Определение № 1081 от 05.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4432/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационни жалби на Прокуратурата на Република България и на К. К. Н. срещу решение № 110 от 12.6.2025 год., постановено по в. гр. д. № 144 по описа за 2025 г. на Пловдивския апелативен съд, 3-ти граждански състав. Страните обжалват решението в неизгодните за тях части относно обезщетението за неимуществени вреди с твърдението, че е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост – основание за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК.

Прокуратурата на Република България обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 1514 от 13.12.2024 г., постановено по гр.д. 286/2023 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, IV състав, за осъждане на касатора на основание чл.2, ал. 1, т.3 от ЗОДОВ да заплати на К. К. Н. 60 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, причинени в резултат на неоснователно повдигнато обвинение за престъпление по чл.321, ал.3, пр.2 и пр.4, т.2 във вр. ал.2 от НК по ДП № 513- ЗМИП-5129/25.03.2016 г. по описа на СДВР, пр. пр. № 172/2016 г. на Специализираната прокуратура, разглеждането на което е продължено от ГД “НП“-МВР под № 3286-ЗМ-170/2019 г. и e прекратено на 21.1.2021 г. Като основание за допускане на касационното обжалване сочи т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Счита, че по въпроса за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши след задължителна преценка на всички обективно съществуващи обстоятелства, с оглед точното прилагане на принципа на справедливостта по чл.52 от ЗЗД, въззивното решение не съответства на т. II от ППВС № 4 от 23.12.1968 г., а освен това на т. 3 и т. 11 на ТР № 3 от 22.04.2004 г. на ОСГК, защото част от твърдените неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането, както и на т. 19 от ТР № 1 от 4.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и решения № 127 от 21.5.2019 г.по гр.д. № 1881/2018 на III ГО и № 146 от 07.10.2020 г.по гр.д. № 4129/2019 на IV ГО. Поддържа противоречие на въззивното решение с приетото в решение № 762 от 19.12.2024 г. по гр. д. № 856/2024 г. на ІII ГО по въпроса дължи ли Прокуратурата на Република България обезщетение за вреди, които не са в причинно-следствена връзка с повдигнатото обвинение – тоест носи ли отговорност за вреди ответникът, когато органът по назначаването действа при условията на оперативна самостоятелност и има право на самостоятелно установяване на фактите по случая.

К. К. Н. не взема становище по касационната жалба на Прокуратурата на Република България. На свой ред обжалва въззивното решение в частта, с която е отменено първоинстанционното решение за осъждане на Прокуратурата на РБ да й заплати обезщетение за разликата над 60 000 лв. до 130 000 лв. и е постановено друго, с което искът е отхвърлен за тази разлика, както и в частта, с която е потвърдено това решение в частта за отхвърляне на предявения иск за разликата над 130 000 лв. до пълния предявен размер от 150 000 лв. Желае решението в тези части да бъде допуснато до касационно обжалване поради неговата очевидна неправилност и на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК по следните въпроси:

1. Длъжен ли е съдът, при оценяването на моралите вреди да обсъди всички доказателства от значение за изхода на спора, в това число да обсъди и други сходни казуси, за да определи правилно подходящото обезщетение „по справедливост“, като извърши проучване на релевантната съдебна практика, за да сравни поставения пред него случай с подобни дела?

2. Отговаря ли държавата за последиците от разгласяване на факта на повдигане на обвинение по медиите и възможно ли е да има причинна връзка между необоснованото наказателно преследване и вредите от широкото разгласяване в обществото на започването и протичането му?

3. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства във връзка с доводите на страните и да направи собствени правни изводи по възраженията и доводите на страните, имащи значение за решението по делото?

4. Длъжен ли е въззивният съд да посочи всички конкретни обстоятелства, които са обусловили извод за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, като ги разгледа поотделно и в тяхната съвкупност?

По първия въпрос се сочи противоречие между въззивното решение и ППВС № 4 от 23.12.1968 г. и решения № 40 от 08.05.2019 г. по гр.д. 1938/2018 г. на III ГО, № 532 от 24.06.20210 г. по гр. д. 1650/2009 г. на ІII ГО, № 377 от 22.06.2010 г. по гр.д. 1381/2009 г. на IV ГО, № 832 от 10.12.2010 г. по гр. д. 593/2010 г. на ІI ГО, № 448 от 14.07.2025 г. по гр. д. 2342/2024 г. на ІV ГО, № 164 от 18.03.2025 г. по гр. д. 1134/2024 г. на ІV ГО и др. По втория въпрос поддържа противоречие с решение № 233 от 18.05.2012 г. по гр.д. 104/2012 г. на IV ГО. По третия и четвъртия въпрос противоречието е с решения № 77 от 17.03.2015 г. по гр.д. 2040/2014 г. на IV ГО, № 228 от 01.10.2014 г. по гр.д. № 1060/2014 г. на I ГО, № 22 от 02.07.2019 г. по т.д. № 587/2018 г. на I ТО, № 134 от 30.12.2013 г. по т.д. № 34/2013 г. на I ТО и № 13 от 12.02.2021 г. по т.д. № 2896/2019 г. на II ТО и др.

Прокуратурата на Република България не е подала писмен отговор на касационната жалба в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК.

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 от ГПК от легитимирани страни срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното:

На 28.3.2016 г. разследващи органи на МВР са извършили действия по претърсване и изземване в лекия автомобил и в къщата на ищцата К. К. Н. в [населено място], тя е била задържана за 24 часа, след което й е извършен личен обиск. На 29.3.2016 г. със заповед на инспектор при СДВР – София ищцата отново е била задържана за срок от 24 часа и й е извършен личен обиск. С постановление от 29.3.2016 г. на старши разследващ полицай при СРИП - СДВР Н. е била привлечен като обвиняема по образуваното ДП № 5129/2016 г. по описа на СДВР – София, пр. пр. № 172/2016 г. на Специализираната прокуратура за извършено престъпление по чл.321,ал.3, пр.2 и пр. 4, т.2, вр. с ал.2 от НК, за това, че в периода от месец януари на 2014 г. до 28.3.2016 г. на територията на страната в качеството си на длъжностно лице съдия по вписванията при Агенция по вписванията, заедно с М. И. А. и Н. В. С. участвала в организирана престъпна група – структурирано трайно сдружение на три лица с цел да вършат съгласувано в страната престъпления против собствеността – Раздел четвърти, измама по смисъла на чл.212 от НК, за което е предвидено наказание лишаване от свобода повече от три години, като групата е създадена с користна цел и в нея участва длъжностно лице. На същата дата ищцата е била разпитана в качеството на обвиняема и е била задържана за 72 часа и до довеждането й пред съда. С прокурорско постановление от 01.4.2016 г. по отношение на ищцата е взета мярка за неотклонение „парична гаранция“ от 4 000 лв., чийто размер е бил намален на 1 000 лв. с определение на Специализирания наказателен съд по НЧД № 1247/2016 г. Със заповед от 14.4.2016 г. на министъра на правосъдието, издадена на основание чл.288, ал. 1 от ЗСВ, ищцата е била отстранена от длъжност като съдия по вписванията в Служба по вписванията – [населено място]. В мотивната част на заповедта е посочено, че в министерството е получено уведомително писмо от СП, че Н. е привлечена като обвиняема за извършено престъпление по чл.321,ал.3, пр.2 и пр. 4, т.2, вр. с ал.2 от НК. С ЕР на ТЕЛК от 18.10.2016 г. на ищцата е определена неработоспособност 94 % без чужда помощ, като впоследствие са издадени и други ЕР на ТЕЛК от 10.11.2017 г., 11.11.2019 г., 20.12.2021 г. и тя е получавала пенсия за инвалидност. С прокурорско постановление от 22.1.2021 г., влязло в сила на 23.4.2021 г., наказателното производство срещу ищцата е било прекратено на основание чл. 243, ал. 1, т. 2 от НК – поради недоказаност на обвинението. Със заповед от 04.6.2021 г. на министъра на правосъдието ищцата е била възстановена на длъжността и е разпоредено да й се заплати трудово възнаграждение за периода на отстраняване.

Според заключението на съдебномедицинската експертиза ищцата страда от заболяването Systemic lupus erythematosus, за което е диагностицирана през 1988 г. За него няма дефинитивно лечение и то постоянно присъства в живота й, като при ищцата заболяването се изразява основно със ставно засягане с болки и оток на пръстите на ръцете и коленни стави и хематологично с лек анемичен синдром. След 2016 г. при ищцата се наблюдава минимална активност, за която стресът е провокиращ фактор, но няма тежко обостряне.

От събраните свидетелски показания е установено, че ищцата тъкмо била изписана от болница, където претърпяла гинекологична операция с оглед предприемане на ин-витро процедура, когато в края на месец март 2016 г. в дома й изненадващо дошли две коли с полицейски служители. След като била освободена от ареста, състоянието на ищцата се обострило, започнала да се схваща, да има болки в ставите, сринала се психически, откъснала се от света и не искала да се вижда и да разговаря с никой, изпаднала в депресия и започнала да ходи на лекари във връзка със заболяването й, както и при психиатри и психолози. Ищцата била отчаяна, не можела да спи спокойно, много се променила - станала нервна, потисната, изпитвала срам, притеснение и се страхувала за бъдещето, а след преживяванията през петте години, в които продължило наказателното производство, вече не можела и да мисли за дете.

Прието е, че в публикациите в сайтовете „А..бг“ от 02.7.2021 г. и „provaton.bg“ от 26.7.2021 г. са изнесени данни относно воденото срещу ищцата наказателно производство, но акцентът е върху неговото прекратяване и са изложени хипотези относно причините за неговото образуване, както и относно основанията за неговото прекратяване.

Въз основа на така установените факти първоинстанционният съд е приел, че следва да се ангажира отговорността на Прокуратурата на Република България за причинените неимуществени вреди от неоснователно повдигнато обвинение на ищцата в извършване на престъпление по чл.321,ал.3, пр.2 и пр. 4, т.2, вр. с ал.2 от НК по ДП № 5129/2016 г. по описа на СДВР – София, пр. пр. № 172/2016 г. на Специализираната прокуратура. Присъдено е обезщетение за тези вреди в размер на 130 000 лв., а над тази сума до пълния предявен размер от 150 000 лв. искът е отхвърлен. Въззивният съд, след частично потвърждаване и частична отмяна на първоинстанционното решение, като краен резултат е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на ищцата 60 000 лв. обезщетение за претърпените неимуществени вреди от незаконното обвинение.

За да приеме за справедлив този размер на обезщетението, въззивният съд е счел, че на ищцата са причинени болки и страдания със значителен интензитет и последици. От заключението на назначената във въззивното производство съдебно-психиатрична и психологична експертиза е установил, че задържането на ищцата в хода на образуваното досъдебно производство й е причинило психоемоционален стрес, който е повлиял и върху нейното емоционално състояние, настъпило е ситуативно обусловено тревожно депресивно разстройство с продължителност на времето за отстраняването й от работа, като в първите часове е настъпила остра стресова реакция, а след това състоянието се определя като посттравматично стресово разстройство. Не е настъпило състояние на последваща житейска дезадаптация и не са настъпили промени в психичното здраве. Съдът е съобразил също, че ищцата е била привлечена като обвиняема за тежко умишлено престъпление по смисъла на чл.93, т.7 от НК, извършено от нея като длъжностно лице, за което се предвижда наказание лишаване от свобода от 3 до 5 години. Взел е предвид, че спрямо нея е взета само една мярка за неотклонение – парична гаранция в размер на 1 000 лв., както и че процесуалните действия, проведени в хода на разследването с нейно участие са с изключително ниска интензивност – предявяване на обвинението и разпит в качеството на обвиняема, поради което ищцата не е имала допълнителни притеснения и разходи с оглед участие в тях. Счел е, че към момента на предприетите спрямо ищцата процесуални действия на 28 и 29.3.2016 г. обиск, претърсване, задържане, привличане като обвиняема и разпит в това качество, ищцата е била особено физически и психически уязвима, тъй като на 25.3.2016 г. е била оперирана в акушеро-гинекологична болница, от където е изписана на 27.3.2016 г. и е била в период на възстановяване. Отчел е, че наказателното производство срещу ищцата е проведено само в досъдебна фаза и е продължило 5 години и 25 дни, като, макар този срок да не е неразумен предвид особеностите на случая, е твърде продължителен и през това време ищцата е преживяла тежък период от живота си, през който й е причинено значително накърняване на професионалния и личния живот. Към момента на привличането й като обвиняема ищцата е била на 46 г. с кариера като юрист от дълги години, работела е на престижна длъжност като съдия по вписванията, към която обществото има завишени очаквания и изисквания за почтеност, високо правосъзнание и професионализъм, поради което незаконното обвинение засяга в по-голяма степен личния и професионалния живот на лицето. Особено тежко се е отразило на ищцата обстоятелството, че за дълъг период е била отстранена от длъжност, не е могла да работи като съдия по вписванията и да получава доходи, като за времето от 14.4.2016 г. до 18.10.2016 г.е останала напълно без доходи, а след това до 04.6.2021 г. е разполагала само със средствата от инвалидната пенсия. Оставането без доходи е предизвикало сериозни притеснения в битов и емоционален аспект, начинът й на живот е бил в сериозна негативна степен променен – бил е увреден професионалният й авторитет, ограничени са били социалните й контакти, влошен е статусът й пред колеги и познати. Въззивният съд е взел предвид, че фокусът в двете статии, публикувани след прекратяване на производството, е именно върху прекратяването на наказателното производство и са изложени хипотези относно причините за неговото образуване, както и относно основанията за неговото прекратяване, поради което е направил извод, че разследващите органи не са дали повод за увреждащи ищцата публикации. Съобразена е и обществено-икономическите условия в страната в периода от 29.03.2016 г. до 23.04.2021 г., в който размерът на минималната работна заплата за страната нараства от 420 лв. през 2016 г. до 650 лв. през 2021 г.

От тези мотиви на въззивния съд не се констатират основания за допускане на касационно обжалване по повдигнатите от страните въпроси.

Първият въпрос на Прокуратурата на Република България, както и въпроси № 1 и 4, поставени от К. Н., касаят задължението на въззивния съд да определи справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди след преценка на всички обективно съществуващи обстоятелства с оглед точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗД. В практиката на ВКС се приема, че обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост на основание чл. 52 ЗЗД към датата на деликта - прекратяването на наказателното производство. Съдът е длъжен да обсъди всички обстоятелства от значение за определяне размера на обезщетението, както и да изложи мотиви за причинно- следствената връзка между незаконното обвинение и настъпилите вреди. Изпълнението на това задължение обуславя изхода на спора, но в случая въззивният съд не се е отклонил от съществуващата по този въпрос практика на ВКС, основана на т. ІІ на ППВС № 4/1968 г. и т. 3 и т. 11 от ТР № 3/2005 г. на ОСГК на ВКС и съдържаща се в решения № 281 от 30.11.2018 г. по гр. д. № 582/2018 г. на ІV ГО на ВКС, № 233 от 13.01.2020 г. по гр. д. № 1482/2019 г. на ІІІ ГО на ВКС, № 50077 от 16.05.2023 г. по гр. д. № 937/2022 г. на ІІІ ГО на ВКС, № 150 от 20.12.2018 г. по гр. д. № 871/2018 г. на ІІІ ГО на ВКС, № 53 от 07.05.2019 г. по гр. д. № 3528/2018 г. на ІІІ ГО на ВКС и много други. Прието е, че при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди по искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ от значение са тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления - умишлени или по непредпазливост; дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца - има ли влошаване на здравословното му състояние, в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо - цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му - семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук и пр. Следва да бъдат отчетени и редица други обстоятелства, от значение за конкретния спор, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди, като например: съдебното минало; медийни публикации, направили обществено достояние обвинението; обществено-икономическата конюнктура в страната и др. Отбелязано е също, че размерът на обезщетението не следва да бъде източник на обогатяване за пострадалия. В мотивите към решението си съдът трябва да посочи конкретно обстоятелствата, които е взел предвид, както и значението им за определения от него размер на обезщетението за неимуществените вреди. Обжалваното въззивно решение не противоречи, а съответства на тази практика на ВКС. Въззивният съд е съобразил всички факти и обстоятелства по делото, които са доказани и обуславят размера на обезщетението: продължителността на наказателното производство /5 години и 25 дни/, което е приключило в разумен, но твърде продължителен, срок и е протекло само на досъдебна фаза, тежестта на престъплението /незаконното обвинение е за тежко умишлено престъпление от общ характер в професионалната сфера на ищцата/, наложената мярка за неотклонение - „парична гаранция“, която е със сравнително нисък интензитет. Съдът е съобразил отражението на наказателното производство върху здравословното състояние на ищцата, негативните й изживявания - безпокойството, притесненията, срамът и страхът за бъдещето, които е изпитвала, притесненията в битов и емоционален аспект предвид отстраняването й от длъжност „съдия по вписванията“ поради привличането й като обвиняема за извършване на престъпление в качеството на длъжностно лице. Отчел е също, че процесуалните действия, проведени в хода на разследването с нейно участие са с изключително ниска интензивност. Не е пропуснал да вземе предвид, че към момента на предприетите спрямо ищцата процесуални действия на 28 и 29.3.2016 г. - обиск, претърсване, задържане, привличане като обвиняема и разпит в това качество, ищцата е била особено физически и психически уязвима, тъй като на 25.3.2016 г. е била оперирана в акушеро-гинекологична болница, от където е изписана на 27.3.2016 г. и е била в период на възстановяване. Взел е предвид, че ищцата е заемала престижна длъжност като съдия по вписванията, към която обществото има завишени очаквания и изисквания за почтеност, високо правосъзнание и професионализъм, поради което незаконното обвинение засяга в по-голяма степен личния и професионалния живот на лицето. От друга страна, съдът е приел, че в двете публикации в сайтовете „Аларма.бг“ и „provaton.bg“ от 02.7.2021 г. и 26.7.2021 г. са изнесени данни относно воденото срещу ищцата наказателно производство, но те са публикувани след прекратяването му, като фокусът е именно върху прекратяването на производството и са изложени хипотези за причините за образуваното му и основанията за прекратяването му, поради което ответникът е дал повод за увреждащи ищцата публикации. Съобразил е и икономическата конюнктура в страната в периода, в който е водено наказателното производство. Следователно въззивният съд е съобразил както обстоятелствата, които обуславят по-висок размер на обезщетението, така и тези, които обуславят по-нисък размер.

Във връзка с първия въпрос на касатора – ищец, формулиран въз основа на оплакването, че въззивният съд не е съобразил съдебната практика по сходни случаи, в изложението са посочени няколко решения на състави на ВКС, част от които са обсъдени от въззивния съд, който е посочил разликите с настоящия казус, а допълнително касаторът се е позовал на решения № 448/14.7.2025 г. по гр.д. № 2342/2024 г. на IV ГО и № 164/18.3.2025 г. по гр.д. № 1134/2024 г. на IV ГО. С първото решение не е присъдено обезщетение в размер на 100 000 лв., както твърди касаторът, а след произнасяне на касационната инстанция обезщетението е намалено на 30 000 лв., тоест наполовина от определеното в разглеждания случай. С второто решение също присъденото от въззивния съд обезщетение е намалено от касационната инстанция от 200 000 лв. на 100 000 лв., като този размер е счетен за справедлив след съвкупна преценка на установените по делото обстоятелства, които не могат да се определят като аналогични на тези в разглеждания случай. Следователно не е налице основанието по чл.280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по тези въпроси.

Вторият въпрос на Прокуратурата на Република България е поставен в контекста на изложените от въззивния съд мотиви, че ищцата е била отстранена от длъжност поради повдигнатото обвинение и до възстановяването й на работа -за период от 5 години и 2 месеца, не е могла да работи като съдия по вписванията и да получава доходи от трудово възнаграждение. Въззивният съд действително е отчел това обстоятелство като релевантно за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, но само доколкото оставането без доходи в периода на наказателното производство, е причинило на ищцата притеснения в битов и емоционален аспект, както и че е уронен професионалния й престиж. В практиката на ВКС се приема, че когато незаконното обвинение е за умишлено престъпление в област, която е професионалната реализация на обвиняемия (подсъдимия), следва да се прецени как се е отразило то върху възможностите му за професионални изяви и развитие в служебен план, авторитета и името на професионалист. В този смисъл са например решения № 154 от 12.11.2018 г. по гр. д. № 728/2018 г. на ІІІ ГО, № 174 от 12.12.2018 г. по гр. д. № 546/2018 г. на IV ГО и др. Затова разрешението на въззивния съд не противоречи на цитираното от касатора решение № 762 от 19.12.2024 г. по гр. д. № 856/2024 г. на IV ГО. Това решение е постановено в хипотеза на предявен иск по чл. 2,ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение за имуществени вреди, в което съставът на ВКС е приел за неправилен извода на въззивния съд, че е налице причинна връзка между повдигането на обвинение и претърпените от ищеца вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от неполучени трудови възнаграждения за периода от отстраняването до възстановяването му на заеманата длъжност по служебно правоотношение по ЗМВР, тъй като министърът на вътрешните работи е действал при оперативна самостоятелност, при която фактическа обстановка съдът е отменил въззивното решение в тази част, като вместо това е отхвърлил заявената претенция за имуществени вреди.

По втория въпрос, поставен от касатора – ищец, също не може да се допусне касационно обжалване, тъй като предполага въззивният съд да е приел, че макар случаят да е получил широко медийно разгласяване, не е налице причинна връзка между незаконното обвинение и вредите, причинени на ищцата от медийния отзвук. В практиката на ВКС, включително в цитираното от касатора решение, се приема, че Прокуратурата на Република България носи отговорност за медийното разгласяване на повдигнатото обвинение. В случая, както е приел и въззивния съд, в двете статии, които при това са публикувани няколко месеца след прекратяване на наказателното преследване срещу ищцата, са посветени не на факта на повдигнатото обвинение, а отразяват именно прекратяването на производството, изложени са предположения за причините за образуването и прекратяването на производството. Поради това не може да се приеме тезата на касатора, че повдигнатото й обвинение е намерило широк медиен отзвук, който да обоснове завишаване размера на присъденото обезщетение.

Третият въпрос касае задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и събраните по делото доказателства. Според трайно установената съдебна практика въззивният съд е длъжен обсъди всички доводи на страните и събраните доказателства, които имат значение за решението по делото, като необсъждането и непроизнасянето във въззивното решение по всички своевременно заявени възражения и доводи е съществено нарушение на процесуалните правила. Касаторът е поставил въпроса, изхождайки от твърдението си за необоснованост и липса на мотиви към обжалваното решение и за направени неистински фактически констатации, а оттам и достигането до неправилни правни изводи. Въззивното решение обаче съдържа достатъчно подробни и изчерпателни мотиви, в които са обсъдени доводите на страните в необходимата степен. Съдът е извършил самостоятелен анализ на всички събрани доказателства /писмени доказателства, свидетелски показания, експертизи/, като е изложил кои факти намира за установени въз основа на тях. Съдът е формулирал също правни изводи относно наличието на предпоставките за ангажиране отговорността на Прокуратурата на РБ, както и относно справедливия размер на дължимото обезщетение. Несъгласието на касатора с приетото от въззивния съд, изложената аргументация за липса на мотиви при изводите в обжалваното решение, съставляват касационни оплаквания по чл. 281, т. 3 ГПК, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Ето защо не може да се допусне касационно обжалване и по този въпрос.

От съдържанието на въззивното решение не може да се достигне до извода, че е очевидно неправилно, както бланкетно твърди касаторът - ищец. Съдът не е тълкувал закона противно на неговия смисъл, не е приложил несъществуваща правна норма и не е допуснал нарушения на правилата на формалната логика. Затова решението не може да бъде допуснато до касационно обжалване на това основание.

При този изход на спора всяка от страните следва да понесе разноските за настоящата инстанция.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,