Определение № 3320 от 02.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1276/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. В. Е., Я. Г. Е. и Д. М. М., всички чрез адв. Б. – преупълномощен на основание чл. 71, ал. 1 ЗА от Адвокатско дружество „Балкански и партньори“ против решение № 1231 от 17.10.2022 г. по гр. д. № 994/2022 г. на Апелативен съд – София, 8 - ми граждански състав.

Ответникът по жалба Ф. Б. Я. чрез адв. Г. с отговора в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ангажира становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване. Претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 260319 от 26.11.2021 г. по гр. д. № 954/2019 г. на Окръжен съд – София (ОС – София) за осъждането на Г. В. Е., Я. Г. Е. и Д. М. М. да заплатят солидарно на Ф. Б. Я. сумата 61 000 евро, представляваща част от предоставена в заем сума с договор за паричен заем от 09.05.2013 г., изменен и допълнен с анекс от 01.02.2014 г., сключен между Ф. Б. Я. - заемодател, „Елада Медикъл“ ЕООД със седалище [населено място] - заемател и физическите лица - ответници по делото като съдлъжници, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба - 30.12.2019 год. до окончателното изплащане, по предявените частични искове (при общ размер на вземането 122 000 евро) от Ф. Б. Я. срещу Г. В. Е., Я. Г. Е. и Д. М. М. с правно основание чл. 240 вр. чл. 121 и чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД и в полза на ищеца са присъдени разноски.

Въззивният съд е постановил обжалвания правен резултат като е установил, че ищецът като заемодател и трето за спора лице - Елада Медикъл“ ЕООД като заемател, са обвързани от договор за паричен заем, сключен на 09.05.2013 г., а на основание чл. 9 от договора и тримата ответници Г. В. Е., Я. Г. Е. и Д. М. М. в качеството им на съдлъжници. Приел е, че по силата на договора страните са се споразумели, че заемодателят предоставя на заемателя сумата от 122 000 евро, като заемът се отпуска с гратисен период от три месеца, считано от датата на подписване на договора, а срокът за погасяване е до 31.12.2013 г. Ищецът - заемодател се е задължил да предостави сумата на два транша и в срок до 20.05.2013 г. по посочената в договора банкова сметка в „Банка ДСК“ АД. Това задължение е изпълнено чрез превод на заемната сума от ищеца по банковата сметка на „Елада Медикъл“ ЕООД в „Банка ДСК" АД съответно: на 13.05.2013 г., 20.05.2013 г. и на 30.07.2013 г. Установено е също, че на 01.02.2014 г. към договора за заем е сключен Анекс, по силата на който срокът за погасяване на заема е удължен до 31.12.2014 г. и е договорена допълнителна лихва за забавените плащания. Прието е, че това съглашение е подписано и от ответниците – т. е. те са автори на волеизявленията във въпросния писмен анекс. В обжалвания съдебен акт са обсъдени и влезли в сила решения, постановени в производство по чл. 422 ГПК - за съществуване на вземане на Ф. Б. Я., произтичащо от запис на заповед от 09.05.2013 г., за което са издадени заповеди за изпълнение на парично задължение срещу всеки от ответниците. Изразено е разбиране, че с тези решения - №№ 112/09.10.2017 г. по т. д. № 156/2016 г., 222/06.06.2017 г. по гр. д. № 461/2016 г. и 388/14.12.2018 г. по гр. д. № 439/2017 г., всичките по описа на ОС - София, между страните е формирана СПН само по отношение на задължението на ответниците, произтичащо от едностранна правна сделка-запис на заповед, която поражда парично задължение за издателя към поемателя за заплащане на сумата по записа, но не и задължение по заема. При горните факти е направен решаващ извод за наличието на елементите от фактическия състав на чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 121 ЗЗД за уважаване на исковете - сключване на договор за заем, реално получаване на сумата от заемателя и солидарната отговорност на ответниците (наред с дружеството – заемател) за връщането й, т.е. и за частта от дълга в размер на 61 000 евро, представляваща съдебно предявената част от заетата сума в общ размер от 122 000 евро. Прието е, че правопораждащият претенциите юридически факт е договорът за заем, в случая - на пари, който договор е двустранен, консесуален, реален, по силата на който ответниците са се задължили да отговарят солидарно наред с дружеството - заемател за една и съща престация към кредитора - заемодател, който може да я поиска от всеки един от тях. Изложени са съображения, че тъй като законът не предвижда солидарна отговорност на длъжниците по договора за заем, солидарността може да се създаде по волята на страните (чл. 121 ЗЗД), сключили правната сделка, което следва да бъде установено от съдържанието на договора (без да е необходимо солидарното задължение да е формулирано в някакви специални фрази и при ползване на определени думи). Според решаващият състав достатъчно е смисълът на поетите задължения да води до извода, че няколко длъжници дължат една и съща престация на един кредитор и кредиторът може да иска изпълнението й от всеки от тях заедно или поотделно. Застъпено е становище, че по своята същност пасивната солидарност е вид лично обезпечение. Текстът на чл. 9 от договора е намерен безспорно да установява възникването на солидарно задължение, доколкото в него изрично е записано, че страните се споразумяват ответниците да бъдат вписани като съдлъжници. Развити са доводи, че не съществува съмнение, че ответниците са се задължили за връщането на заема солидарно и наред със заемателя (получателя на паричната сума), в каквото качество именно са подписали съглашението, а не като свидетели. Качеството им, в което са го подписали е изписано ясно и точно. Съгласно чл. 101 ЗЗД трето лице може да встъпи като съдлъжник в определено задължение по съглашение с кредитора или с длъжника, като встъпилият отговаря пред кредитора солидарно с длъжника за изпълнението на задължението. Отговорено е мотивирано и на останалите възражения на защитата на ответниците и е прието, че те са неоснователни: че същите не са подписали Анекса към договора, тъй като не е доказано оспорването на авторството на документа; че с анекса в същност дългът е новиран и така е погасен и заместен с друго задължение, което не е предмет на настоящия спор; че исковата претенция е погасена по давност.

По второто възражение са изложени аргументи при позоваване на установената съдебна практика на ВКС (решение № 275 от 8.08.2019 г. по т. д. № 1603/2017 г. на ВКС, II т. о.) относно способите за преструктуриране на едно парично задължение, вкл. разсрочването му и изменението на сроковете за плащане (какъвто е и настоящия случай, доколкото с процесния анекс към договора е удължен срока за връщане на заема). Въззивният съд е изтъкнал, че те не променят същността на задължението и не са индиция за наличие на воля у съконтрахентите за подновяването му по смисъла на чл. 107 ЗЗД. Посочено е, че новацията по естеството си предполага нов елемент в състава на облигационното отношение, който трябва да засяга някои от съществените му елементи; при обективната новация новият елемент се отнася до предмета на задължението - длъжникът поема по споразумение с кредитора нов дълг с нов предмет или ново основание в замяна на старото задължение. Няма новация, ако страните в рамките на общия размер на стария дълг са изменили само размера на отделните вноски, дължимите лихви и сроковете за плащане, когато страните уговарят констатирано изискуемо парично задължение да бъде погасено по нови графици, на траншове на посочени падежи, отсъства основание да се приеме намерение за обективна новация, тъй като съществуващият дълг не е погасен и няма изменение в предмета и основанието му; волята на страните за възникването на новия дълг на мястото на съществуващия, с ново основание или предмет, следва да е ясна и изрично изразена, а не да се извежда по тълкувателен път

Относно възражението за погасяване на исковата претенция по давност е ангажирано становище, че съгласно чл. 110 ЗЗД вземането за главницата по договор за заем, се погасява с изтичането на петгодишна давност, като на основание чл. 114 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. В случая и доколкото страните са уговорили срок за изпълнение (31.12.2014 г., т.1 от Анекс от 01.02.2014 г. към договор за паричен заем от 09.05.2013 г.), то и на основание чл. 84, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, съобразно която норма когато денят за изпълнение на задължението е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му, то ответниците са изпаднали в забава, считано от 01.01.2015 г., т.е. това е датата, на която вземането на ищеца е станало изискуемо и от която дата е започнала да тече 5-годишна давност и която към датата на предявяване на исковата молба - 30.12.2019 г. (пощенско клеймо), не е изтекла. Прието е, че с подаването на исковата молба на 30.12.2019 г. и на основание чл. 116, б. „б“ ЗЗД, давността и за частта на предявеното вземане е прекъсната.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК страната поставя правни въпроси, разглеждането на които отнася в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – с твърдението, че са обуславящи изхода на делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС.

Тези въпроси (уточнени и конкретизирани от ВКС съгласно правомощията му, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г., ОСГТК) са следните:

1. „Може ли да се встъпи в дълг и да се поема солидарно задължение без наличието на изрично волеизявление за това встъпване от лице, което не е страна по договора за заем, от който възникват задълженията за страните?“;

2. „Задължен ли е въззивният съд да обсъди в решението си събраните по делото доказателства за релевантните по спора обстоятелства и се произнесе по наведените от страните твърдения, доводи и възражения?“;

3. „Какво е естеството на сключен от търговец при осъществяване на търговската му дейност договор за заем и следва ли в този случай да се приложи спрямо съглашението обективния критерий като се приеме, че не се касае за договор за заем, а за търговска сделка?“;

4. „Какви са критериите по чл. 20 ЗЗД за тълкуване волята на страните по едно съглашение и в частност на заемното, с оглед на преценката кой е действителния заемополучател?“;

5. „Кои са елементите от фактическия състав на разпоредбата на чл. 240 ЗЗД?“.

По първия въпрос се сочи отклонение с решение № 71 от 28.02.2011 г. по гр. д. № 1025/2010 г., решение № 209 от 17.01.2017 г. по гр. д. № 997/2016 г., и двете по описа на III г. о. на ВКС, решение № 504 от 26.07.2010 г. по гр. д. № 420/2009 г. на ВКС, IV г. о. По втория въпрос се твърди противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС и ВС, обективирани в ППВС № 7/1965 г. и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, както и с решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК: решение № 216 от 04.01.2011 г. по т. д. № 87/2010 г. на II т. о. на ВКС, решение № 536 от 19.12.2012 г. по гр. д. № 89/2012 г. на IV г. о. на ВКС, решение № 37 от 29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на I г. о. на ВКС, решение № 609 от 15.01.2009 г. по т. д. № 323/2008 г., решение № 66 от 05.07.2012 г. по т. д. № 376/2011 г. и решение № 93 от 06.07.2010 г. по т. д. № 808/2009 г., последните три по описа на I т. о. на ВКС. Третото питане се обосновава с твърдения за отклонение с практиката на ВКС, опредметена в решение от 26.07.2022 г. по т. д. № 497/2020 г. на II т. о., решение № 55 от 17.07.2019 г. по т. д. № 618/2018 г. на I т.о., решение № 134 от 22.06.2015 г. по т. д. № 586/2014 г. на II т. о., решение № 102 от 08.10.2009 г. по т. д. № 60/2009 г. на I т. о., решение № 127 от 05.10.2011 г. по т. д. № 1027/2010 г. на II т. о. По четвъртото питане се сочи противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение от 06.10.2015 г. по т. д. № 2483/2014 г. на II т. о., решение № 16 от 28.02.2013 г. по т. д. № 218/2010 г. на II т. о., решение № 504 от 26.07.2010 г. по гр. д. № 420/2009 г., решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 856/2009 г., и двете по описа на IV г. о., решение № 8 от 07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 г. на I т. о. и решение № 105 от 30.06.2011 г. по т. д. № 944/2010 г. на II т. о. Във връзка с последното питане се поддържа отклонение на обжалвания съдебен акт с практиката на ВКС, формирана в решение № 78 от 17.07.2009 г. по т. д. № 29/2009 г. на I т. о., решение № 21 от 15.03.2012 г. по т. д. № 1144/2011 г. на I т. о. и решение № 16 от 28.02.2012 г. по т. д. № 218/2012 г. на II т. о.

Иска се достъп до касация и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с твърдения за очевидна неправилност на въззивното решение.

Касационен контрол не може да се допусне.

Първият повдигнат въпрос не осъществява обща предпоставка за селектиране на касационната жалба. Той не е изводим от решаващите мотиви на въззивния съд по обжалваното решение. В него е не прието, че липсва волеизявление на ответниците – физически лица за поемане на солидарно задължение за връщане на заема наред с търговското дружество – заемател. Напротив, инстанцията по същество е развила доводи, че видно от съдържанието на договора за заем – чл. 9, е възникнало солидарно задължение за ответниците за връщане на заетата сума, доколкото изрично са изразили чрез подписа си върху договора своето съгласие да бъдат вписани като съдлъжници. Прието е, че не е необходимо за възникване на солидарната отговорност в съдържанието на съглашението да бъдат използвани нарочни думи, термини или изрази, а е достатъчно волята на съдлъжниците да е изразена ясно и несъмнено. Питането е поставено в контекста на становището на касатора, че ответниците не са поемали никакво задължение по заемното правоотношение, по което заемател е трето лице, а имат качеството на свидетели. Като такова обаче, то не притежава характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС – да обуславя изхода на делото и да е залегнало в основата на формираната правна воля на въззивния съд по предмета на спора. Непоставянето на релевантен правен въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение само по себе е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване без да се разглеждат допълнителните основания за това – виж. мотивите в съобразителната част към разясненията по т. 1 от горецитирания тълкувателен акт.

Вторият формулиран въпрос касае правомощията на въззивния съд при разглеждане и решаване на делото. Затова той е принципно относим към процесуалната активност на въззивната инстанция по всяко дело. В случая обаче липсват предпоставки за допускане на обжалването. По въпроса е формирана последователна съдебна практика, установена по задължителен за съдилищата начин – с т. т. 1, 2 и 3 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и в множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Съгласно даденото разрешение в тази практика непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК. Очертаните процесуални задължения са изпълнени от въззивния съд при постановяване на обжалваното решение и той не се е отклонил от трайната съдебна практика. Обсъдил е съдържанието на договора за заем и анекса към него, извършил е подробна преценка на събрания по делото доказателствен материал в контекста на наведените от страните твърдения, доводи и възражения и мотивирано е отговорил на всички от тях като е направил собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, съобразявайки определените с въззивната жалба предели на въззивното производство. Изложеното сочи на липса на общо основание за достъп до касация по поставения въпрос.

Третото и четвърто питане също не удовлетворяват общия селективен критерий за допускане на касационен контрол. Те не са релевантни, защото втората инстанция не е изследвала характера на съглашението с оглед обективните му критерии и не е приемала, че това е търговска сделка, респ. не е излагала мотиви и съображения кой е действителния заемател по процесния договор. По начина на своето формулиране тези питания имат характер на касационни основания (чл. 281, т. 3 ГПК) за неправилност на въззивното решение, които са извън предмета на производството по селектиране на касационната жалба (по чл. 288 ГПК), а са относими в производството по разглеждането й (по чл. 290 ГПК), което се развива обаче след допуснат касационен контрол, предпоставки за което в случая липсват.

Последното, пето питане осъществява общо основание (правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК), тъй като предметът на делото се съсредоточава върху изследване на елементите от фактическия състав на нормата на чл. 240 ЗЗД и по тях са формирани решаващи мотиви от въззивния съд. Отсъства обаче специалния селективен критерий на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като обжалваното решение е постановено в пълно съответствие с установената съдебна практика, вкл. и тази, на която страната се позовава. Тази практика (вж. решение № 128 от 18.10.2017 г. по гр. д. № 5372/2016 г. на ВКС, III г. о., решение № 174 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 5002/2008 г., решение № 379 от 06.01.2014 г. по гр. д. № 171/2012 г., и двете по описа на IV г. о. на ВКС) еднозначно приема разрешението, че договорът за заем е сключен, когато заемодателят предаде в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължи да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Договорът е реален, защото единият елемент от фактическия му състав е предаването в собственост, а другият елемент – съгласието за връщане. Ако първият елемент липсва налице е обещание за заем, а ако липсва вторият, няма договор и даденото е без основание. Реалният елемент – получаването се удостоверява от заемателя с поемането на задължението „да върне”, а не „да даде” нещо. Съдържанието на договора за заем следва да се тълкува според волеизявленията на страните и поетото задължение за връщане на паричната сума, но изявлението за нейното получаване в текста на договора, подписан от двете страни, има свидетелстващ характер. В тежест на оспорващия реалното предаване на благото е да установи отрицателния факт на неполучаването. При предявен иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД в доказателствена тежест да установи, че е дал заемните средства е на ищеца, претендиращ връщането им, а при оспорване на иска ответникът следва да докаже възраженията си – че не е автор на подписа върху документа, обективиращ процесния договор, че средствата са дадени на друго основание, че е налице порок на волята, че задължението е погасено и пр. факти, съобразно въведените възражения срещу иска. Следва да се изтъкне, че спорният по делото въпрос е бил друг, а именно да се установи дали ответниците – физически лица носят солидарна отговорност, наред със заемателя пред кредитора за връщане на заема, доколкото са подписали съглашението като съдлъжници и така са поели задължение по заемното правоотношение. Авторството на техните подписи под писмения документ, обективиращ договора е несъмнено установено, както и волята им – ясно и точно изразена именно чрез полагането на подписи в това им качество, а именно да отговарят солидарно с получателя на сумата за връщането й на заемодателя. Обстоятелството, че не те, а трето лице е заемополучател (тъй като паричната сума реално е преведена нему) е без значение за изхода по делото и не изключва тяхната отговорност за връщане на заема, предвид решаващите съображения на въззивния съд за наличие на солидарност в задължението по договора. Ето защо и по този въпрос не може да се обосноват предпоставки за допускане на обжалването.

Неоснователно е и искането за селекция на касационната жалба при предпоставките на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, обосновани с твърдения за очевидна неправилност на въззивното решение. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т.е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилността му (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Наред с изложеното, наличието на разглежданото селективно основание не се мотивира в смисъла на понятието, изложено по – горе, а това е в задължение на касатора.

В обобщение, липсват предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал.2, предл. 3 ГПК, поради което не може да се допусне касационен контрол.

С оглед на изхода по делото касаторите следва да заплатят на ответника по жалба сторените от него и претендирани разноски в настоящото производство. Те възлизат на 3 000 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение, уговорено с приложения договор за правна защита и съдействие, като вписването в него на извършеното плащане в брой е достатъчно и има характера на разписка – така постановките по т. 1 от ТР № 6/06.11.2013 г. по т. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,