Определение № 1257 от 17.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3718/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Д. Д. против решение №192 от 21.6.2024 г., постановено по въззивно гражданско дело №250 по описа за 2024 г. на Сливенския окръжен съд, Втори въззивен граждански състав, в частта, с която е потвърдено решение №343 от 24.04.2024 г. по гр.д. № 3213 по описа за 2023 г. на Сливенския районен съд, III състав. С тази част е отхвърлен предявеният от касатора против „Коста Брава Груп“ ЕООД иск с правно основание чл.215 от КТ за заплащане на 18 000 лв. командировъчни пари за периода от 1.10.2022 г. до 5.5.2023 г. Касаторът твърди, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост-основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 от ГПК. Като основания за допускане на касационно обжалване сочи очевидна неправилност и чл.280, ал.1, т.3 от ГПК по въпроса следва ли съдът да кредитира заключения по съдебно-счетоводни експертизи, които са изготвени на базата на оспорени преписи от документи, непредставени в оригинал. „Коста Брава Груп“ ЕООД застъпва становището, че няма основания за допускане на решението на Сливенския окръжен съд до касационно обжалване, като оспорва касационната жалба и по същество. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт. По предварителния въпрос за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд намира следното: Касаторът е работил в ответното дружество като шофьор на товарен автомобил за периода от 1.10.2022 г. до 5.5.2023 г. и е извършвал единствено международни курсове, поради което е бил командирован в чужбина в продължение на 217 дни. Поискал е от съда да бъде осъдено дружеството да му заплати командировъчните пари за тези дни в размер на 18 000 лв. В отговора на исковата молба работодателят е оспорил иска и е представил заверени ксерокопия от платежни нареждания за платени на ищеца аванси, заплати и командировъчни. В публичното заседание на 24.11.2023 г. първоинстанционният съд е приел и представените от представителя на работодателя дневник на шофьора, заповед от 1.7.2022 г. във връзка със заплащане на дневни и квартирни, препис от трудов договор, молба от ищеца за освобождаване от заеманата длъжност, заповед за прекратяване на трудовия договор, разчетно-платежна ведомост за процесния период и десет заповеди за командироване в чужбина на ищеца. В следващото заседание на 14.12.2023 г. по искане на представителя на ищеца ответното дружество е било задължено да представи оригиналите на тези документи. След като представителят на дружеството е изпълнил това задължение, съдът с определение в публичното съдебно заседание на 18.01.2024 г. е приел оригиналните документи и е предоставил едноседмичен срок на ищеца, считано от тази дата, да се запознае с тях. С молба от 25.01.2024 г. ищецът е оспорил истинността на подписа си на всички разходно-касови ордери, на подписа, положен на дневника на шофьорите, истинността на всички банкови документи, тъй като нямат печат от банката. След уточнение от представителя на работодателя, че дневникът е подписан не от ищеца, а от управителя на дружеството, първоинстанционният съд е открил производство по оспорване подписа на ищеца под разходните касови ордери, допуснал е и е приел съдебно-почеркова експертиза, според която подписите под тези ордери са положени от П. Д. Д.. В изготвеното въз основа на разходните касови ордери, на извлечението от банковата сметка на ищеца, на фишове за заплати и разчетни платежни ведомости допълнително заключение на съдебно-счетоводната експертиза е прието, че за исковия период на ищеца е изплатена общо сумата от 20 254,94 лв., от която 4 772,82 лв. е за заплати. Позовавайки се на основната съдебно-счетоводна експертиза, Сливенският районен съд е приел, че дължимите на ищеца командировъчни пари за 147 дни са в размер на 7 350 евро с левова равностойност 14 375,35 лева, а са му изплатени според допълнителната експертиза 15 492,12 лв./разликата между общата сума от 20 254,94 лв. и 4 772, 82 лв. за заплати/, затова е отхвърлил предявения иск. Във въззивната си жалба срещу първоинстанционното решение П. Д. се е оплакал, че не е уважено искането му да бъдат представени в оригинал документите, необходими за изготвянето на съдебно-счетоводните експертизи, поради което плащането на командировъчните пари е останало според него недоказано. В мотивите си въззивният съд е посочил, че твърдението на жалбоподателя не отговаря на истината и работодателят е изпълнил задължението си да представи в оригинал поисканите му документи, включително и преписи от разчетно-платежните ведомости. Констатирал е, че разходните касови ордери носят подписа на ищеца, а другите плащания са извършени по банков път. Ето защо е приел, че работодателят е заплатил дължимите суми за командировъчни пари и е потвърдил обжалваното първоинстанционно решение в частта, с която искът по чл.215 от КТ е отхвърлен. Касаторът твърди, че така постановеното въззивно решение е очевидно неправилно, тъй като от събрания доказателствен материал по делото може да се направи несъмнен извод, че работодателят не е заплатил дължимите командировъчни пари. До такъв извод само от съдържанието на решението обаче не може да се достигне, поради което не е налице очевидна неправилност като квалифициран порок. Доводът на касатора представлява оплакване за необоснованост на решението, тоест-може да се квалифицира само като основание за касационно обжалване по чл.281, т.3 от ГПК, а не обосновава очевидна неправилност като основание за допускане на касационно обжалване. Въззивното решение не е очевидно неправилно, тъй като от съдържанието не се констатира прилагане на закона в неговия обратен, противоположен на вложения от законодателя смисъл, прилагане на несъществуваща или отменена правна норма или груби нарушения на правилата на формалната логика. Ето защо касационно обжалване не може да се допусне поради очевидна неправилност на въззивното решение. Поставеният от касатора въпрос също не може да послужи за допускане на касационно обжалване на решението на Сливенския окръжен съд, тъй като почива на невярното твърдение на касатора, че съдебно-счетоводните експертизи по делото са изготвени въз основа на документи, чиито оригинали не са представени. Изясни се, че работодателят е изпълнил задължението си да представи оригиналите на оспорените ксерокопия на документи и именно на тези оригинали са базирани съдебно-счетоводните експертизи. По тези съображения настоящата инстанция приема, че касационно обжалване на решението на Сливенския окръжен съд не следва да се допуска. При този изход на спора касаторът дължи на ответното дружество 2000 лв. разноски за касационното производство. Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение