Определение № 5772 от 11.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2719/2025 г.

Производство е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Народното събрание на Р България, чрез пълномощници Е. Ц. и М. Г., против решение № 215/28.02.2025г. по в.гр.д.№ 2528/24г. по описа на Окръжен съд Варна, с което е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която на основание чл.2в, ал.1, т.2 от ЗОДОВ Народното събрание на Република България е осъдено да заплати на И. Л. А. сумата 25000 лева по частичен иск от претенция в пълен размер на 59347,76 лева като обезщетение за имуществени вреди от неполучаване на основна заплата, в размер на 1465 лева месечно, за периода от 03.04.2019г. - 10.06.2022г. включително, ведно със законната лихва от 05.10.2022г. до окончателното изплащане и сумата 1300 лева по частичен иск от претенция в пълен размер на 10729 лева – лихва за забава, начислена за периода от 05.10.2019г. до 04.10.2022г. Касаторът възразява срещу допустимостта на въззивното решение и излага подробни оплаквания за неговата неправилност. В контекста им в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поставят следните въпроси, обобщени и уточнени от настоящия състав, в следния смисъл: 1/ за процесуалните задължения на въззивния съд да обсъди доказателствата и доводите на страните, и да формира собствени мотиви в отговор на оплакванията по въззивната жалба (въпросите по т. І.1 и т.ІІ.1 от изложението); 2/ за причинно –следствената връзка между противоправното поведение и вредите в хипотезата на чл.2в ЗОДОВ (въпросите по т.ІІІ, т. ІV.1.1 и т.VІ.1.1.1 от изложението); както и 3/ допустим ли е иск по ЗОДОВ за обезщетяване на имуществени вреди от прекратяване на служебно правоотношение по ЗДСл, заповедта за което не е обжалвана и е влязла в сила, и 4/ неупражняването на правото на жалба срещу прекратяването на служебното правоотношение основание ли е по чл. 5 ЗОДОВ за неприсъждане/ намаляване на дължимото от Държавата обезщетение? Първите два въпроса се поставят в хипотезите на чл. 280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, а третият и четвъртият – в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Насрещната страна по жалбата – ищецът И. Л. А., чрез адв.И.В. възразява срещу наличието на основания за допускане на касационно обжалване и оспорва касационната жалба. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима, а по искането за допускане на касационно обжалване настоящият състав съобрази следното: Според установената от въззивния съд фактическа обстановка служебното правоотношение между ищеца А. и Агенция Митници, по силата на което той е заемал длъжността „главен инспектор“ в ТД на АМ, ТД Северна морска, е прекратено със заповед № 6544/02.04.2019г. на Директора на Агенция „Митници“ на основание чл.107, ал.1, т.5 ЗДСл., вр. чл.10, ал.1, изр.2 Закона за митниците, считано от 03.04.2019г., поради обективна невъзможност държавният служител да изпълнява задълженията си извън случаите по чл. 103, ал. 1, т. 3 от ЗДСл. - привлечен като обвиняем за умишлено престъпление от общ характер по пр.пр.вх. №СП-486/2016г. по описа на Специализираната прокуратура, ДП № 08/2016г. по описа на БОП-Варна. С приетото изменение на Закона за митниците от ДВ бр.98/2018г., в сила от 07.01.2019г., разпоредбата на чл. 10, ал. 1, изречение второ гласи: „Митническите служители, които са митнически органи по смисъла на закона, могат да бъдат само лица, които не са привлечени като обвиняеми или не са подсъдими за умишлено престъпление от общ характер“. С решение № 7 от 17.09.2019г. на Конституционния съд на Република България, обн. ДВ бр. 75 от 2019г., цитираната разпоредба е обявена за противоконституционна. Съгласно справка от ТД на НАП-гр.Варна, за периода от 03.04.2019г. до 10.06.2022г. ищецът И. А. няма регистрирани трудови договори и няма данни за осигуряване по трудово или служебно правоотношение. Според заключенията на вещото лице по ССчЕ, неполучената от ищеца основна заплата за периода от 03.04.2019г. до 10.06.2022г. включително е 69631,47 лева, с нетен размер от 62668,33 лева, а законната лихва, изчислена от първо число на следващия месец, в който е дължима всяка неполучена от ищеца основна заплата за посочения период до датата на предявяване на иска /05.10.2022г./, е съответно 12590,82 лева, а законната лихва начислена върху нетната работна заплата за същия период е 11331,74 лева. С присъда № 26/02.10.2023г. постановена по внохд № 540/2023г. по описа на Апелативен съд-София, 7-ми наказателен състав, за която няма данни да е влязла в сила, подсъдимият И. Л. А. е оправдан по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл. 321, ал. 3, пр. 2 и пр. 4, т. 2, вр. ал. 2 от НК. За да квалифицира претенцията на ищеца да му бъде присъдено обезщетение за пропуснати ползи от неполучаване на основната заплата по прекратеното служебно правоотношение в периода 03.04.2019г. до 10.06.2022г. по чл. 2в ЗОДОВ, въззивният съд е отчел, че като източник на така заявените вреди ищецът сочи приетото изменение на чл. 10 от ЗМ с ДВ бр.98/2018г. и обстоятелството, че по този начин Народното събрание на Р България е нарушило общностното право /чл. 45 ДФЕС и чл.46 ДФЕС, имащи директен ефект; принципът на пропорционалността по чл.5, ал.1 и 4 от Договора за Европейския съюз, който не допуска ограничения на правата на обвиняемия, надхвърлящи необходимото за осъществяване на правосъдието, както и Директива /ЕС/ 2016/343 на Европейския парламент и на Съвета от 9 март 2016г. относно укрепването на някои аспекти на презумпцията за невиновност и на правото на лицата да присъстват на съдебния процес в наказателното производство, която изисква държавите членки да гарантират, че заподозрените и обвиняемите се считат за невинни до доказване на вината им в съответствие със закона/, както и гарантираното в чл.15, §1 от Хартата на основните права на Европейския 5 съюз /ХОПЕС/ право на труд. Счетено е за неоснователно възражението на ответника за неприложимост на реда на ЗОДОВ в случая предвид съществуването на този по чл.104, ал.1 от ЗДСл., тъй като се касаело за алтернативни права, които удовлетворяват един и същ икономически интерес, но произтичали от различен фактически състав. В тази връзка е изтъкнато, че влизането в сила на заповедта за прекратяване на служебното правоотношение на ищеца, поради необжалването й по съдебен ред, ако и да означавало формална законност на уволнението, не рефлектирало върху противоправността на основанието, послужило за издаването й – в случая приет в нарушение на правото на Европейския съюз закон и възможността въз основа на последиците от нея да се претендира обезвреда. Въззивният съд е приел, че НС, като приело противоречащ на правото на ЕС и противоконституционен закон, е надлежен ответник по иска чл.2в от ЗОДОВ в качеството му на процесуален субституент на Държавата, както и че последната отговаря за вреди от законодателната й дейност в хипотезата на чл. 2в ЗОДОВ. По съществото на спора са счетени за установени елементите от фактическия състав на чл. 2в ЗОДОВ, а именно - съществено нарушение на правна норма на ЕС, с която се предоставят права на частноправни субекти, както и пряка причинно-следствена връзка между нарушението и настъпилата вреда. Приета била национална правна уредба, която противоречи на правото на Европейския съюз - чл.15 от Хартата на основните права на Европейския съюз /ХОПЕС/ гарантиращ правото на труд на гражданите на ЕС, която била част от първичното право на Европейския съюз и като такова имала пряко приложение, доколкото е част от националното право и има примат над вътрешното право на държавите членки. Възражението на ответника за неприложимост на ХОПЕС по аргумент на чл.45, т.4 от ДФЕС е счетено за неоснователно, предвид неприложимостта на последния по отношение на правото на труд и професия въобще. Изтъкнато е, че това право е последователно защитавано и в практиката на Европейския съд по правата на човека, а поставянето на равенство в третирането на лица, които са страни по неприключило наказателно производство и осъдени лица за извършено престъпление, се явявало самостоятелно съществено нарушение на правото на ЕС в областта на презумпцията за невиновност. Причинно – следствената връзка между нарушението и неполученото от ищеца трудово възнаграждение за процесния период, според въззивния съд била налице, тъй като прекратяването на служебното правоотношение на ищеца било резултат именно и единствено от приложението на обявената за противоконституционна норма на чл.10, ал.1, изр.2 от Закона за митниците, в следствие на което ищецът бил принудително лишен от възможността да упражнява избраната от него професия за целия исков период - от 03.04.2019г. до 10.06.2022г. За ирелевантно за настъпване на вредите е счетено обстоятелството, че прекратяването на служебното правоотношение на ищеца е настъпило по силата на издадената заповед на директора на Агенция Митници, която не била обжалвана. Позовавайки се на разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ, въззивният съд е приел, че търпените от ищеца имуществени вреди не се съизмеряват, а надхвърлят обезвредата, която е предвидена в чл.104 от ЗДСл. Липсвало и основание за редуциране на отговорността на Държавата поради съпричиняване на вредата чрез нетърсене и незапочване на работа в периода след уволнението, доколкото ищецът не бил допринесъл за настъпване на вредоносния резултат – прекратяване на служебното му правоотношение, а фактът на ненамиране на работа не можел да му се вмени във вина. Гореизложеното е мотивирало извода на въззивния съд за основателност на предявения иск. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Въпросът за причинно–следствената връзка между противоправното поведение и вредите в хипотезата на чл.2в ЗОДОВ отговаря на общия селективен критерий на чл. 280, ал.1 ГПК. По въпроса кога такава връзка е налице е формирана съдебна практика на ВКС – соченото от касатора р.№ 50020/15.02.2023г. по гр.д.№ 2340/2022г. на ВКС, ІVГО, а съществува и задължителна такава - ППВС №7/1959, ППВС №4/1968, ТР № 3/22.04.2005г. по т.д.№ 3/2004г. на ОСГК на ВКС. Касационният контрол следва да бъде допуснат на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за проверка съответствието на въззивното решение с разрешенията на цитираната съдебна практика. Касаторът не дължи държавна такса. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.