Определение № 1346 от 21.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3252/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на Ж. Т. Н. чрез адвокати Д., Т. и Р., и на „Застрахователна компания Лев Инс“ АД чрез юрк. Ч. против решение № 36 от 10.03.2023 г. по гр. д. № 9/2023 г. на Апелативен съд – Бургас.

От ответниците по жалба – насрещни страни в производството, са постъпили отговори в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с които всяка от тях счита, че липсват предпоставки за достъп до касация по жалбата на насрещната страна, която по съществото си е и неоснователна.

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими.

Предмет на жалбите е цитираното въззивно решение, с което: 1/ е отменено решение № 173 от 04.10.2022 г., постановено по гр. д. № 237/2021 г. на Окръжен съд – Ямбол в частта за отхвърляне на исковете с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, предявени от Ж. Т. Н. против ЗК „Лев Инс“ АД за обезщетение за неимуществени вреди над присъдените 60 000 лв. до 90 000 лв. заедно с лихва за забава, както и за обезщетение за имуществени вреди над присъдените 13 491. 07 лв. до 15 352 лв. заедно с лихва за забава и вместо това е постановено решение за уважаване на претенциите в посочените им части – осъдено е ЗК „Лев Инс“ АД да заплати на Ж. Т. Н. сумата от 30 000 лв., представляваща допълнително обезщетение за неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 09.10.2020 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 09.11.2020 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 1 860. 93 лв., представляваща допълнително обезщетение за имуществени вреди, заедно със законната лихва върху така присъдената сума, считано от 07.06.2021 г. до окончателното й изплащане и 2/ е потвърдено първоинстанционното решение в останалите му обжалвани части – в частта за осъждане на застрахователното дружество да заплати на ищцата Ж. Н. обезщетение за неимуществени вреди вследствие на процесното ПТП в размер на сумата от 60 000 лв., заедно със законната лихва от 09.11.2020 г. до окончателното изплащане и обезщетение за имуществени вреди, произтекли от същия деликт в размер на 13 491. 07 лв., заедно със законната лихва върху сумата от 07.06.2021 г. до окончателното й изплащане, както и в частта за отхвърляне на иска за обезщетение за неимуществени вреди над присъдените 90 000 лв. до претендираните 190 000 лв., частичен иск от иск в общ размер на 300 000 лв. и са присъдени разноски.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че на 09.10.2020 г. е настъпило ПТП, при което ищцата като пътник в микробус „И.“ с рег. [рег.номер на МПС], е пострадала при сблъсъка му с полуремарке, теглено от товарен автомобил, както и че водачът на микробуса е застраховал своята ГО при ответника. Не е споделен довода на ответника, че единствен причинител на увреждането е водачът на товарния автомобил О. Б., който е признат за виновен в извършване на престъпление с присъда по НОХД № 386/2020 г. на Окръжен съд – Ямбол. От неоспореното от страните заключение от САТЕ е констатирано, че товарният автомобил управляван от молдовския гражданин О. Б., с прикачено полуремарке, спира и престоява в продължение на часове през нощта върху платното за движение без включени светлини. Към спряната по този начин товарна композиция попътно се приближава микробусът, в който е пътувала ищцата, със скорост около 99 км/ч, при максимално разрешена скорост 80 км/ч и включени къси светлини. При тази скорост водачът не е имал техническата възможност да спре или заобиколи товарната композиция. След възприемане на опасността водачът на микробуса е предприел спиране, но не е могъл да избегне удара и микробусът със скорост от около 61 км/ч се удря в задната част на полуремаркето. При тези фактическа обстановка относно механизма на реализиране на ПТП, решаващият състав е намерил, че е налице съизвършителство – доколкото поведението на двамата водачи на МПС е противоправно и в резултат на едновременното осъществяване и съчетаване на действията им са настъпили вредите. За неоснователно е прието и възражението на застрахователя за съпричиняване на вредите, основано на довода, че пострадалата пътувала без поставен обезопасителен колан. От заключението на вещите лица по извършените САТЕ и СМЕ е установено, че уврежданията на ищцата са резултат от „удряне, притискане и раздърпване на увредените части на тялото и крайниците от деформиралите се части на катастрофиралия автомобил“. Констатирано е и от двамата експерти и те са категорични в становището си, че травмите на ищцата биха били получени независимо от това дали е била с или без поставен обезопасителен колан. Доколкото ответникът-застраховател не е ангажирал доказателства в обратен смисъл е прието, че възражението за съпричиняване е останало недоказано. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, съставът на втората инстанция е приложил принципа за справедливост (чл. 52 ЗЗД) като е съобразил характера, вида и тежестта на нанесените телесни увреждания на пострадалата, проведеното й лечение, болките и неудобствата по време на лечението и възстановяването, психическата и емоционална травма от шокиращото и болезнено преживяване. Изложени са съображения, че ищцата е получила средни телесни повреди с различна тежест, изискващи различно лечение и възстановяване, както и с различни последици за телесния й интегритет. Най - тежките увреждания са установени в областта на лявата тазобедрена става и лявата предмишница, като затруднението при движението на тазобедрената става е продължило около 18 месеца, но дори и след това не се очаква пълно възстановяване на функциите на крайника, макар и функцията на тазобедрената става да е практически възстановена. Констатирано е, че ищцата е претърпяла общо пет операции и е понесла значителни по интензитет болки, както и продължителни неудобства от затруднено движение и нуждата от постоянна помощ. От друга страна, съдът е отчел в обжалваното решение, че на ищцата не са причинени общи здравословни проблеми, основните й жизнени функции протичат нормално, болките към момента са минимални, а тенденцията за постепенно подобряване на функцията на увредените крайници е благоприятна. В отговор на изтъкнатите доводи на ищцата за психическа травма е съобразено становище относно психологическия й статус. Съгласно експертното заключение острата стресова реакция, която се наблюдава при нея, се дължи най - вече на скръбта от смъртта на съпруга й в същата катастрофа. Прието е обаче, че в настоящия процес ищцата не претендира обезщетение за вреди от смъртта на съпруга си, а обезщетение за вреди вследствие на нанесените й физически (телесни) увреждания. Отчитайки и лимита на застрахователното покритие, индициращ икономическите условия към 2020 г., въззивният съд е намерил, че в случая за справедливото обезщетяване на неимуществените вреди е необходима и достатъчна сумата от 90 000 лв. Приел е за основателна изцяло и претенцията за обезщетение за имуществени вреди. В тази връзка е установено като безспорно по делото, че за лечението си ищцата е разходвала сумата 13 491. 07 лв. По отношение на претенцията за заплащане и на понесения разход от 1 860. 93 лв., представляваща сбор от разходи по представени фискални бонове, втората инстанция я счела също за основателна. При анализа на датите на плащанията, местата на плащане, търговците, на които е плащано (МБАЛ Я., аптеки, УМБАЛСМ Пирогов) и вида на закупените стоки и услуги, решаващият състав е достигнал до извода, че сумите са платени от ищцата и са във връзка и по повод лечението и възстановяването от травмите на процесния деликт, т. е. са в причинно-следствена връзка с увреждането и подлежат на обезщетяване.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят – ищец поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС, респ. са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Поставените въпроси са със следното съдържание:

1. „Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените неимуществени вреди или е достатъчно да определи компенсиране без ясен критерий?“;

2. „Определянето на обезщетение, очевидно несъразмерно (занижено) с оглед търпените неимуществени вреди и икономическата обстановка в страната, представлява ли нарушаване на изискването за справедливост?“;

3. „Кои са критериите, които следва да бъдат съблюдавани и преценявани от съдилищата при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по повод на причинени телесни увреждания в съответствие с установения в чл. 52 ЗЗД принцип?“;

4. „Следва ли решаващият съд при постановяване на своето решение и при произнасяне относно размер по чл. 52 ЗЗД на дължимото се обезщетение да съобрази икономическата конюнктура в страната и нуждата да се създаде осъвременена съдебна практиката по прилагане на правните норми съобразно нарастващата инфлация в страната?“;

5. „Към кой момент се определя размерът на обезщетението за неимуществени вреди, отчитат ли се инфлационните процеси и следва ли да се съобразява обезщетителният характер на законната лихва?“;

6. „Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора, да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото и да обсъди всички доводи на страните?“;

7. „Длъжен ли е съдът да посочи в постановения съдебен акт, всички относими критерии за определяне на дължимото обезщетение за причинените от деликта неимуществени вреди, да ги съпостави с конкретните факти по делото и да ги съобрази поотделно и в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на обезщетението?“;

8. „Допустимо ли е изслушване на комплексна психолого-психиатрична експертиза и свидетел за установяване личността, социалното и професионално положение на ищеца от въззивния съд, ако същият е отказал да ги допусне при условията на чл. 159, ал. 2 ГПК, а впоследствие е счел събраните писмени и гласни доказателства за недостатъчни за установяване твърденията на страната?“.

Поддържа се, че въззивното решение не е съобразено с ППВС № 4/1968 г. и практиката на ВКС, обективирана в решение № 83/06.07.2009. по т. д. № 795/2008г. на II т. о., решение № 95/24.10.2012 г. по т. д. № 916/2011 г. на I т. о., решение № 154/30.10.2012 г. по т. д. № 807/2011 г. на II т. о., решение № 142/15.10.2015 г. по т. д. № 2766/2014 г. на I т. о. (по първото и второ питане), с ППВС № 4/1968 г. и практиката на ВКС, обективирана в решение № 83/06.07.2009г. по т. д. № 795/2008г. на II т. о., решение № 151/12.11.2013 г. по т. д. № 486/2012 г. на II т. о., решение № 130/09.07.2013 г. по т. д. № 669/2012 г. на II т. о. (по третото питане), решение № 1/27.03.2012 г. по гр. д. № 1106/2010 г. на IV г. о., решение № 676/18.01.2011 г. по гр. д. № 1707/2009 г. на III г. о., решение № 390/08.01.2013 г. по гр. д. № 920/2011 г. на IV г. о., решение № 9/07.03.2011 г. по т. д. № 406/2010 г. на I т. о., решение № 431/20.12.2011 г. по гр. д. № 455/2011 г. на III г. о., решение № 356/23.01.2014 г. по гр. д. № 3041/2013 г. на III г. о. (по четвъртото и пето питане), решение № 331/04.07.2011 г. по гр. д. № 1649/2010 г. на IV г. о., решение № 36/24.03.2014 г. по т. д. № 2366/2013 г. на II т. о., решение от 22.02.2011 г. по гр. д. № 1863/2010 г. на IV г. о., решение от 09.05.2011 г. по гр. д. № 421/2009 г. на IV г. о. и решение от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на IV г. о. (по шестото и седмо питане). Касаторът поддържа наличие на основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по осмото поставено питане. Иска се обжалването да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с доводи, че въззивното решение е очевидно неправилен съдебен акт.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят – ответник обосновава предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните правни въпроси (уточнени и конкретизирани от ВКС съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК), които според него са обусловили правната воля на въззивния съд, а именно:

1. „Следва ли съдът да съобрази и обсъди конкретните обективно съществуващи обстоятелства по делото – поотделно и в съвкупност, които са от значение за предмета на делото и да изложи мотиви за това в своето решение?“;

2. „При липса на конкретно посочено извършено правонарушение от водач на МПС, застраховал своята ГО при съответен застраховател, последният носи ли отговорност пред пострадалия за обезщетяване на понесените от деликта вреди?“;

3. „При надлежно установен факт на нарушение на ЗДвП – по гражданскоправен или наказателноправен път, не следва ли съдът, сезиран със спора по иска с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, да зачете правните последици от произнасянето по обуславящия въпрос относно деянието, противоправността и вината на дееца?“;

4. „Събраните по делото доказателства относно механизма на настъпване на произшествието не следва ли да се отчитат при ангажиране на деликтната отговорност при съизвършителство и да обусловят приложение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД?“;

5. „При налични противоречиви обстоятелства, следва ли съдът да изследва и да мотивира решението си и относно релевираните правоизключващи отговорността на ответника обстоятелства? При липса на възможност за изграждане на вътрешно убеждение не следва ли да съдът по свой почин да назначи съдебни експертизи, които да изяснят релевантните за спора по делото факти и обстоятелства?“;

6. „Следва ли да бъде постигната обективност по отношение отговора на въпроса дали неосъденият, но виновен според съда водач е допринесъл за вредоносния резултат, съобразно всички събрани доказателства, както да се преценяват съвкупно с всички останали обстоятелства по механизма на настъпилия пътен инцидент?“;

7. „Поведение, което съставлява обективен принос, което е противоправно и е в пряка причинна връзка с вредоносния резултат и последица от реализираното пътнотранспортно произшествие следва ли да бъде отчетено при определяне на застрахователно обезщетение за неимуществени вреди и какво е дължимото се обезщетение в конкретния случай с оглед събраните доказателства след приспадане на доказания процент съпричиняване?“;

8. „Следва ли съдът да кредитира съдебна експертиза и да излага мотивите си при съизвършителство като възприеме установявания, предмет на нарочно проведено (друго) производство, обвързан ли е решаващият състав от тях и на какви принципи почива неговата решаваща дейност при оценката и анализа на останалите материали, събрани по делото?“.

По поставените въпроси този касатор поддържа наличието на основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с твърдения, че отговорите по тях са от значение за точното прилагане на материалния закон, както и за развитие на правото, тъй като чрез разглеждането им от ВКС ще се въведе правна яснота. Сочи, че въззивното решение противоречи на съдебната практика на ВКС, обективирана в решение № 28/13.04.2021 г. по гр. д. № 248/2020 г. на I г. о., решение № 241/23.10.2013г. по гр. д. № 3194/2013г. на I г. о., решение № 57/06.07.2016 г. по гр. д. № 5932/2015 г. на II г. о., решение № 24/23.04.2020 г. по т. д. № 437/2019 г. на II т. о., решение № 77/22.06.2020 г. по т. д. № 684/2019 г. на II т. о., решение № 267/04.03.2014 г. по гр. д. № 30/2013 г. на I г. о.

Касационен контрол и по двете жалби не следва да се допуска.

Първите три повдигнати питания от жалбоподателя – ищец и първото питане на жалбоподателя – ответник са относими към въпроса за приложението на принципа на справедливост при определяне на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане. Така поставения обобщен въпрос не може да обуслови достъп до касация. Той осъществява общо основание за допускане на обжалването, но не покрива допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По приложението на чл. 52 ЗЗД е формирана безпротиворечива и многобройна съдебна практика на ВКС, която препотвърждава и доразвива постановките по т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., с които са определени критериите за понятието „справедливост“. Изтъкнато е, че то не е абстрактно, свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. В случая въззивния съд не се е отклонил от тези правни разрешения. Той е присъдил обезщетение, което да възмезди ищцата за болките и страданията, получени в резултат от процесното пътно-транспортно произшествие, като е съобразил всички надлежно установени факти и обстоятелства, релевантни за определяне размера на обезщетението, (интензитета на болките и страданията на ищцата, обусловени от естеството на причинените травми и продължителните неудобства от затруднено движение), както и обществения критерий за справедливост на дадения етап на социално - икономическото развитие в страната, наред със стандарта на живот към датата на увреждане. Доколко размерът на определеното застрахователно обезщетение е справедлив, това е въпрос, който е относим към правилността на обжалвания акт, подлежаща на проверка само при вече допуснат касационен контрол. Ето защо по тези въпроси не може да се осъществи достъп до касация.

Не могат да обосноват допустимост на обжалването и повдигнатите от касатора – ищец шести, седми и осми въпрос, както и сходните такива поставени от касатора – ответник четвърти, пети, шести и осми въпрос. Формулираните питания обобщено са свързани със задълженията на въззивния съд като инстанция по съществото на материалноправния спор, предмет на делото и така въпросът е свързан с приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал 2 ГПК. Той е обуславящ изхода на делото и удовлетворява общия селективен критерий, но не и допълнителния такъв по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По въпроса е създадена многобройна и последователна съдебна практика на ВКС, вкл. и с решенията, на които страните се позовават. Според тази практика, при съобразяване с изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В случая въззивният съд е сторил точно това и не се е отклонил от даденото по - горе правно разрешение. Той е изготвил собствени мотиви в решението си, в които е посочил всички релевантни, конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и е дал изричен отговор на направените от страната доводи по делото и заявените пред него оплаквания. Изводите му за определяне на конкретния размер на справедливата обезвреда се основават на извършен задълбочен анализ на събраната по делото доказателствена съвкупност. Дали този анализ е правилен по същество, в производството по селекция на касационната жалба (чл. 288 ГПК) не може да се проверява – в това производство се контролират само правните разрешения на въззивния съд, а по посочения по - горе процесуалноправен въпрос тези разрешения не противоречат на практиката на ВКС. Затова по питанията липсват предпоставки за достъп до касация.

Питанията на жалбоподателя – ищец, поставени под номер четири и пет относно значението на икономическата обстановка и инфлационните процеси в страната за размера на обезщетението на неимуществени вреди от деликт, също не могат да обосноват приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Така обобщено питането не е обусловило решаващата правна воля на въззивния съд, доколкото изрични доводи и съображения в тази насока в обжалваното решение липсват. Но дори и да формира обща предпоставка, въпросът за икономическата конюнктура и инфлационните процеси в страната не удовлетворява специалната предпоставка за селекция на касационната жалба. Установената практика на ВКС (по реда на чл. 290 ГПК) възприема застрахователните лимити като индиция за развитието на обществено икономическите условия в страната, с оглед на което те имат единствено опосредено (несамостоятелно) значение за определяне на справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди. Трябва да се има предвид, че застрахователните лимити са само един от показателите за обществено - икономическото развитие на страна, като ППВС № 4/1968 г. не изисква те да бъдат изброявани или посочвани, доколкото изчерпателното им изброяване е практически невъзможно. Определеният в случая размер на обезвредата не е в конфликт с нормативно установените лимити като горна граница на отговорността на застрахователя за 2020 г., а в решението си въззивният съд изрично е посочил, че при определяне размера на обезвредата на засегнатите нематериални блага съобразява лимита на застрахователното покритие, индициращ икономическите условия към 2020 г., когато е настъпило пътнотранспортното произшествие.

Не е налице основание за допустимост на обжалването и по повдигнатите от жалбоподателя – ответник втори, трети и седми въпрос от изложението. Същите нямат характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Въпросите са изводими не от решаващите мотиви на въззивния съд по конкретното дело и там дадените правни разрешени и не удовлетворяват общо основание за достъп до касация. Питанията се поставят на плоскостта на тезата жалбоподателя за липса на нарушение от страна на застрахования при дружеството водач, както и наличието на принос на пострадалата в произшествието. По същество въпросите се извеждат от твърдения и становища на касатора, които не са възприети от въззивния съд в решаващите му мотиви. В обжалваното решение въззивният съд е изложил мотиви, че е налице съизвършителство от двамата водачи на МПС, чието поведение е противоправно и в резултат на едновременното осъществяване и съчетаване на обективни фактори за настъпване на вредите. Решаващият състав е намерил за неоснователно и възражението на застрахователя за съпричиняване на вредите поради липса на поставен обезопасителен колан от страна на пострадалата. От заключението на вещите лица е констатирано, че травмите на ищцата биха били получени независимо от това дали е била с или без поставен обезопасителен колан. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд, не може да обоснове основание за достъп до касация. Ето защо, непоставянето на релевантен правен въпрос с обуславящо изхода по делото значение, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.

Касационните жалбоподатели се позовават формално на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, по което искат достъп до касация, без обаче да излагат твърдения за наличието му. В задължение на касатора е да обоснове предпоставки в приложно поле на селективните основания по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 - 3 ГПК. Така освен релевантен правен въпрос, включен в предмета на делото и изводим от правната воля на въззивния съд по обжалваното решение, искането за селекция на касационната жалба следва да съдържа и обосновка на допълнителното основание от съответния състав. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК релевантният въпрос следва да има значение за точното приложение на закона, както и за развитието на правото, чието съдържание е изведено по тълкувателен път с разясненията по т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Това в случая не е сторено и не може да позволи допускане на касационен контрол.

Неоснователно е и искането на касатора – ищец за допускане на касационен контрол, поради поддържаната очевидна неправилност на въззивното решение – чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т.е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

В обобщение, по жалбите на насрещните страни не се откриват основания за достъп до касация, поради което искането за селектирането им е неоснователно.

При този изход на делото разноски за настоящото производство не следва да се присъждат, а следва да останат в тежест на страните, така, както са сторени.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.