Определение № 1712 от 03.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 869/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „Обединена Българска банка“ АД срещу определение № 3340 от 27.12.2024 г. по ч. т. д. 1372/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 4739 от 29.03.2024 г. по гр. д. № 6626/23 г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която не е уважена молбата на жалбоподателя по чл. 248 ГПК за изменение на постановеното по делото решение № 5943 от 21.11.2023 г. в частта за разноските досежно адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца.

Частният жалбоподател поддържа, че въззивното определение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на процесуалния закон – чл. 78, ал. 2 ГПК. Излага, че е признал иска и не е давал повод за завеждане на делото, поради което не следва да отговаря за разноските по делото. Добавя, че въззивният съд не е приложил практиката на СЕС по дело С – 438/22 г. и не е съобразил отразените в решението критерии. Счита, че при определяне на възнаграждението на осъществилия безплатно представителство адвокат приложение следва да намери Наредба за заплащането на правната помощ, като в конкретния случай възнаграждението би следвало да бъде определено в размер на 360 лв. Изтъква, че при намаляване размера на възнаграждението за адвокат на насрещната страна съдът не е съобразил и фактическата и правна сложност на делото – едно проведено заседание. По тези доводи моли обжалваното определение да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което разноските по делото да бъдат възложени на насрещната страна – ищец по делото. Претендира присъждане на разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК по следните въпроси:

1. Достатъчно ли е само наличието/съществуването на изпълнителен титул, издаден в полза на кредитора отпреди изтичането на давностния срок за вземането, за да се приеме, че същият е дал повод за предявяване на отрицателен иск по чл. 439 ГПК за длъжника, ако след изтичането на давностния срок за вземането кредиторът не е инициирал изпълнение срещу имущество на длъжника?

2. Може ли да се приеме, че кредиторът е дал повод за завеждане на иска, ако не е инициирал изпълнение срещу имуществото на длъжника след изтичане на давностния срок за вземането си, а длъжникът е предявил иск, без преди това да е упражнил правата си (т.е. без да е отправил до кредитора изявление за изтекла давност)?

3. Кой нормативен акт следва да се приложи при определяне на възнаграждението за предоставената адвокатска помощ в условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закон за адвокатурата?

Ответникът, П. Ц. П., оспорва жалбата като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Сочи, че въззивният акт е правилен. Излага, че по делото е установено, че ответникът е поддържал висящността на изпълнителния процес, образуван по издадения в негова полза изпълнителен лист, включително е бил насрочен опис на движими вещи на длъжника, което според него опровергава възражението на ответника, че не е дал повод за завеждане на делото. По тези доводи счита, че липсва втората предпоставка на нормата на чл. 78, ал. 2 ГПК и същата е неприложима. Излага, че въззивният съд се е съобразил с практиката на СЕС и не е приложил Наредба 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Изтъква, че определяният размер от 2 000 лв. не е прекомерен, като се позовава на противоречивата съдебна практика към датата на подаване на исковата молба, обусловила образуването на тълкувателно дело 2/2023 г. по описа на ОСГТК на ВКС. По тези доводи моли частната жалба да не бъде уважена.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 248, ал. 3, изречение 2-ро ГПК съдебен акт в указания на страната преклузивен срок.

За да постанови обжалвания съдебен акт, въззивният съд е приел, че е неоснователно искането на жалбоподателя за приложение нормата на чл. 78, ал. 2 ГПК и за възлагане разноските на ищеца. Посочил е, че нормата предвижда две кумулативни предпоставки, при наличието на които може да бъде приложена- ответникът с поведението си да не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, като по делото е осъществена само втората от тях. Изтъкнал е, че с поддържане на изпълнителния процес ответникът е дал повод за завеждане на делото. Счел е, че само по исков път длъжникът може да оспори изпълнението и отрече правото на взискателя да иска принудително изпълнение срещу него. Посочил е, че фактът, че банката не е предприемала действия по изпълнението за определен период, не отрича възможността да поиска нови изпълнителни действия срещу длъжника.

Като неоснователно е преценено и второто поддържано от жалбоподателя възражение, че размерът на адвокатското възнаграждение следва да бъде определен по реда на Наредбата за заплащане на правната помощ. Изтъкнал е, че последният нормативен акт има отношение към определяне на адвокатското възнаграждение, когато е предоставена правна помощ по реда на Закона за правната помощ, и е неотносим към случаите на предоставена безплатна правна помощ по чл. 38 ЗА. Посочил е, че в последната хипотеза приложима е разпоредбата на чл. 36, ал. 2 ЗА, която препраща към Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а не към Наредбата за заплащане на правната помощ.

Въззивният съд е подчертал, че първоинстанционният съд е приложил решението на СЕС от 25.02.2024 г. по дело С - 438/22 г. и е намалил адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца на сумата 2 000 лв. - под минималния размер, предвиден в Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Изтъкнал е, че при намаляване на възнаграждението е отчетена фактическата и правна сложност на делото, включително че е приключило в едно съдебно заседание, но също така е взето предвид, че адвокатското възнаграждение не може да бъде в обидно нисък размер, неотчитащ квалификацията на адвоката и вложените от него усилия по проучване на казуса и изготвяне на исковата молба.

По тези мотиви е постановил обжалвания резултат.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК, приложима на основание чл. 274, ал. 3 ГПК и по отношение на частните касационни жалби, е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Формулираните от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК първи два процесуални въпроси не покриват общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК да са обусловили решаващата воля на съда по обжалваното определение, поради което по тях не може да бъде допуснато касационно обжалване. Въззивният съд не е приемал, че ответникът не е инициирал изпълнение срещу имуществото на длъжника, напротив изрично е посочил, че по негово искане е образуван изпълнителен процес, като ответникът е поддържал висящността му и че за същия е налице възможност да реализира изпълнение по издадения изпълнителен лист, с което поведението е дал повод на ищеца да предяви уважения иск по чл. 439 ГПК. Несъгласието на касатора с правните изводи на въззивния съд е оплакване по правилността на обжалвания съдебен акт, по което касационната инстанция не може да се произнесе на етапа на селектиране на жалбите.

Третият въпрос е поставен с твърдения, че даденото от въззивния съд разрешение по същия противоречи на практиката на Съда на Европейския съюз по решение от 25.01.2024 г. по дело С – 438/2022 г. на Съда на Европейския съюз. С последното решение по отправено преюдициално запитване от български съд е постановено, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, в случая Наредба 1/2014 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, нарушава забраната на чл. 101, параграф 1 ДФЕС, и националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална уредба. Въззивният съд се е съобразил със задължителното за всички съдилища в Република България /чл. 633 ГПК/ решение от 25.01.2024 г. по дело С – 438/2022 г. на Съда на Европейския съюз, като е отказал да приложи Наредба 1/2014 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и приел, че правилно първоинстанционният съд е намалил определения размер на възнаграждение на осъществилия безплатно представителство адвокат под минималните размери в наредбата. Последното изключва допускане до касационно обжалване на въззивното определение на соченото от частния касатор допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение