера на заплатеното от ищеца адвокатско възнаграждение.

Поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК изисква като общ селективен критерий да е поставен правен въпрос - такъв, който е включен в предмета на спора, обуславящ е за решаването му, кореспондира с въведените от касатора касационни основания по чл. 281 ГПК и чийто отговор не произтича от събраните по делото доказателства, а може да бъде даден абстрактно независимо от конкретиката на делото.

Частният касатор е поставил следните въпроси:

1. Длъжен ли е съдът да съобрази всички релевирани факти от значение за спорното право в исковия процес и да мотивира кои от тях не възприема и по каква причина?

2. Достатъчно ли е наличие на изпълнителен лист, за да бъде даден повод от кредитора за предявяване на иск от длъжника по чл. 439, ал. 1 ГПК?

3. Извънсъдебното поведение, което кредиторът е проявил преди предявяване на иска по чл. 439 ГПК, намира ли приложение при възлагане на разноските в производството?

Първият въпрос има обуславящ решаването на всеки правен спор характер и доколкото може да получи абстрактен отговор, удовлетворява общия селективен критерий. С обжалваното определение обаче той не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Възприемайки тезата, че повод за завеждане на делото е наличието на изпълнителен лист, съдът е придал ирелевантност на възраженията относно пасивното извънсъдебно поведение на страните след снабдяване на кредитора с титула, а това от своя страна е довело до отпадане на задължението за тяхното обсъждане.

Вторият въпрос също е правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, защото касае възприет от въззивния съд довод и не е фактологичен, но той също не удовлетворява допълнителния критерий. Посоченото от касатора Определение № 744/18.04.2023 г. по ч.гр.д. № 1170/2023 г. на ВКС, ГК, ІІІ отд., не е от категорията актове по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като с него не е допуснато касационно обжалване (т. 2 на Тълкувателно решение № 1/2009 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). В мотивите му са цитирани и определения по чл. 290 ГПК (Определение № 474/2019 г. по ч.гр.д. № 3063/2019 г. на ВКС, ГК, ІV отд., Определение № 95/22.02.2018 г. по ч.гр.д. № 510/2018 г. на ВКС, ГК, ІV отд.), но в разглежданата с тях хипотеза кредиторите не са били снабдени с изпълнителен титул и поради това не може да се направи преценка за пряко противоречие между тези актове и процесния. Идентично съображение може да се изложи и за Определение № 338/18.07.2018 г. по ч.гр.д. № 209/2018 г. на ВКС, ГК, ІV отд., посочено от касатора в обосновката на третия въпрос.

Третият въпрос има същото материалноправно значение за спора, както и предходният, тъй като и той е поставен в контекста на касационния довод, че наличието на изпълнителен титул не е достатъчно, за да се вмени на взискателя отговорност по чл. 78, ал. 1 ГПК. С тази конотация обаче въпросът не удовлетворява предпоставката по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, защото противоречието с практиката на ВКС е обосновано от частния касатор или с актове по чл. 288 ГПК (вж. т. 2 на цит. ТР), или с горепосочените определения по чл. 290 ГПК, постановени в различна от процесната хипотеза. Наред с тях жалбоподателят се е позовал и на Решение № 83/23.05.2018 г. по к.гр.д. № 3448/2017 г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., но със същото е обезсилен въззивният акт и е постановено прекратяване на делото поради липса на правен интерес предвид бездействието на кредитора, без да е даден пряк отговор относно приложението на чл. 78, ал. 2 ГПК.

По изложените съображения не следва да бъде допускано касационно обжалване.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо отделение,