Определение № 1769 от 10.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3283/2023 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от Д. И. И., чрез адвокат Д. Д., срещу въззивното решение на Софийски градски съд №1074/02.03.2023г. по в.г.д.№7976/2022г. в частта, с която е потвърдено решението на първостепенния Районен съд – София за отхвърляне на предявения от касатора срещу „БЕ-2“ ООД иск за заплащане на сумата от 8 785 евро, представляваща неустойка по чл. 6 от споразумение от 28.02.2018 год. за забава на приемане на сградата, описана в т. І от споразумението, от приемателна комисия за съставяне на протокол образец 16, както и издаване на разрешение за ползване на същата, в определения краен срок по чл. 5 от същото споразумение, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 30.03.2021 год. до окончателното изплащане. В жалбата са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Насрещната страна „БЕ 2“ ООД с писмен отговор, чрез адвокат А. Г., оспорва жалбата. Твърди, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като по поставените въпроси е налице формирана съдебна практика, а въззивното решение е постановено в съответствие със същата. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е потвърдил решението на първостепенния Районен съд – София в частта, с която е отхвърлен иска на Д. И. И. срещу „БЕ-2“ ООД за заплащане на сумата от 8 785 евро, представляваща неустойка по чл. 6 от споразумение от 28.02.2018 год. за забава на приемане на сградата, описана в т. І от споразумението, от приемателна комисия за съставяне на протокол образец 16, както и издаване на разрешение за ползване на същата, в определения краен срок по чл. 5 от същото споразумение, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 30.03.2021 год. до окончателното изплащане. Решението в останалата му част е влязло в сила. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните обстоятелства: На 29.01.2014г. между Г. Б. К., Н. Н. Б. и Ф. Н. Д., от една страна и „БЕ 2“ ООД, от друга, бил сключен предварителен договор за учредяване на право на строеж на идеални части и за прехвърляне на идеални части от недвижим имот срещу задължение за изграждане на обекти в жилищна сграда на основание чл. 19 ЗЗД. Съгласно чл. 22.1 от него, при неизпълнение на задължението за предаване на обектите с акт образец 15 в уговорения срок, в напълно завършен вид, приемателят-строител се задължил да заплати на собствениците неустойка в размер на 0.03 % от стойността на неизпълнените работи по проектно-сметната документация за всеки просрочен ден, считано от деня на забавата, но не повече от 15 % от тази стойност, а според чл. 22.3, при неизпълнение на задължението за приемане на сградата с разрешение за ползване в срока по чл. 11, да заплати на собствениците неустойка в размер на 0.03 % от стойността на обектите на собствениците по проектосметната документация за всеки просрочен ден, считано от деня на забавата, до приемане на същата с разрешение за ползване, но не повече от 10 % от тази стойност. Правото на строеж било учредено на 13.11.2014 год. от горепосочените собственици на ответника с нотариален акт №, т., рег.№, дело №1475/2014 год. на нотариус с рег.№ на НК, като съгласно т. 1.1 от раздел І от същия, Н. Н. Б. си запазил правото на строеж върху апартамент №. Впоследствие, на 02.11.2016г., същият продал този имот на ищеца Д. И. И., изграден в груб строеж, а на 19.02.2018год., с договор за цесия, му прехвърлил и правата/вземанията си по предварителния договор във връзка с: извършваните строително-монтажни работи, довършителни строително-монтажни работи; въвеждане в експлоатация и получаване на разрешение за ползване на процесния апартамент, в т.ч. гаранционна отговорност на строителя; отговорността му за недостатъци и дефекти на строително-монтажните работи; права/вземания при забавено и/или лошо изпълнение на договора, респ. пълното му неизпълнение по отношение на строителството на посочения апартамент. На 21.02.2018 год. старият кредитор уведомил ответното дружество за извършената цесия. Съдът установил още, че на 28.02.2018 год. между собствениците на терена, сред които и ищеца, и ответното дружество, било сключено споразумение за преуреждане на задълженията за заплащане на неустойки свързани с извършването на строително-монтажни работи и довършителни строително-монтажни работи. В същото страните посочили, че срокът за завършване на строителството и съставяне на акт образец 15 е изтекъл на 24.10.2016 год., а сроковете за приемане на сградата от приемателна комисия за съставяне на протокол образец 16, както и за издаване на разрешение за ползване са изтекли на 24.12.2016 год. Посочили още, че към момента на подписване на споразумението строителството било на етап акт образец 14. Със споразумението строителят поел и следните задължения: да заплати на собствениците, в срок до 30.03.2018 год., неустойка за забавено изпълнение на строителството в размер на 0.03% от стойността на изпълнените работи, определена по цена от 350 евро за квадратен метър спрямо площите на съответно притежавания от всеки от собствениците самостоятелни обекти, ведно с площта в квадратни метри на съответните идеални части от общите части на сградата, за всеки просрочен ден, считано от деня на забавата до датата на извършването на неизпълнените работи, но не повече от 10 % от тази стойност, която за ищеца възлизала на 1 757 евро /чл. 1/; да завърши строителството с подписан акт образец 15 най-късно в срок до 30.05.2018 год. /чл. 3/, както и да осигури приемане на сградата от приемателна комисия за съставяне на протокол образец 16 и издаване на разрешение за ползване, най-късно в срок до 30.07.2018 год. /чл. 5/. Изпълнението на горепосочените задължения е било обезпечено с клаузи за неустойка по чл. 2, чл.4 и чл.6. Въззивният съд установил, че констативният акт за установяване годността за приемане на строежа (акт образец 15) бил съставен след 30.05.2018 год. (не по-рано от 25.09.2019 год.), а на 24.03.2021 год. било издадено удостоверение за въвеждане в експлоатация на сградата, в която се намирал процесният апартамент. Посочил, че спорният между страните въпрос е за действителността на клаузата за неустойка по чл.6 от споразумението за неизпълнение на задължението за издаване на разрешение за ползване на сградата най-късно до 30.07.2018г., в размер на 50 % от стойността на неизпълнените работи, която се определяла по цена от 350 евро на квадратен метър спрямо площите на съответно притежавания от всеки от собствениците самостоятелни обекти, ведно с площта в квадратни метри на съответните идеални части от общите части на сградата. Въззивният съд посочил, че тази неустойка имала за цел да обезщети забавата при изпълнение на строителството и нямала компенсаторен характер. Отбелязал, че съобразно правната регламентация на строителството и неговите етапи, предпоставка за въвеждане на процесната сграда в експлоатация е завършването на строителството и установяване на неговата годност, като забавата при съставянето на акт образец 15, води и до забава при съставянето на акт образец 16. Приел, че не е налице законова пречка изпълнението на посочените задължения на строителя, които (макар и свързани) имат самостоятелен характер, да бъдат обезпечавани с мораторни неустойки, но приел, че във всеки конкретен случай съдът дължи преценка дали те са съвместими или не, респ. могат ли да се кумулират. Позовал се на т.3 от ТР №1/2009г. на ОСТК на ВКС, според което нищожна е неустойка, която е уговорена без краен предел или фиксиран срок, до който може да се начислява, а нищожна поради противоречие с добрите нрави е тази неустойка, която е уговорена извън присъщите ѝ обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Посочил, че преценката за нищожност следва да се направи за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент, като следва да бъдат отчетени: естеството (парични или непарични) и размерът на задълженията, чието изпълнение се обезпечава; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи (залог, поръчителство, ипотека и др.); вида на неустойката и вида на неизпълненото задължение; съотношението между размера на неустойката и очакваните вреди, както и други конкретни факти и обстоятелства. Въз основа на посочената правна рамка, въззивният съд направил извод, че в конкретния случай клаузата на чл. 6 от подписаното между страните споразумение противоречи на добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите за неустойката обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Приел, че същата е нищожна, тъй като размерът ѝ, дори при превес на наказателната функция, е несъизмеримо висок спрямо очакваните за кредитора вреди от забавеното изпълнение. Същият нарушава принципите на справедливост в гражданските и търговските правоотношения, както и принципа за недопускане на неоснователно обогатяване на кредитора. Съдът обосновал този извод с обстоятелството, че размерът на неустойката бил уговорен независимо от периода на забава, като същата била дължима дори при закъснение от един ден за приемане на сградата с акт образец 16. Приел още, че същата води до многократно нарастване на дълга на строителя, при което целеното стимулиране на реалното изпълнение на задължението било обезсмислено, а обезщетяването на кредитора за действително причинените му от забавата вреди надхвърляло в пъти установената обща форма на отговорност за пропуснати ползи /чл. 82 ЗЗД/. Допълнително съдът посочил, че в конкретния случай забавата на строителя да снабди сградата с акт образец 16 била обезпечена и с неустойките по чл. 1 и чл.2 от процесното споразумение, като същевременно тази забава поглъщала забавата при завършване на строителството. Последната била обезпечена с неустойката по чл. 4 от споразумението, поради което неустоечната клауза на чл.6 създавала реална възможност за необосновано облагодетелстване на кредитора. Извода за нищожност на клаузата на чл. 6 от споразумението, обусловил извода на съда за липса на валидно възникнало в полза на ищеца вземане за неустойка, респ. за неоснователност на предявения иск. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК, по следните правни въпроси: 1/ При тълкуване волята на страните, инкорпорирана в последващ сключен между тях договор за извънсъдебна спогодба по смисъла на чл.365 от ЗЗД, следва ли съдът да съобрази всички обстоятелства, предхождащи сключването му, в това число наличието на вече забавено изпълнение на една от страните по договор за строителство, с оглед преценката за нищожност на отделна клауза за неустойка в договора за спогодба и как следва да се обективира това съобразяване в мотивите на съдебния акт? Твърди противоречие на решението с практиката на ВКС в решение №37/23.04.2021г. по т.д.№3033/2017г. на І т.о.; решение №122/18.07.2019г. по г.д.№3238/2018г. на ІV г.о.; решение №216/20.02.2018г. по т.д.№861/2017г. на І т.о.; 2/ Попада ли в обхвата на понятието „други критерии“ по смисъла на т.3 от ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС, наличието на вече забавено изпълнение от страна на строителя по договор за строителство към момента на сключване на спогодба по смисъла на чл.365 от ЗЗД между страните, при преценка за нищожност, на основание чл.26, ал.1, предл. 3 от ЗЗД, на уговорената между страните в договора за спогодба клауза за мораторна неустойка?. Твърди, че отговорът на въпроса би допринесъл за развитие на правото в контекста на т.4 от ТР №1/2009 на ОСГТК на ВКС; и 3/ Нищожна ли е, на основание чл.26, ал.1, предл. 3 от ЗЗД, уговорка за неустойка по договор за строителство в глобален размер, дължима на фиксиран ден, независимо от периода на забава, която обезпечава вредите за възложител от ненавременно изпълнение на задължението на изпълнителя да предаде готовия обект, в случай, че уговорената неустойка е предоговорена при вече настъпило констатирано неизпълнение от страна на строителя за въвеждане на обекта в експлоатация? Твърди, че въпросът е разрешен в противоречие с ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Всички поставени въпроси са свързани с тълкуването и приложението на чл. 92, във вр. с чл. 9 и с чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД и критериите (обстоятелствата), въз основа на които се прави преценка за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави. По тях е налице формирана съдебна практика, включително и сочената от касатора, на която възизвното решение противоречи, поради което обжалването следва да бъде допуснато в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. В заключение, касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по правния въпрос, уточнен от съда /съобразно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС/: за тълкуването и приложението на чл. 92, във вр. с чл. 9 и с чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД и критериите (обстоятелствата), въз основа на които се прави преценка за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,