Определение № 2470 от 12.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3388/2025 г.

Производството е образувано по касационна жалба от П. А. Б., приподписана от адвокат И. Б., срещу въззивното решение №499/07.05.2025г. постановено от Окръжен съд – Варна по в.гр.д.№1575/2024г. В жалбата са изложени доводи за неправилност на решението, като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и необосновано. С молба от 17.09.2025г. касаторът е направил възражение за прекомерност на заплатеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК. Насрещната страна К. И. К. с писмен отговор, чрез адвокат Б. Б., оспорва жалбата. Излага, че не са налице основания за допускане на обжалването, тъй като не са обосновани допълнителните основания по чл.280 от ГПК. Навежда и довод, че въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС посочена в касационната жалба. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл.284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Окръжен съд – Варна, след частично изменение на решението на първостепенния Районен съд – Варна, предоставил упражняването на родителските права по отношение на детето А. П. Б. на майката К. И. К. и определил местоживеенето му при нея на адрес [населено място], [жк], [жилищен адрес]; определил режим на лични отношения на бащата П. А. Б. с детето А. П. Б., както следва: 1/ до навършване на 7-годишна възраст: всяка нечетна седмица (започвайки броенето от началото на съответната година) за времето от 18,00 ч. в петък до 19,00 ч. в неделя, с преспиване в дома на бащата; 15 дни през лятото, когато майката не ползва платен годишен отпуск, разделени на три пъти по 5 дни, при предварителна уговорка между страните; първата половина от Коледните празници на всяка четна година и втората половина на всяка нечетна година, за времето от 09,00 ч. до 19.00 ч. в последния ден; първата половина от Новогодишните празници на всяка нечетна година и втората половина на всяка четна година, за времето от 09,00 ч. до 19.00 ч. в последния ден; по време на Великденските празници през нечетни години за времето от 09,00 ч. на Велики Петък до 19,00 ч. на Велика Събота, а през четни години от 09,00 ч. на Велика Събота до 18,00 ч. в понеделник; на рождения ден на детето (06.02) страните ще празнуват заедно, като при липса на съгласие, бащата ще бъде с детето в рамките на 4 астрономически часа, при предварителна уговорка между родителите; на рождения ден на бащата (28.01) детето ще бъде с него, с преспиване, за времето от 18,00 ч. на самия ден до началото на учебните занятия на следващия ден, или при почивен ден, за времето от 10,00 ч. на самия ден до 10,00 ч., на следващия ден; на рождения ден на майката (12.03), ако се пада по време на осъществявания от бащата режим, същата следва да прекара с детето времето от 18,00 ч. на самия ден до началото на учебните занятия на следващия ден, или при почивен ден, за времето от 10,00 ч. на самия ден до 10,00 ч., на следващия ден; 2/ след навършване на 7-годишна възраст: всяка нечетна календарна седмица (започвайки броенето от началото на всяка съответна година) за времето от 12.00 часа в петък (но не по-рано от края на редовните учебни занятия на детето в училище, като занималнята не се включва в тях) до 20.00 часа в неделя, с преспиване в дома на бащата, като бащата взема детето от училище или от дома на майката и го връща в дома на майката; 30 дни през лятото, когато майката не ползва платен годишен отпуск, разделени на три пъти по 10 дни, при предварителна уговорка между страните; от първия ден в 09,00 ч. до последния ден в 19.00 ч. през почивните дни по време на Коледните празници на всяка четна година; от първия ден в 09,00 ч. до последния ден в 19.00 ч. през почивните дни по време на Новогодишните празници на всяка нечетна година; по време на Великденските празници през нечетни години за времето от 09,00 ч. на Велики Петък до 19,00 ч. на Велика Събота, а през четни години от 09,00 ч. на Велика Събота до 18,00 ч. в понеделник; на рождения ден на детето (06.02) страните ще празнуват заедно, като при липса на съгласие, бащата ще бъде с детето в рамките на 4 астрономически часа, при предварителна уговорка между родителите; на рождения ден на бащата (28.01) детето ще бъде с него с преспиване, за времето от 18,00 ч. на самия ден до началото на учебните занятия на следващия ден, или при почивен ден, за времето от 10,00 ч. на самия ден до 10,00 ч., на следващия ден; на рождения ден на майката (12.03), ако се пада по време на осъществявания от бащата режим, същата следва да прекара с детето времето от 18,00 ч. на самия ден до началото на учебните занятия на следващия ден, или при почивен ден, за времето от 10,00 ч. на самия ден до 10,00 ч., на следващия ден; 20мин. през ден видео разговор през приложението Вайбър, започвайки от деня следващ връщането на детето от бащата; като при осъществяване на режима бащата взема детето от дома на майката и го връща обратно там. Осъдил бащата П. А. Б. да заплаща издръжка в полза на детето А. П. Б., чрез неговата майка К. И. К. в размер на 300 лв. на месец, считано от подаване на исковата молба в съда – 16.03.2023г. до настъпване на законово основание за изменение или прекратяване на задължението, с падеж 5-то число на всеки месец, за който се дължи, ведно със законната лихва за всяка закъсняла вноска от падежа до окончателното ѝ изплащане. За да постанови обжалваното въззивно решение, окръжният съд приел за установени следните обстоятелства: Страните по делото К. К. и П. Б. са родители на детето А. П. Б., родено на 06.02.2021г. Към момента на образуване на производството същите били във фактическа раздяла – ищцата живеела с детето в [населено място], а ответникът – в [населено място]. С решение от 30.01.2025г. по в. гр. д. №1451/2024г. на ВОС (към преписка на ДСП) бил определен режим на лични отношения на бабата М. Б. с детето А., както следва: първа четна седмица от месеците март, юни, септември и декември, в събота от 10ч. до 18ч. без преспиване и разговори по Вайбър. Съдът приел за установено, че с решение по в. гр. д. №349/2024г. на ВОС П. Б. бил задължен да се въздържа от домашно насилие спрямо К. К. и на същия била наложена имуществена санкция – глоба. Констатирал, че по образуваните гр. д. №1452/2024г. на ДРС и гр. д. №1593/2024г. били издадени заповеди за незабавна защита на П. Б., като „жертва на домашно насилие“ от прабабата по майчина линия Р. Ж., съответно от страна на К. К. и майка ѝ М. К., но двете производства не били приключили с решение за извършено домашно насилие. Посочил още, че останалите водени между страните дела по реда на Закона за защита от домашно насилие не били приключили с окончателни съдебни актове. Въззивният съд установил, че бащата П. Б. подавал десетки жалби и сигнали във връзка с детето А. П. Б. до ДСП, до министър-председателя на Република България, министъра на вътрешните работи, министъра на труда и социалната политика, АСП, главния инспектор към ИВСС, главния прокурор и други. По всеки от подадените до ДСП сигнали, служителите предприемали съответните действия по отношение на родителите и детето, включително и мерки по Закона за закрила на детето. Съдът кредитирал приобщените по делото социални доклади изготвени от Дирекциите социално подпомагане по местоживеене на родителите, от които приел за установено следното: Битовите условия в дома на бащата П. Б. били безупречни и подходящи за отглеждане на дете. В дирекцията били регистрирани сигнали по отношение на детето А., във връзка с които и след координация с ДСП – Варна същият бил насочен към ползване на социална услуга в общността. Съдът кредитирал информационният доклад от 07.11.2023г. изготвен от специалистите от ЦОП към БЧК – [населено място], според който бащата нямал нужните умения и нагласи да следва дадените му препоръки. Превес в личността му имало желанието за надмощие и натрупаните негативи към майката на сина му и нейните близки. Въззивният съд констатирал, че според представеният пред него социален доклад от ДСП – [населено място], към датата на съставянето му П. Б. живеел в едно домакинство с М. Д. и общото им дете – М., родено на .....г. В обитаваното от него жилище било осигурено всичко необходимо за отглеждането на деца и имало обособено пространство за детето А.. От доклада на ДСП – Варна съдът установил, че в дома на майката в [населено място], кв. Н., [жилищен адрес] били осигурени необходимите хигиенно-битови условия за нормалното развитие на детето. Същото било спокойно, когато около него били майка му, баба му и прабаба му, показало привързаност, без индикации за стрес или насилие. Приел, че майката и нейните близки успешно задоволявали основните потребности на детето от прехрана, дрехи, обувки, здравни и образователни грижи. Не били констатирани рискове за здравето и живота на детето в семейството на майката, което обосновало и извода на социалните работници, че промяната в постоянното местоживеене на детето не е в негов интерес. От представения пред въззивната инстанция социален доклад от ДСП – [населено място] съдът установил, че от месец септември 2023г. К. К. живеела с детето А. в закупен от нейните родители апартамент в [населено място], кв. Н., [жилищен адрес] където имало подходящи битови условия за нормалния живот и развитие на А.. През 2023г. момчето било записано в първа група на ДГ „Д.“ [населено място], в която се адаптирало успешно. Майката полагала основните грижи за детето А., подпомагана от своите близки, като осигурявала неговите основни потребности, както и необходимите му внимание и подкрепа. Социалните работници установили привързаност на детето към всеки от родителите и липса на отчуждение, като посочили, че в негов интерес е да общува с двамата и техния близък родствен кръг. Посочили, че за запазване на неговото психо-емоционално състояние, било необходимо да бъде постигнато сътрудничество между родителите. Въззивният състав кредитирал заключенията по допуснатите по делото комплексни съдебно психологически и психиатрични експертизи, от които приел за установено, че страните, като родители на детето А., притежавали номинално добър родителски капацитет, подходящи за оглеждането му битови условия, имали изградена емоционална връзка с него и съответни на нуждите му ангажираност и инициативност; имали обща психична пригодност да бъдат родители; липсвали данни за опасно или вредно поведение на някой тях, пряко насочено към детето. Приел, че с оглед възрастта и потребностите на детето, то се нуждаело приоритетно от майчината фигура. Между детето и майката била изградена близка и положителна емоционална връзка, детето имало позитивна нагласа към майчината фигура, когато били заедно. Съдът приел, че по делото не са установени признаци на психично разстройство на майката, която била психично здрава и без данни за фамилна обремененост. По отношение на бащата съдът кредитирал заключенията на вещите лица, според които той също бил психично здрав, без психични или сомато-вегетативни признаци на алкохолна зависимост, абстиненция или интоксикация. Била съхранена емоционалната връзка между него и детето, както и положителното отношение на детето към бащината фигура. Съдът кредитирал обясненията на вещите лица, според които бащата имал личностни характеристики, които в някои ситуации предизвиквали у него затруднение да намери правилната линия на поведение. Установил, че начинът му за справяне с конфликти (подаване на множество жалби и сигнали до институции) бил неефективен и не водел до разрешаването им. По отношение на детето А., съдът кредитирал заключенията на вещите лица в тяхната цялост, като приел, че от същите не се установяват отклонения в неговото развитието. То било общително и активно, бързо се адаптирало към нова ситуация, било енергично, любознателно и инициативно в игрите. Можело да изразява себе си адекватно за възрастта си, било комуникативно и емоционално. Съдът посочил, че А. продължавал да развива своята самостоятелност и независимост, като се нуждаел от подкрепа и стимулиране от околните. Отбелязал, че вещите лица не установили дефицити или последици от травми, свързани с общуването му с някой от родителите, както и признаци на синдром на родителско отчуждение. Изложил, че детето изразявало своите позитивни привързаност и емоции към двамата родители; не се притеснявало в отсъствие на единия от тях; изразявало обичта си и към двамата, без установени предпочитания към конкретен родителски образ. Съдът отбелязал още, че за възрастта си А. не притежавал умения да направи логически обоснован избор относно местоживеенето си, като за нормалното му психическо, физическо и емоционално развитие имал нужда да общува с двамата си родители. Установил, че у детето се наблюдават занижено ниво на когнитивно развитие, прояви на враждебност и агресивна нагласа към трети непознати лица. От заключенията по допуснатите експертизи и разменената между страните кореспонденция (разпечатки от съобщения, писма, снимки и разговори по различни мобилни приложения или електронни пощи), съдът направил извод за наличие на тежък личностен конфликт между родителите и крайно влошени отношения, до степен на пълен антагонизъм, съпътствани от непрекъснати обвинения от всякакъв характер, липса на диалог, още по-малко ефективен, както и на съгласие по въпросите свързани с детето. Посочил, че това тежко неразбирателство не било преодоляно, а персистирало и се отразявало на детето, на което родителите предавали своите негативни емоции един към друг. Страните по делото били в постоянно съревнование и за това кой е по-добрият родител на детето А., без възможност да предприемат общи или координирани действия за отглеждането му. Изложил още, че с поведението си двамата създавали у детето фрустрации, повишавали вътрешното му напрежение и безпокойство, като формирали у него невротично поведение. С оглед на тези данни съдът заключил, че констатираното от експертите ниско ниво на когнитивно развитие на А., както и неговата враждебност и агресивна нагласа към непознати лица били проява на защитни механизми, резултат от враждебните отношения между майката и бащата, а не на принципно неподходящо отглеждане от който и да било от тях. Посочил, че детето реагирало емоционално негативно, с различни проявни форми, на непреодоления родителски конфликт, към което допълнително негативно отражение давала и голямата честота, с която то било обект на обследване и на процедури от социални работници, полиция и други. Съдът отбелязал, че всяко от тези преживявания било травматично за А. и водело до неговата повишена тревожност, невротични прояви, дефицити в социалното функциониране и дори до задръжката в развитието му. Съдът кредитирал показанията на разпитаните по делото свидетели (К. и Б.), от които приел за установено, че фактическата раздяла между страните настъпила през февруари или март 2023г., от когато детето А. живеело с майка си и тя полага основните и непосредствените грижи за него. Приел, че обитаваното от майката жилище в [населено място] са осигурени всички необходими хигиенно-битови условия за нормалното развитие на детето; то било записано в първа група на ДГ „Д.“ [населено място], в която се адаптирало успешно; отсъствията на детето били почти изцяло по медицински причини. Съдът направил извод, при съобразяване разпоредбата на чл.8, ал.1 от ЗПУО, за липса на пречки свързани с образователните потребности на детето при отглеждането му от неговата майка. Изводът на кого да предостави упражняването на родителските права по отношение на детето съдът направил след съвкупна преценка на заключенията и обясненията на вещите лица, приетите по делото социални доклади и свидетелските показания, както съобразил следните обстоятелства: От раздялата на родителите майката полагала грижите за детето, подпомагана от неговата баба и прабаба, като успявала да задоволи нуждите му от подслон, пълноценна храна, подходящо облекло и здравни грижи, а детето получавало от нея необходимото внимание и подкрепа. Посочил, че детето било спокойно в присъствието на отглеждащите го възрастни (майка, баба и прабаба), показвало своята привързаност към тях и липсвали индикации за стрес или упражнено върху него насилие. Съдът направил извод, че в битов, здравен, образователен и социален план за детето нямало никакви рискове за живота и здравето му, при отглеждането му от неговата майка. Напротив, то било активно, енергично, любознателно, инициативно в игрите и емоционално; развиващо своята самостоятелност, за което имало нужда от подкрепа от околните. Приел, че у детето не са установени травми породени от общуването с който и да е от родителите, съответно не било установено родителско отчуждение към не отглеждащия родител; детето имало изградена качествена емоционална връзка и сигурна привързаност към родителите си. Посоченото обстоятелство съдът ценил като установяващо добрия родителски капацитет на отглеждащия детето родител, като намерил, че заниженото му ниво на когнитивно развитие, прояви на враждебност и агресивна нагласа към трети непознати лица, били защитни механизми, резултат от постоянните и враждебни отношения на родителите, а не на неправилното му отглеждане. Съобразил обстоятелството, че продължаващия, непреодолян и пресистиращ личностен конфликт на родителите, липсата на базисен диалог между тях и постоянната конкуренция за качеството „по-добър родител“, създавали силни фрустрации у детето, повишавали неговото вътрешно напрежение и безпокойство, съответно били и причина за невротичното му поведение. Заключил, че травматични за детето са отношенията между неговите родители въвличащи го в своя конфликт, а не отглеждането му от майката, подкрепена от нейния близък родствен кръг. Съобразил и обстоятелствата, че с оглед възрастта и потребностите на детето, то имало приоритетна необходимост от присъствие на майчината фигура в ежедневието си и нужда от съжителство с нея, предвид изградената помежду им близка и положителна емоционална връзка. Отбелязал и обстоятелствата, че майката имала изключително полезен подход за справяне със силните съпротиви на детето да участва процедурата; разбирала и приемала наличието на нездравословни задръжки у детето и полагала усилия за справяне с тях. Приел, че бащата притежавал по-скоро теоретичните, макар и правилни, познания относно поставянето на граници при отглеждането на детето. Съдът намерил за недоказани доводите за вредност на обкръжаващата среда на майката. Изложил, че по делото липсват анамнестични данни или клинични признаци за актуални психопатологични симптоми или заболявания у Р. Ж., която подпомагала майката при отглеждане на детето. Същата била психично здрава и нямало данни да приема психотропни вещества. Посочил, че между Р. Ж. и детето А. имало изградена емоционална връзка, то било силно свързано с прабаба си и имало „безкрайно добър контакт с нея“, а самата тя била „твърде адекватна“ във относно неговото обгрижване, като била един от значимите за него възрастни в обкръжението на майка му. По отношение на лицата от близкото обкръжение на майката въззивната инстанция приела, че В. М. бил реабилитиран и последиците от деянието му (2007г.) заличени. Посочил, че И. К. бил осъден за управление на МПС в пияно състояние през 2023г., но направил извод, че сам по себе си този факт не обосновава извод, че е опасен да детето. Отбелязал, че по делото не са представени доказателства за влезли в сила решения за закрила на детето по реда на ЗЗДН от посочените лица, които заедно с новия партньор на майката не били част от основните за детето фактори от обкръжаващата го среда при майката. При преценка и кредитиране на показанията на свидетелите Б. и Д. за липса на желание на детето А. да се прибира при майка си, след осъществените контакти с неговия баща, съдът отчел следните обстоятелства: заинтересоваността на свидетелите от изхода на спора, доколкото свидетелката Б. била ищец в производство по чл.128 от СК за личен режим с внука ѝ А., а свид. Д. живеела на семейни начала с бащата на детето; нуждата на детето на прекарва повече време със своя баща; неговата възраст и свързаните с нея затруднения да прекъсва дейността, с която се занимава в съответния момент, за да се настрои към друга. С оглед на посочените обстоятелства, съдът дал приоритет на еднозначните експертни становища на вещите лица относно емоционална връзка на детето с неговата майка, нуждата му от нея в ежедневието, липсата на явни родителски дефицити в у майката, липса на негативно за детето нейно поведение и на отчуждаващо такова спрямо бащата. С оглед на посочените обстоятелства направил извод, че протестите на детето, посочени декларативно от свидетелите, били извадени от контекста на конкретните ситуации и цялостното му поведение, поради което приел, че същите не могат да обосноват извод за наличие на обстоятелства, които обосновават необходимост от промяна на отглеждащия родител. Въз основа на посочените обстоятелства, въззивният съд извел крайния си извод за липса на основания за промяна в установеното и съществуващо адекватно за детето статукво чрез извеждането му от мястото, което то асоциира с дом и откъсването му от основния отглеждащ го досега родител. Съдът подчертал, че в интерес на детето е да се запази установеното от две години фактическо положение на приоритетното му отглеждане от неговата майка, съчетано с редовното му общуване с бащата. Още повече, че отглеждането му се извършвало в подходящи условия и среда, а то имало приемливо емоционално състояние. Съобразил още: ниската му възраст (четири навършени години към устните състезания пред ВОС); обстоятелството, че в психо-емоционален план фигурата на майката била асоциирана с безусловните подкрепа, опора, обич, закрила и привързаност, като направил извод, че трайното откъсване на детето от майката не било в негов интерес. В допълнение към вече изложеното, съдът отбелязал и обстоятелството, че бащата на детето и неговото ново семейство живеели в друг град, което при промяна на отглеждащия родител, ще бъде съпътствано с цялостна промяна в живота на детето – установяване в нов град, който посещавало за кратко и не познавало достатъчно добре; промяна на семейната и учебната му среда; нова детска градина, които обстоятелства и необходимостта от адаптация ще доведат до допълнителното му емоционално натоварване. Въззивният съд съобразил и установеното по делото допълнително обстоятелство, отразяващо се на родителския подход на бащата, свързано с подадените от него сигнали и жалби. Отбелязал, че за периода м.03. – м.09.2023. общо подадените жалби и сигнали до РУ-А. към ОД на МВР – Варна били над 20 броя, от които около 15 бр. били подадени от П. Б.; през втората половина на 2023г. до ВРП били подадени близо 15 сигнала, повечето от които (около 11 броя) от П. Б.. Посоченото поведение на бащата съдът установил и от водената от ДСП-Варна преписка по случая с детето А. Б., в която подадените от П. Б. жалби и сигнали до ДСП и до други органи били десетки и почти постоянни. Съдът отчел, че част от сигналите били подадени до органи без пряка компетентност по въпросите за отглеждане на детето (министър-председателя на РБ, министъра на вътрешните работи на РБ, министъра на труда и социалната политика, главния инспектор към ИВСС, и т.н.), а други били за ухапвания на детето от комари през летния сезон. Изложил, че подобно поведение на въвличане на детето в постоянни процедури и контакт със социални работници, полиция и прокуратура, предизвикващо стрес и напрежение, контрастирало с установените на международно ниво принципи за минималното участие на деца в институционални процедури (когато е наложително и по изключение), а не като норма на поведение на родителя. Развил и съображения, че каскадното подаване на жалби и сигнали до различни институции не представлява ефективен метод за разрешаване на отделните родителски разногласия по отношение на детето. Подчертал извода на вещите лица, че всяко обследване на А. от социални работници и полиция било травматично преживяване, което повишавало тревожността му и обуславяло част от невротичните му прояви, и част от дефицитите му в социалното функциониране. Заключил, че поддържаното от бащата на тежкия личностен конфликт на родителите (чрез жалби и сигнали), обосновава извод за известен родителски дефицит в него, тъй като засилва травматичността на детето и противоречи на препоръките (и към двамата родители) за смекчаване на негативизма един спрямо друг. Изложените съображения обосновали крайния извод на въззивния съд за предоставяне упражняването на родителските права по отношение на детето на неговата майка. Относно режима на личен контакт на детето с не отглеждащия родител, съдът съобразил следното: детето А. имало формирана качествена и сигурна емоционална привързаност към баща си и имало потребност от присъствието му в живота си; последният притежавал необходимите родителски качества и бил отдаден на сина си, бил загрижен за него и го обичал. Приел, че тези отношения следвало да бъдат запазени, като в процеса на израстването му нуждата на А. от неговия баща ще се засилва. Отбелязал, че отговорността за съхраняване на отношенията баща-син била на двамата родители, които следвало да изградят подходящи атмосфера и условия за провеждане режима на личен контакт, минимален диалог между тях относно нуждите на детето. Приел, че на бащата следва да бъде определен възможно по-разширен режим на лични отношения, който да предвижда: регулярно месечно общуване от петък вечер (а не от събота сутрин) до неделя вечер; 15 дни през лятото с преспиване (подходящо за дете на четири години); половината от най-големите традиционни християнски празници, разпределени между родителите; както и рождените дни на детето, бащата; и други. Намерил за необходимо режимът да бъде допълнително разширен след навършване на 7-годишна възраст на детето, като се увеличи времето, през което родителят и детето ще са заедно през лятото, по време на традиционните християнски празници и общуване чрез „Вайбър“. В допълнение съдът отбелязал, че този режим до голяма степен съответства на посочения от самия ответник в отговора на исковата молба. При извършената от съда служебна преценка на интереса на детето и предстоящата промяната в неговото ежедневие след започване на училище, съдът приел, че началото на редовния месечен режим на бащата от сряда вечер не бил подходящ и щял да се отрази на обучителния процес на А.. Съобразил нуждата на детето от адаптация към училището, времето на провеждане на часовете, средата, нуждата да подготвя домашни, местоживеенето на бащата в друг град и времето необходимо за придвижване. С оглед на тези обстоятелства съдът заключил, че режимът на личен контакт следва да започва най-рано от петък на обяд (след края на редовните учебни занятия в училище) и да продължава до неделя вечер. Посочил, че по този начин ще се осигури по-голямо време за редовно лично общуване спрямо предходния период, но без да бъде нарушен учебният процес, доколкото редовните учебни занятия в първи клас се провеждали обичайно сутрин, а занималнята следобед не била задължителна и би могла веднъж на две седмици да бъде заменена с по-дългото общуване с бащата. Съдът съобразил и определения режим на личен контакт на бабата на детето по бащина линия. Касаторът направил искане за допускане на касационно обжалване по следните правни въпроси: 1/ Трябва ли въззивният съд при произнасяне по основателността на иска и правилността на първоинстанционното решение да формира вътрешното си убеждение по правилността на правнорелевантните факти след съвкупна преценка на събраните по предвидения в ГПК ред доказателства в двете инстанции. Навел довод, че въззивното решение е постановено в противоречие с ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС, както и с решение №163/03.02.2021г. по гр.д.№123/2020г. на ВКС, ІІІг.о. и решение №212/01.02.2012г. по т.д.№1106/2010г. на ІІ т.о.; 2/ Следва ли да се извърши съвкупна преценка на всички събрани по делото доказателства, за да се направи извод за наличие на домашно насилие. Изложил, че този въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, като направил искане за допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Така поставените въпроси се свеждат до едно обобщено питане свързано със задължението на съда да мотивира решението си, съобразно правилата на чл.235, чл.236 и чл.12 от ГПК, като изложи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните по делото. Същото е принципно значимо по всяко исково производство и по него е налице многобройна и трайно установена съдебна практика на ВКС, включително и задължителна такава т. 12 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГТК на ВКС и т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, но доколкото касационната инстанция е ограничена до конкретните касационни доводи, въпросът следва да се разглежда в рамките на касационните оплаквания за допуснати нарушения, а именно: кои доказателства, доводи и възражения въведени във въззивното производство, представляващи част от предмета на въззивния спор, не са били разгледани от въззивния съд. В направеното искане страната е навела следните твърдения: при постановяване на обжалваното решение въззивният съд е формирал правните си изводи по същество на спора единствено въз основа на заключенията на комплексните съдебнопсихиатрични и психологични експертизи без да извърши цялостен и задълбочен анализ на събрания по делото доказателствен материал; не е обсъдил доказателствата за упражнено насилие пред детето – семейния скандал между К., нейната майка М. Ж. и В. М., на който детето било индиректен свидетел. В конкретния случай, при установяване на фактите по делото и формиране на правните си изводи на кого да предостави упражняването на родителските права, въззивният съд е обсъдил заключенията на вещите лица в съвкупност с останалите събрани по делото доказателства (свидетелските показания, разменената между страните кореспонденция, изготвените социални доклади, медицинската документация за здравословното състояние на детето, водените между страните производства по реда на Закона за защита от домашно насилие, поведението на всеки един от родителите към детето и отношенията помежду им). С оглед на това, по този въпрос не е налице соченото от страната основание за допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. В останалата част, изложените от касатора твърдения за упражнено индиректно домашно насилие на детето А., по естеството си представляват касационни оплаквания обосновани с несъгласието му с правните изводи на въззивния съд и защитната му теза за непригодност на майката и обкръжаващата я среда за отглеждане на детето. Същите подлежат на разглеждане при проверка по същество на обжалвания съдебен акт, но не са основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В производството по чл.288 от ГПК не могат да се проверяват изводите на въззивния съд във връзка с правилното приложение на материалния закон и нарушение на процесуалните правила при преценка на събраните по делото доказателства, както и неговото вътрешно убеждение, тъй като основанията за допускане на касационно обжалване са различни от тези по чл.281 от ГПК. В изложението за допускане на касационното обжалване са формулирани и въпроси от значение за точното прилагане на закона, както следва: 1/ При определяне на родителския капацитет на някой от родителите, необходимо ли е да се изследва личността, личностните качества, професията и предполагаемия родителски капацитет и на лицето, с което въпросният родител живее на семейни начала; 2/ При определяне на родителския капацитет на някой от родителите, необходимо ли е да се изследват и личността, личностните качества, професията на лицата (баба, дядо, вуйчо), които са от най-близкото му ежедневно обкръжение или живеят в едно домакинство, в една къща с родителя, на когото са присъдени родителските права; 3/ При определяне на родителския капацитет на някой от родителите, необходимо ли е да се изследват събития несвързани пряко с детето, но даващи отражение на средата, в която живее и на отношенията между лицата, обитаващи общо домакинство с него. Поставените въпроси са свързани с комплекса обстоятелства, които подлежат на преценка при предоставяне упражняването на родителските права. Разрешение на същите е дадено в многобройната и трайно установена практика (включително задължителна такава) на ВС и ВКС. Според дадените в същата разяснения, съдът е длъжен да прецени всички обстоятелства и спецификите на всеки конкретен случай, с оглед най-добрия интерес на детето, като вземе предвид: родителските качества на всеки един от родителите; полаганите до момента грижи; желанието и способността им да се грижат за детето; връзката между родителите и детето, отношенията между тях и готовността им да го подкрепят и подпомагат в развитието му като личност, да се съобразяват с неговите особености, интереси и нужди; социалното обкръжение на родителите и възможността да получават помощ при отглеждане на детето от трети лица; привързаността на детето към всеки от тях, желанията, чувствата и потребностите на детето, съобразени с неговата възраст и пол; отношенията между двамата родители помежду им и към детето; наличие на родителско отчуждение, неговата степен и опасността за причиняване или вредата, която евентуално е причинена на детето свързана с отчуждението. Посочено е още, че преценката на конкретните обстоятелства винаги се извършва при зачитане на най-добрия интерес на детето, за съблюдаването на който съдът следи служебно, след изслушване на двамата родители по реда на чл. 59, ал. 6 СК, съобразяване на техните становища, както и на становищата на компетентната дирекция „Социално подпомагане“. Въпросът е включен в предмета на спора и е обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело, но по отношение на него не е налице сочената допълнителна предпоставка за допускане на обжалването. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд се е съобразил с посочените разрешения. При преценка на кого от двамата родители да бъде предоставено упражняването на родителските права по отношение на детето А., съдът е изследвал и обсъдил конкретно установените и значими обстоятелства: родителския капацитет и условията на живот при двамата родители, там където се претендира да бъдат упражнявани родителските права; отношенията на детето към всеки един от родителите и тяхното обкръжение; силно враждебните отношения между родителите даващи отражение на неговото емоционално и психическо развитие; поведението на бащата, подаваните от него сигнали и жалби до институции, които не са компетентни да ги разгледат, както и по въпроси, за разрешаването на които не е необходима външна намеса при нормални отношения между страните, като например ухапванията от комари, създаващи допълнително напрежение между родителите; постоянното въвличане на детето в процедури по обследване от социални органи и полицията, които засилват неговата невротичност и безпокойство, предизвикват прояви на враждебност и агресивност към непознати; привързаността на детето към майката и значимостта на най-близките ѝ родственици за детето (баба и прабаба), както и липсата на заплахи от останалите хора в обкръжението ѝ включително нейният нов партньор; умението на майката да общува с детето и да се справя с неговите изблици и напрежение, добрата връзка на детето с неговия баща и липсата на отчуждение; установеното адаптиране на детето към мястото, където са се установили с майката и посещаваната детска градина. В допълнение към изложеното, съдът намира, че допускането на касационното обжалване на въззивното решение не е в интерес на детето, предвид неговата възраст, тревожност и несигурност, породени от раздялата на родителите му и конфликтите помежду им, в които то неминуемо е въвлечено. Посочените обстоятелства изискват приключване на производството, за да може детето да има установено местоживеене и стабилност, при съобразяване на обстоятелството, че въззивното решение е постановено в негов интерес. Следва да бъде отбелязано, че за психичното и емоционално здраве на детето, и за да може то да израства спокойно, щастливо и емоционално удовлетворено, е необходимо да общува с всеки един от родителите си, независимо от тяхната раздяла. Родителите не следва да поставят детето в центъра на неразрешените си конфликти и на стремежите да изтъкнат значимостта си; следва да изпълнят препоръките на социалните работници и вещите лица, като намалят напрежението помежду си и не поставят детето в конфликт на лоялност, тъй като двамата са еднакво важни и значими фигури в неговия живот. Следва да направят необходимото, като помогнат на детето да премине плавно пред процеса на раздялата, да го предпазят от напрежението и неразбирателството в отношенията си, да изградят сътрудничество помежду си и засилят чувството му за сигурност. При разглеждане на делото въззивнитя съд е изискал социални доклади от дирекциите „Социално подпомагане“ по местоживеене на родителите за установяване условията на живот при всеки от тях, изслушал е социалните работници и е съобразил преките им впечатления от родителите и отношенията им с детето; събрал данни за предоставените на детето социални услуги и работата с него в Центъра за обществена подкрепа към БЧК [населено място]. Въпросите отново са обосновани от несъгласието на страната с крайните изводи на въззивния съд, на кого от родителите да предостави упражняването на родителските права по отношение на детето А., които както беше посочено не са основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК. Последният поставен от страната въпрос в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 е: След направената комплексна съдебнопсихиатрична и психологична експертиза във въззивната инстанция и изслушването на вещите лица, че детето има задръжки, фрустрации, изоставане, агресивно поведение и препоръката им за допълнително изследване, следва ли съдът по своя инициатива да назначи допълнителна експертиза или не е длъжен да изследва причините за състоянието на детето. Въпросът, макар и некоректно зададен, е свързани със задължението на съда да направи преценка дали дадено заключение по допусната съдебна експертиза е пълно, обективно и компетентно, както и с правомощията на въззивната инстанция при наличие на съмнения относно доказателствената сила на прието по делото експертно заключение, с оглед неговата обоснованост, обективност и компетентност на експерта. Същият е обуславящ правните изводи на въззивния съд и по него е налице трайно установена практика на ВКС, но не е налице соченото от страната основание за допускане на обжалването. Както беше посочено, при постановяване на решението въззивният съд не е приел, че изготвените заключения по допуснатите комплексни съдебнопсихиатрична и психологични експертизи са непълни или необосновани. Кредитирал е същите и обясненията на вещите лице в съвкупност с останалите събрани по делото доказателства (свидетелски показания, кореспонденцията между страните, социалните доклади), като е обосновал извода си за причините довели до заниженото ниво на когнитивно развитие на детето А., проявите на враждебност и агресивна нагласа към трети непознати лица. По всички поставени въпроси не е налице соченото от касатора допълнително основание за допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 от ГПК, предвид наличието на формирана и установена съдебна практика, която е ясна и не са налице основания за изменението ѝ поради изменение на закона или на обществените отношения, а въззивното решение е постановено в съответствие със същата. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1, т.3 от ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. На основание чл.78, ал.1 от ГПК и направеното искане касаторът П. А. Б. следва да бъде осъден да заплати на К. И. К. направените разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция. При преценка основателността на направеното възражение за прекомерност на същото, съдът съобразява следните обстоятелства: Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, съобразно което съдът не е обвързан от минималните размери, предвидени в Наредба №1/09.07.2004 г. на ВАдвС; критериите предвидени в правилото на чл.36, ал.3 от Закона за адвокатурата, приложимо на основание чл.38, ал.2, изр. 2-ро и пар. 21, ал.2 от ПЗР на ЗИД на Закона за адвокатурата (ДВ, бр.17/13.02.2026г.). В конкретния случай, предметът на спора не се характеризира с правна сложност, тъй като поставените за разглеждане пред касационната инстанция въпроси са намерили своето разрешение в установената задължителна съдебна практика; разглеждането на делото е приключило в закрито заседание; подготовката на заседанието по допускане на обжалването е с най-голяма тежест, тъй като съдът се произнася по въведените от касатора и предвидените в ГПК основания за допускане на касационното обжалване; извършената от процесуалния представите работа – подаден писмен отговор, в който е изразено кратко становище по основанията за допускане на обжалването (общо изявление за липса на сочените от касатора основания и за съответствие на решението с формираната задължителна съдебна практика) и по основателността на касационната жалба. Договореният и заплатен от страната размер на адвокатското възнаграждение (3 000 лв.) не съответства на правната сложност на делото и обема на извършената работа, поради което следва да бъде намален до размер от 1 500 лв. Същият, след превалутиране по чл.12 от ЗВЕРБ и закръгляне по чл.13 от ЗВЕРБ, възлиза в размер на 966, 94 евро. Мотивиран от горното, съдът