Определение № 111 от 10.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 748/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от „УП България 6“ ЕООД срещу решение №260064 от 23.10.2020г. по в.т.д. №317/2020г. на Апелативен съд- Варна, с което се потвърждава решение №1019 от 18.11.2019г. по т.д.№1894/2018г. на Окръжен съд- Варна. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от касатора срещу „Енерго–Про Продажби“ АД, [населено място] осъдителни искове с правно основание чл.79, ал.1 и чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 119 519.12 лева, представляваща неплатена преференциална цена на изкупена електрическа енергия, произведена от собствена на ищеца ВяЕЦ през м.ноември 2015г. по договор за изкупуване на електрическа енергия №95 от 26.08.2009г. и за сумата 34 399.99 лева- обезщетение за забава върху главницата за посочения период, както и за сумата 63 707.94 лева- дължима по същия догтовор за м.декември 2015г. и сумата 18 407.38 лева - обезщетение за забава върху главницата за посочения период, ведно със законната лихва върху главниците от предявяване на исковете до окончателното и изплащане, като ищецът е осъден да заплати на ответника направените по делото разноски. Решението е постановено при участието на трето лице помагач на ответника „Национална електрическа компания“ ЕАД. В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е недопустимо и неправилно- постановено при нарушения на процесуалния и материалния закон и необоснованост. Касаторът счита, че решението е вероятно недопустимо, тъй като е постановено в противоречие с ТР №1/2017г. от 09.07.2019г. по т.д.№1/2017г. на ОСГТК на ВКС- в нарушение на чл.229, ал.1, т.4 ГПК производството не е спряно при наличие на преюдициален спор /висящо дело по обжалване на решение СП-5 от 28.03.2019г. на КЕВР/. Излага доводи, че въззивното решение е неправилно, като постановено в противоречие с чл.31, ал.5 ЗЕВИ вр. с §17 от ПЗР на ЗИД на ЗЕВИ. Поддържа, че в нарушение на закона въззивният съд не е приложил последствията от отмяната на т.2.7. и т.2.8. от решение СП-1/31.07.2015г. на КЕВР и неправилно е приел, че процесната ВяЕЦ не може да бъде отнесена едновременно до централите, работещи до 2 250 часа и тези работещи над 2 250 часа в рамките на една календарна година, респ. е достигнал до неправилния извод, че по отношение на ищеца са приложими само преференциалните цени по т.8 от решение №Ц-10/2011г. на КЕВР до достигане на 2250 часа работа на централата. Счита, че не са обсъдени всички изложени от него твърдения и аргументи, вкл. съдът не се е произнесъл по валидността на решение СП-5/2019г. Моли да бъде отменено решението и да бъдат уважени предявените искове. Претендира разноски за всички инстанции. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по следните правни въпроси, обусловили изхода на спора: „1/ Преюдициален ли е по смисъла на чл.229, ал.1, т.4 ГПК спорът за законосъобразността на декларативен индивидуален административен акт /ИАА/, който няма отношение към възникването или погасяването на облигационната връзка между страните в гражданския процес, но уточнява факти и обстоятелства на стабилен ИАА, който е елемент от фактическия състав на същата облигационна връзка?“- твърди се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение №410/27.09.2019г. по ч.т.д. №1813/2019 на I т.о., определение №40/18.01.2018г. по ч.т.д. №2586/2017г. на I т.о. и определение №25/10.01.2013г. по ч.гр.д. №795/2012 на IV г.о.; „2/ При наличие на предпоставките, предвидени в чл.17, ал.2 ГПК, както и когато административният акт е свързан с реализирането на спорните по делото субективни облигационни права, възниква ли за съда задължение служебно да осъществи косвен контрол за законосъобразността на акта?; 3/ Необходимо ли е съдът да бъде изрично сезиран с иск по чл.17, ал.2 ГПК за да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността на административния акт, който е част от смесения фактически състав, опосредяващ спорните облигационни права в гражданския процес, или това е служебно /ex lege/ правомощие на съда?; 4/ Зависи ли от определени граници във времето предявяването на иска по чл.17, ал.2 ГПК и възможно ли е да бъде изрично предявен за пръв път чрез въззивната жалба срещу първоинстанционното решение?; 5/ Допустимо ли е съдът да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразност върху индивидуален административен акт, който е елемент от фактическия състав на облигационна връзка между страните в гражданския процес, но по изричната сила на закон подлежи на предварително изпълнение и дали законово придадената изпълнителна сила на индивидуален административен акт дерогира правомощието на съда да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността му?; 6/ Допустимо ли е предварително изпълнение на ИАА да дерогира правото на защита на заинтересована страна, пряко засегната от такъв ИАА, посредством възможността гражданският съд да се произнесе по същество без да се съобрази с липсата на стабилност на ИАА, висящността в следствие неговото обжалване и директната връзка между ИАА и облигационноправния спор?“. Касаторът се позовава на допълнителните предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК /по въпрос №1/ и по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на въпроси от №2 до № 6, като поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът „Енерго-Про Продажби“ АД, [населено място] оспорва касационната жалба, като излага доводи както за липсата на основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол, така и за правилността му. Претендира разноски. Третото лице помагач „Национална електрическа компания“ ЕАД оспорва касационната жалба, като излага доводи, че няма основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Счита, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно Подадена е и частна касационна жалба от „Енерго-Про Продажби“ АД, [населено място] срещу определението, постановено от Апелативен съд- Варна по реда на чл.248 ГПК и обективирано в решението по в.т.д.№317/2020г. С обжалваното определение е потвърдено определение №315/28.01.2020г. по т.д.№1894/2018г. по описа на Окръжен съд-Варна, с което е оставено без уважение искането на ответника „Енерго-Про Продажби“ АД, [населено място] за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, касаещо направените от молителя разноски по ч.гр.д.№531/2019г. на Апелативен съд- Варна. При липсата на спор, че предмет на частното производство е определение, постановено по реда на чл.229, ал.1, т.4 ГПК за спиране на производството, жалбоподателят излага аргументи за незаконосъобразност на изводите на апелативния съдебен състав, че при определяне на размера на дължимото възнаграждение по реда на чл.7, ал.1, т.7 Наредба №1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения следва да се изхожда от предмета на делото и интереса на страната, като в случаите, когато предмет на частното дело е изцяло правен въпрос, то размерът на предявените искове е ирелевантен. Намира за необосновани мотивите на съда, че с оглед ниската правна сложност на повдигнатия въпрос справедливият размер на претендираното от ответника адвокатско възнаграждение е 200 лева. Моли да бъде отменено определението и да му бъде присъдена сумата, представляваща разликата до дължимите 2 508 лева с ДДС. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. Частният касационен жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по следния правен въпрос, обусловил изхода на спора: „Минималният размер на дължимото адвокатско възнаграждение в частно производство по обжалване на определение за спиране, постановено по реда на чл.229, ал.1, т.4 ГПК, следва ли да бъде определен съобразно кумулативната даденост на двете предпоставки на чл.7, ал.1, т.7 от Наредба №1 за минималните адвокатски възнаграждения- предмет на делото и интереса на страната по него или размерът на същото се определя единствено с оглед правната сложност на спора?“, като счита, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Поддържа и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК-очевидна неправилност на обжалваното въззивно определение, което противоречи на формалната логика и е постановено чрез „повратно тълкуване“ на закона. Ответникът по частната касационна жалба „УП България 6“ ЕООД не представя отговор в законоустановения срок. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. Въззивният съд приема, че предмет на делото са осъдителни искове с правно основание чл.79, ал.1 и чл.86, ал.1 ЗЗД, предявени от „УП-България 6“ ЕООД, имащ качеството производител на електрическа енергия от възобновяем енергиен източник срещу „Енерго-Про Продажби“ АД- краен снабдител на електрическа енергия, за дължими суми, представляващи неплатена цена на изкупена електрическа енергия за м.ноември и за м.декември 2015г., както и за обезщетение за забава в размер на законната лихва. Решаващият съдебен състав намира, че са безспорни фактите- сключен между страните договор за изкупуване на електрическа енергия, произведена от възобновяем източник – собственост на ищеца, по силата на който ответникът-купувач се задължава да изкупува електрическата енергия по преференциална цена, определена от ДКЕВР; достигане от процесната ВяЕЦ през м.ноември 2015г. на нетно специфично производство от 2 000 КВтч при работа на централата до 2 250 ефективни работни часа; произвеждане и изкупуване от ответното дружество през м.ноември 2015г. на 669.484 МВтч, от които на 570.636 МВтч по цена за излишък на балансиращия пазар, а за м.декември 2015г.- на 318.537 МВтч- по цена излишък на балансиращия пазар. Не е спорно и обстоятелството, че за процесния период преференциалната цена, приложима към процесния договор за изкупуване на електрическа енергия от възобновяем енергиен източник е определена с Решение Ц-10 от 30.03.2011г. на ДКЕВР / т.1.8 - за ВяЕЦ работещи до 2 250 часа – 188.29 лева и т.1.9 - за ВяЕЦ, работещи над 2 250 часа – 172.95 лева/. Съдът визира като спорно между страните на каква цена следва да се изкупи количеството произведена електрическа енергия през м.ноември и м.декември 2015г., надхвърляща 2000 МВтч- по преференциалната цена, определена с Решение на ДКЕВР или по цена за излишък на балансиращия пазар. Счита, че отговорът е обусловен от отговора на другия спорен въпрос - дали по отношение на една и съща електроцентрала, в рамките на една календарна година са приложими и двете тарифи /за работещи до 2 250 часа и за работещи над 2 250 часа/ или спрямо една централа, в рамките на една календарна година е приложима само едната тарифа, като при достигане съответния размер разликата се заплаща по цени за излишък. Въззивният съд излага доводи, че с нови ЗЕВИ /обн.ДВ, бр.35 от 03.05.2011г./ се предвижда запазване действието на дългосрочните договори за изкупуване на електрическа енергия от възобновяеми източници, какъвто е договорът за изкупуване между страните, като с изменението на нормата на чл.31, ал.5 ЗЕВИ /обн.ДВ бр.56 от 24.07.2015г./ се въвежда промяна на регламентацията на пазара на произведената от възобновяем източник електрическа енергия. С изменението законодателят вече ограничава преференциално изкупуваното производство не само като цени, но и като обем, като въвежда праг /"нетно специфично производство" или НСП/, до който крайният снабдител е задължен за изкупи по преференциални цени, а съответно остатъкът от производството- по цена за излишък на балансиращия пазар. Задължение на КЕВР е приемането на решение, с което да посочи нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което са определени преференциалните цени в съответните решения на комисията, приети до влизането в сила на ЗЕВИ. Въззивната инстанция приема, че в изпълнение на §17 от ПЗР на ЗИД на ЗЕ нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което са определени преференциалните цени, е определено с решение №СП-1 от 31.07.2015г. на КЕВР, а след отмяната му от ново решение №СП-5 от 28.03.2019г., което е предмет на административно производство. Съгласно чл.13, ал.9 ЗЕ обжалването не спира изпълнението на решението, поради което то е породило своето действие между страните. Съдът съобразява и обстоятелството, че в хода на делото са постановени решение №СП-1/15.10.2020г. и СП-2/15.10.2020г., с които е определено НСП на ел.енергия- 1907КВтч за вятърни ел.централи, работещи до 2 250 часа и в размер на 2139 КВтч за работещи над 2250 часа, като приема, че и към настоящия момент това НСП следва да бъде взето предвид в отношенията между страните. С оглед изложеното и като анализира законовата рамка и съдебната практика, решаващият съдебен състав стига до извода, че разпоредбата на чл.31, ал.5 ЗЕВИ намира приложение и към сключени дългосрочни договори, като въвеждането на НПС на ел.енергия цели да създаде условия по преференциални цени да бъдат изкупувани само онези количества ел.енергия, които осигуряват приходи на производителите от възобновяеми източници, съответстващи на заложената норма на възвръщаемост в определените преференциални цени със съответните решения на КЕВР. Целта на изменението на закона е постигане на баланс между разходите на обществения доставчик и нормата на възвръщаемост на производителите, заложена в определените преференциални цени, който изключва възможността от неоснователно обогатяване на последните. Поддържа, че един и същи производител не може сам да преминава от една към друга тарифа в рамките на една и съща година, тъй като това противоречи на целта на закона. Обратното разбиране би довело до получаване на приход на производителя над заложената за съответната група централи норма на възвращаемост на разходите и би обезсмислило самата нова регулация. С оглед изложеното намира за необоснована основната теза на ищеца за допустимост на тарифиране по двете преференциални цени на количествата, доставяни от един и същ производител. Въззивната инстанция намира за неоснователно възражението за наличие на преюдициален спор във връзка с административното обжалване на актовете на КЕВР за определяне на нетното специфично производство, респ. за наличие основание за спиране на настоящото производство. Излага аргументи, че с ТР №2/19.11.2014г., т.д.№2/2014г. на ОСГТК на ВКС е дадено разрешение на въпроса относно гражданскоправните последици от отмяната на ИАА, настъпила след неговото приложение. Намира, че решенията на КЕВР на основание чл.13, ал.9 ЗЕ подлежат на изпълнение, като обжалването не спира изпълнението им, респ. това правило е приложимо и към решение №СП-1 от 31.07.2015г. на КЕВР, а след отмяната му и към новото решение №СП-5 от 28.03.2019г., както и към следващото решение СП-1/15.10.2020г. Въззивната инстанция приема, че доколкото съдът не е бил сезиран с искане за упражняване на инцидентен съдебен контрол по реда на чл.17 ГПК по отношение на решенията на КЕВР и с оглед обстоятелството, че тези решения са произвели своето действие между страните, не е налице допуснато процесуално нарушение. Решаващият съдебен състав стига до краен извод, че като е изплатил на производителя произведеното количество, съответно на НСП до 2 000 КВтч, фактурирано по преференциални цени, приложими за централи работещи до 2 250 часа годишно, ответното дружество е изпълнило точно задължението си за изкупуване на гарантираното преференциално производство. Останалото произведено количество подлежи на изкупуване по цени за излишък на балансирания пазар съобразно чл.31, ал.5 ЗЕВИ, поради което и исковете на ищеца са неоснователни. Настоящият състав на ВКС намира, че обжалваното въззивно решение е валидно и няма основание за допускане до касационен контрол за проверка за вероятна недопустимост. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Първият и шестият от поставените от касатора въпроси са относими към поддържаното в касационната жалба оплакване за недопустимост на обжалваното решение. Тези въпроси съдържат в себе си твърдение за наличие на предпоставките по чл.229, ал.1, т.4 ГПК за спиране на делото поради висящността на преюдициален административен спор, поради което са от значение за произнасянето по допустимостта на обжалваното решение предвид възприетото в ТР №1/09.07.2019г. по т. д. №1/2017г. на ОСГТК на ВКС разрешение, че въззивно решение, постановено при наличие на основание за спиране по чл.229, ал.1, т.4 ГПК е недопустимо и подлежи на обезсилване. Настоящият съдебен състав намира, че не е налице сочената допълнителна предпоставка за допускане до касационен контрол по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивното решение е в пълно съответствие с постановената съдебна практика на ВКС, обективирана в решение №60073 от 16.11.2021г., т.д.№1184/2020г., І т.о., решение №60130/31.01.2022г., т.д.№1681/20г., ІІ т.о., определенията по ч.т.д. №1628/2019г., ч.т.д. №985/2021г., ч.т.д. №429/2021г. на II т.о. на ВКС, както и определенията по ч.т.д. №926/2021г., ч.т.д. №595/2021г. на I т.о. на ВКС и др. В посочената практика на ВКС, с която въззивното решение е в съответствие, е прието, че съгласно изменението на чл.31, ал. 5 ЗЕВИ /ДВ, бр.56 от 24.07.2015г./ общественият доставчик, съответно крайните снабдители са задължени да изкупуват произведената електрическа енергия от възобновяеми източници - до размера на нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което са определени преференциални цени в съответните решения на КЕВР, а за количествата, надхвърлящи нетното специфично производство - по цена на излишък на балансиращия пазар. С §17 ПЗР на ЗИД на ЗЕ е предвидено КЕВР да приеме решение, с което да установи нетното специфично производство на електрическа енергия, въз основа на което са определени преференциалните цени в съответните решения на комисията, приети до влизането в сила на този закон. С разпоредбата на чл.13, ал.9 ЗЕ е дерогиран суспензивният ефект на обжалването на индивидуалния административен акт, предвиден в чл.166, ал.1 АПК, като е допуснато предварително изпълнение на невлезлите в сила решения, издавани от КЕВР, предвид значимостта на регулираните обществени отношения. Такива са и издадените на основание §17 ПЗР на ЗИД на ЗЕ /ДВ бр.56/2015г./ Решение №СП-1/31.07.2015г. и Решение №СП-5/28.03.2019г. /след отмяна на Решение №СП-1/31.07.2015г. /в частта относно т.1.7., касаеща вятърни централи работещи до 2250 часа/. С тези решения КЕВР само установява вече съобразеното, но непосочено изрично като размер във влезлите в сила Решение №Ц-010/30.03.2011г. на КЕВР във вр. с Решение №Ц-013/28.06.2006г. на ДКЕВР нетно специфично производство, което е един от ценообразуващите елементи за определяне на преференциални цени за изкупуване на електрическа енергия от възобновяеми източници. По силата на законово регламентираното предварително изпълнение на този индивидуален административен акт, независимо от обжалването на последния, следва за процесния период да се зачетат правните последици, към които е насочен. Същите аргументи са относими и към доводите във връзка с постановеното решение СП-1/15.10.2020г. и неговото обжалване. Цитираната от касатора практика не води до различен извод, тъй като определение по ч.гр.д. №795/2012г., IV г.о. на ВКС е неотносимо към поставения въпрос, доколкото е постановено по различен правен спор, а определенията, с които не е допуснато касационно обжалване, нямат правната характеристика на съдебен акт, с който състав на ВКС се произнася по съществото на жалбата. Останалите поставени от касатора въпроси - относно приложението на чл.17, ал.2 ГПК, не отговарят на общото изискване за правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд е обосновал изводите си за неоснователност на възражението за допуснато процесуално нарушение поради неупражнен контрол по чл.17, ал.2 ГПК, не само с липсата на искане от страна на ищеца за упражняване на косвен съдебен контрол за законосъобразност на ИАА, но и със законовата регламентация на процесните отношения, респ. нормативно установеното ограничение за изкупуване на произведената енергия; законодателното разрешение в чл.13, ал.9 ЗЕ - решенията на КЕВР да подлежат на изпълнение, което не подлежи на спиране с обжалването им; обстоятелството, че решенията са породили действие в отношенията между страните и за процесния период следва да се зачетат правните им последици. Предвид изложеното поставените въпроси не са обусловили крайния изход на спора. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Частната касационна жалба е процесуално допустима, като подадена в срок от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното определение. Предмет на въззивно обжалване е първоинстанционното определение по чл.248 ГПК в частта, с която е оставено без уважение искането на „Енерго-Про Продажби“ АД, [населено място] за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, чрез присъждане на направените от молителя разноски по ч.гр.д.№531/2019г. на Апелативен съд- Варна за разликата над присъдените 215 лева /15 лева държавна такса и 200 лева адв.възнаграждение/ до претендираните 2 508 лева /договорено и платено адвокатско възнаграждение/. Въззивният съд изменя първоинстанционното определение, като присъжда още 40 лева, представляващи дължимо ДДС към определеното адвокатско възнаграждение. За да потвърди определението на Окръжен съд- Варна в останалата част, въззивният съд намира, че възражението за прекомерност, направено от насрещната страна на основание чл.78, ал.5 ГПК, е основателно. По спорния въпрос относно приложението на чл.7, ал.1, т.7 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения решаващият съдебен състав приема, че разпоредбата следва да се прилага в систематична връзка с чл.11, т.е. при определяне на възнаграждението следва да се изхожда от предмета на делото и интереса на страната, но размерът не може да е по-малко от 200 лева, когато частната жалба е разгледана в закрито заседание, респ. 300 лева- в открито заседание. Излага доводи, че в конкретния случай предмет на частното производство е правен въпрос- налице ли са или не предпоставките за спиране на производството по делото, поради което няма основание размерът на дължимото адвокатско възнаграждение да се определя според материалния интерес по предявените искове. С оглед липсата на особена фактическа и правна сложност, съдът намира, че правилно адвокатското възнаграждение по частната жалба срещу определението за спиране на производството на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК е определено в размер на 200 лева. По отношение на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което съгласно чл.274, ал.3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставеният от частния касационен жалбоподател процесуалноправен въпрос не отговаря на общото изискване за правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Въззивният съд е приел, че страната има право на разноски, направени в производството по частната жалба срещу определението за спиране на делото на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК. Съдът не е отрекъл приложението на чл.7, ал.1, т.7 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а с оглед цитираната съдебна практика на ВКС е посочил, че тази разпоредба следва да се прилага в систематична връзка с чл.11 от наредбата. Решаващият съдебен състав е изложил мотиви, че съгласно чл.7, ал.1, т.7 от Наредба №1/2004г. при определяне на адвокатско възнаграждение в частното производство следва да се изхожда от предмета на делото и интереса на страната, като размерът не може да е по-нисък от посочения в чл.11. При произнасянето по възражението за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК, респ. при определяне на минималния размер на дължимото адвокатско възнаграждение, съдът е обсъдил фактическата и правна сложност на делото, но е съобразил и минималните размери по чл.7, ал.1, т.7 вр. чл.11 от Наредба №1/2004г. За да определи минималният размер на дължимото адвокатско възнаграждение, апелативният съд е съобразил, че предметът на частното производство е правен въпрос /налице ли е основание за спиране на производството/, поради което интересът на страната не е идентичен с материалния интерес по иска. Въпросът, който е значим и определящ за изхода на спора, е как се определя интересът на страната в частното производство, респ. дали е релевантен предметът на исковото производство или предметът на частното производство. Такива въпроси не са поставени от жалбоподателя, като е недопустимо да бъдат формулирани от съда. Касационно обжалване не може да се допусне на поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно определение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. В настоящия случай определението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът „УП България 6“ ЕООД следва да плати на ответната страна разноските за касационното производство в размер на 7 512 лева- договорено и платено адвокатско възнаграждение с ДДС. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд