Определение № 244 от 15.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 551/2020 г.

С решение № 4301 от 07.10.2019 г. по гр.д.№ 361/2019 г. на Благоевградски окръжен съд е потвърдено решение № 3003 от 28.03.2019 г. по гр.д.№ 3546/2017 г. на Районен съд-Благоевград. С последното е признато за установено по отношение на Е. Д. В. /Б./, К. С. В., Д. С. С., че ищците Н. И. К., Р. П. А. и Л. П. Д. са собственици на основание наследство от И. К. Д. и реституция по ЗСПЗЗ на 427/670 ид.ч. от ПИ с идентификатор .... по КК на Б., който имот е образуван от обединението на ПИ с идентификатор .... с площ 427 кв.м. и ПИ с идентификатор .... с площ 243 кв.м. На основание чл. 537, ал.2 ГПК е отменен констативен н.а. № .... на нотариус К., вписан в СВп. с рег.№ .... г., н.а.№ .... г. в частта, с която е признато право на собственост върху имот .... Против това решение са подадени две касационни жалби: Д. С. С. обжалва решението с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон – чл. 10, ал.7 ЗСПЗЗ и чл. 60, ал.4 ППЗСПЗЗ, за допуснати съществени процесуални нарушения, тъй като не е обсъден доводът му за нищожност на решението на ПК, на което се позовават ищците и за необоснованост на извода, че праводателите му не са придобили имота на основание придобивна давност. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК, този касатор се позовава на основанията по чл. 280, ал..1 т.3 и ал.2 пр.3 ГПК. Счита, че съдебната практика, на която се е позовал въззивният съд / Р № 301/08.02.2012 г. по гр.д.№ 1518/2010 г. на ВКС, ІІ гр.о/. следва да се промени, поради което иска да се допусне касационно обжалване по настоящото дело, за да се произнесе по въпроса: „Влязлото в сила решение в случаите на чл. 10, ал.7 ЗСПЗЗ има ли силата на констативен нот. акт за собственост върху недвижим имот“. Твърди и очевидна неправилност на решението поради това, че въззивната инстанция неправилно е тълкувала нормата на чл. 60, ал.4 ППЗСПЗЗ, която урежда съставът, в който Поземлената комисия следва да се произнесе, а не списъчният й състав. На второ място се твърди очевидна неправилност поради нарушение на съдопроизводствените правила, защото съдът не обсъдил възраженията му срещу първоначалната експертиза по делото и потвърждаването й от тройната СТЕ. Счита решението очевидно неправилно и поради необоснованост на извода, че ако В. е упражнявал владение, то е било инцидентно, епизодично и скрито от ищците, а от свидетелските показания на ищците не ставало ясно те да са го владели постоянно, защото единият живеел във В. Т., а другата била болна и не полагали грижи за имота. В касационната жалба, подадена от К. С. В. и Е. Д. Б. се прави оплакване за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон, съществени процесуални нарушения при обсъждане на писмените и гласни доказателства и необоснованост на извода, че те не са придобили по давност имота. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК, тези двама касатори се позовава на основанията по чл. 280, ал..1 т.3 и ал.2 пр.3 ГПК. Не е формулиран въпрос. Навеждат като основание за допускане до касация очевидно неправилно на въззивното решение, защото съд не е обсъдил оспорването от тях на основание чл. 17, ал.2 ГПК решението на ПК, на което се позовават ищците, като са твърдели, че решението е нищожно на основание чл. 60, ал.4 ЗСПЗЗ, защото членовете на ПК не били назначени от МЗГАР и не може да се установи дали решението е взето с мнозинство. Тъй като това били отрицателни твърдения, заявени от касаторите, другата страна /ищците/ следвало да докаже положителният факт. Поради това, че с ТР № 1/2014 г. било отклонено искането ОСГТК да отговори кой следва да докаже отрицателните твърдения, то по този въпрос следвало да се допусне касационно обжалване. К. С. В. и Е. Д. Б. заявяват становище да се допусне касационно обжалване по жалбата на Д. С.. Той също взема становище за основателност на тяхната жалба и за допускането й до касация. Ответниците по двете касационни жалби /ищци пред РС/ Н. И. К., Р. П. А. и Л. П. Д. не вземат становище. Касационните жалби са постъпили в срок, изхождат от процесуално легитимирани страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване са, поради което съдът ги преценява като допустими. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: Ищците са наследници на И. К. Д., починал на 29.07.1979 г. От една от наследниците му е заявен за възстановяване недвижим имот – лозе, собствеността върху което е доказана с н.а.18,т.1/15.02.1942 г. Правото на възстановяване на собствеността върху този имот е признато с решение № № 15 от 14.06.1993 г. С удостоверение № 1792/25.02.1992 г. е установено, че имота е в строителните граници на града. Със заповед № 800 от 27.10.1999 г. е попълнена кадастралната основа с имот .... на К. Д. с площ 463 кв.м. и имот .... на наследници на И. Д. с площ 461 кв.м. Издадено е удостоверение № 951 от 06.12.1999 г. по чл. 13, ал.4 и 5 ППЗСПЗЗ, с което е удостоверено, че може да бъде възстановен имот .... с площ 420 кв.м. и скица № 2345/22.11.1999 г. с графическо изображение на имота, който се възстановява. Въз основа на тези документи е постановено решение № 1478 от 06.12.1999 г., с което на наследници на И. К. Д. се възстановява имот с площ 420 кв.м., съставляващ имот 9001 по кадастралният план на Б., V микрорайон при описани съседи и при препращане към скицата № 2345/22.11.1999 г. Решението е подписано от председател, секретар и четирима членове на комисията. В кадастралната карта имота е заснет с идентификатор .... с площ 427 кв.м., а съседен на него е ПИ с идентификатор .... с площ 243 кв.м., след като от него са отчуждени за улица 213 кв.м. На тези два имота, ответниците Е. и К. В. са признати за собственици по давност с констативен н.а. № .... на нотариус К., вписан с рег.№ .... г., н.а.№ .... г. С н.а. № .... г. те ги продават на Д. С.. Като собственик на двата имота, той е поискал обединяването им в един на основание чл. 53а, т.2 ЗКИР и е образуван нов имот .... с площ 670 кв.м. В отговорите на исковата молба, ответниците са оспорили активната материално правна легитимация на ищците, идентичността на имота, който им е възстановен с документите за собственост и автентичността на решението на ПК в смисъл, че е постановено от незаконен състав – четен брой членове, поради което било нищожно на основание чл. 60, ал.4 ППЗСПЗЗ. Направили са и възражение за придобивна давност от 2007 г., като заявяват, че посадили дръвчета, но те изсъхнали, а след това се грижили за имота. СТЕ е установила, че имота не е ограден. Съществува масивна ограда само с имот ….... Не е засят нито с овощни дръвчета нито със зеленчуци, върху част от него са струпани камъни и пръст от изкоп в съседен имот. През него минава черен път, а част от него се ползва за пасище. Въззивната инстанция е анализирала доказателствата и е достигнала до същата фактическа обстановка. По същество е приела, че ищците се легитимират като собственици на основание наследство и реституция по ЗСПЗЗ с решението от 1999 г. на ПК, тъй като в хипотезата на чл. 10, ал.7 ЗСХПЗЗ не е необходимо към него да се прилага скица, защото имота се индивидуализира с удостоверението и скицата към него, издадени на основание чл. 13, ал.4, 5 и 6 ППЗСПЗЗ. Не е необходимо издаването на констативен нот. акт. Съдът е посочил, че в отговора на исковата молба не е заявявано възражение, че подписалите решението не са били назначени от МЗХАР. Прието е, че решението е постановено от надлежен състав и представлява валиден административен акт защото законовата норма на чл. 60, ал.4 ППЗСПЗЗ в приложимата редакция от 1993 г. определя числения състав на административния орган, а не съставът, в който следва да се постанови всяко решение, че няма изискване всяко решение за реституция да се подписва от целия състав на комисията. Въпреки, че не е заявено в срок възражението на ответниците, че лицата, подписали решението не са били назначени от министъра на земеделието, горите и аграрната реформа за членове на комисията, съдът е посочил, че в тежест на ответниците е да докажат това свое възражение. Заявеното от тях възражение за придобивна давност е преценено като неоснователно, а изводите на нотариуса, издал констативният нот. акт, с който ответниците В. са признати за собственици по давност са преценени като неправилни предвид установеното, че имота не се стопанисва, а дори ответниците да са го посещавали, то е било епизодично и не демонстрира намерение за своене по начин, че да бъдат възприети действията им като владелчески от ищците. Затова иска за собственост е уважен, а като последица е отменен и констативният нот. акт. В изложението към касационната жалба на Д. С., формулираният въпрос, по който се иска допускане до касация, е относим към спора, но по него има съдебна практика, която не е противоречива или неправилна. С Р № 166/25.06.2013 г. по гр.д.№ 1633/2013 г. на ВКС, І гр.о., Р № 595/05.07.2010г. по гр.д.№ 1333/2009г. І гр.о. и Р № 254 /26.05.2010г. по гр.д.№ 1134/2009г. ІІ гр.о. ВКС, Р № 7 от 22.01.2013 г. на ВКС по гр. д. № 647/2012 г., II г. о., ГК постановени по чл. 290 ГПК се приема, че правото на собственост на бивши земеделски земи, попадащи сега в урбанизираната територия, се възстановява по реда на чл. 10, ал.7 ЗСПЗЗ. Процедурата по възстановяване правото на собственост н тази хипотеза приключва с издаване на решение на поземлената комисия, а скица към него не е необходима, тъй като индивидуализацията на имота е направена с удостоверението и скицата по чл. 13, ал. 5 и 6 от ППЗСПЗЗ. Те се издават при административна процедура от Общината и определят идентичността на имота – дали имотът е нанесен в кадастралния план, номера и площта му според плана, застроената и свободната от застрояване земя в урбанизираните територии, установяват площта, за която се дължи обезщетение и размера на свободната земя, подлежаща на възстановяване. Конститутивното действие на решението се проявява с приключване на тази процедура, поради което не е необходимо издаване на констативен нот. акт за собственост. Изключението в края на нормата на чл. 14, ал.1, т.1 ЗСПЗЗ се отнася до това, че в хипотезата на възстановяване правото на собственост по чл. 10, ал.7 ЗСПЗЗ решението има легитимиращо действие и без да е издадена скица към него, защото имота е индивидуализиран със скицата към удостоверението към чл. 13, ал. 5 и 6 ППЗСПЗЗ. В останалите случай на възстановяване на собствеността по чл. 14, ал.1, т.1 и 2 ЗСПЗЗ / освен тези по чл. 10, ал.7 ЗСПЗЗ/, за да се издаде констативен нот. акт въз основа на решението на ПК /ако това бъде поискано пред нотариус/ е необходимо към издаденото решение на ПК да има и скица. Констативният нот. акт по чл. 537, ал.1 ГПК няма конститутивно действие, а само установява правото на собственост по документи, поради което издаването му не е задължително /освен в случаите по чл. 35, ал.2 ЗЖСК/. Предвид наличието на съдебна практика по поставеният въпрос, която не е противоречива и е актуална, не се допуска касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1 т.3 ГПК. По жалбата на К. С. В. и Е. Д. Б., на основание чл. 280, ал.1,т.3 ГПК се иска допускане до касационно обжалване по въпроса за доказателствената тежест за доказване оспорване автентичността на решението на ПК в смисъл дали е подписано от назначени от министъра членове на ПК. Такова оспорване не е правено в отговорите към исковата молба, поради което въпросът е неотносим към изхода от спора. По същество подобно оспорване е на автентичността на официален документ. Нормата на чл. 193, ал.3 ГПК определя че тежестта за доказване на оспорването на официален документ е за страната, която е направила оспорването и по приложението на тази норма няма противоречива съдебна практика. Текстът е ясен и не се нуждае от тълкуване. Тъй като в случая не се касае за доказване на отрицателен факт, а за оспорване на официален документ, въпросът, по който е било образувано ТР № 1/2014 г. на ОСГТК на ВКС и приетото в него са неотносими към настоящото дело. Затова по този въпрос не се допуска касация. В изложенията и към двете жалби се твърди очевидна неправилност при приложението на чл. 60, ал.4 ППЗСПЗЗ. Очевидна е неравилността, която е в особено тежка степен в една от трите й форми, която може да се установи без да се извършва същинския касационен контрол на обжалваното решение по същество. Касае се за случаи на противоречие или неправилно приложение на императивна правна норма не спазване на изискванията на чл. 121 и 122, ал.1 от Конституцията на РБ за осигуряване равенство на страните и условия за състезателност, за установяване на истината, за мотивиране на съдебните актове и осигуряване правото на защита. Касаторите свързват наведената от тях очевидна неправилност с неправилно прилагане на нормата на чл. 60, ал.4 ППЗСПЗЗ. Съгласно този текст в редакцията му към 06.12.1999 г. / ДВ, бр. 113 от 1999 г., отм., бр. 44 от 2001 г.,/ когато е постановено решението, с което се реституира имота на ищците, „поземлените комисии се състоят от председател, секретар и нечетен брой членове. Председателят и секретарят на комисията и определените от Министерството на земеделието, горите и аграрната реформа нейни членове задължително се назначават на щат. На останалите членове на комисията се заплаща съгласно действащите нормативни актове”. Съдебната практика по приложението на този текст приема, че нормата урежда принципно състава на колективния орган при формирането му, а не начина, по който следва да бъде взето и подписано всяко решение за реституция, за да бъде валиден административния акт. В ЗСПЗЗ и в ППЗСПЗЗ не е предвидено изискване поземлената комисия да заседава и постановява или изменя решенията си в пълен списъчен състав. Доколкото в закона не посочено при какъв кворум и с какво мнозинство се вземат решенията от този колективен административен орган, счита се, че е достатъчно присъствието на половината плюс един от всички членове на комисията, а решенията се приемат с обикновено мнозинство. Логично е в решението на поземлената комисия да бъдат вписани имената на лицата, участвали при постановяването му, а не имената на всички нейни членове. Поради това само защото в титулната част на решението е посочено, че е постановено от състав на комисията, включващ /извън председателя/ четен брой членове, не може да се приеме, че то е нищожно като издадено от некомпетентен орган. До приемането на разпоредбата на чл. 60а ППЗСПЗЗ (Нов - ДВ, бр. 31 от 2003 г.) въпросът от колко и кои членове от състава на поземлената комисия следва да бъде подписано решението на този орган не бе изрично уреден от специалния закон, поради което съдебната практика възприе становището, че за валидността на административния акт е достатъчно да бъде оформен съобразно изискването на чл. 15, ал.2, т.6, изр. 2 от Закона за административното производство /отм./ с подписите на председател и на секретар. Когато решението е подписано от председател и членовете на комисията, участвали при постановяването му, липсата на подпис на секретаря не го прави нищожно / Р № 179 от 21.06.2013 г. на ВКС по гр. д. № 857/2012 г., I г. о., ГКР № 360/23.01.2010 г. по гр.д.№ 596/11 г. І гр.о., Р № 770 / 05.11.2010 г. по гр.д.№ 173/2010 г. на ВКС, І гр.о./. Предвид изложеното, въззивната инстанция е приложила нормата на чл. 60, ал.4 ППЗСПЗЗ и даденото тълкуване съответства на установената съдебна практика на ВКС, поради което не е налице неприлагане или неправилно прилагане на императивна правна норма. Не кореспондира на фактите по делото и на мотивите на обжалваното решение твърдението, че съдът не е обсъдил възражение, заявено от касаторите. По изложените съображения, тъй като не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1 т.3 и ал.2 ГПК не се допуска касационно обжалване, поради което Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение