Определение № 5172 от 13.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1433/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. С. Т., чрез адв. Р. против решение № 340/06.12.2023 г., постановено по в.гр.д. № 607/2023 г. на Окръжен съд Хасково, с което като е потвърдено решение № 124/06.07.2023 г. на Районен съд Свиленград по гр.д. № 733/2022 г., са уважени предявените от Г. З. К. насрещни искове с правно основание чл.127, ал.2 СК за предоставяне на родителските права над детето З. Г. К., ЕГН [ЕГН] на бащата, за определяне местоживеенето му при бащата, за определяне режим на лични отношения на майката Т. С. Т. с детето, както следва: всяка първа, втора и трета седмица от месеца /когато месеца започва в събота и неделя, тази седмица не се брои/ за времето от 18.00 ч. в петък до 18.00 ч. в неделя, с преспиване; Коледни празници- всяка четна година за времето от 10.00 ч. на 24 декември до 18.00 ч. на 26 декември, с преспиване; Новогодишните празници – всяка нечетна година за времето от 10.00 ч. на 31 декември до 18.00 ч. на 2 януари на следващата календарна година, с преспиване; В. празници – всяка четна година за времето от 10.00 ч. на Р. петък до 18.00 ч. на Велики понеделник, с преспиване; Рожден ден на детето – всяка нечетна година за времето от 18.00 ч. на 29.05. до 10.00 ч. на 30.05., а ако деня, следващ рождения ден е учебен – до завеждането му до училище, с преспиване; един месец през лятото по време, което не съвпада с платения годишен отпуск на бащата, като майката следва да взима и връща детето от и в дома на бащата; майката е осъдена да заплаща на детето З. Г. К., чрез неговия баща месечна издръжка в размер на 195,00 лв., считано от датата на подаване на насрещната искова молба – 7.12.2022 г. до настъпване на законна причина за изменение или прекратяване, ведно със законната лихва за всяка просрочена вноска от падежа до окончателното плащане. Предявените от Т. С. Т. срещу Г. З. К. искове по чл.127, ал.2 СК – за предоставяне упражняването на родителските права спрямо детето на нея, определяне на местоживеенето на детето при нея, при определен режим на лични отношения между детето и бащата, както и за осъждане бащата да заплаща на детето, чрез неговата майка издръжка в размер на 280 лв. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания по чл.281, т.3 ГПК. Основните доводи са, че неправилно въззивният съд не е допуснал като преклудирано доказателственото искане, заявено във въззивната жалба за изискване и прилагане по делото на подадените сигнали до органите на МВР и извършените по тях проверки, образувани преди постановяване на първоинстанционното съдебно решение, като не е съобразил, че в случая се касае за искове по чл.127, ал.2 СК, поради което той е задължен да извърши служебна проверка на определени обстоятелства, доколкото следи служебно за интереса на детето, както и че в тези случаи е налице изключение относно правилата за настъпване на преклузия за посочване на доказателства. На следващо място се поддържа, че съдът не е следвало да кредитира изслушаното по делото заключение на съдебно-психологичната експертиза, тъй като то било необективно – интервюто с детето е проведено в присъствие на баща му и дядо му по бащина линия и е проведено в офиса на адв. Г. – пълномощник на ответника и в отсъствие на майката. Не е следвало да бъдат кредитирани и показанията на свидетеля Д., която е служител в кантората на адв. Г. и всъщност преразказва факти и обстоятелства, които не са били пряко и непосредствено възприети от нея. Според касатора въззивният съд не е обсъдил в мотивите си възраженията й, изложени във въззивната жалба относно начина на изслушването й по реда на чл.59, ал.6 СК и факта, че към този момент е била в напреднала бременност. Изложени и са доводи, че съдът е дал приоритет на критериите „материално състояние“ на родителите и възможност за помощ от трети лица – близки на родителите, а не на критерия „възпитателски качества“ на всеки от двамата родители, като не е отчел и обстоятелството кой до момента е полагал грижи за детето. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят следните процесуалноправни и един материалноправен въпроси: 1/ Следва ли съдът да обоснове с точни, логични и последователни мотиви решението си да не кредитира показанията на свидетел, кореспондиращи напълно с изготвения по делото социален доклад, а да кредитира показанията на свидетели – близки роднини на страна на ответника, несъответстващи на приет по делото социален доклад; 2/ Следва ли съдът да приеме безкритично съдебно-психологична експертиза по делото, на която да се позове в решението си, за която експертиза са налице установени по делото факти, че същата категорично не е обективна и безпристрастна; 3/ Налице ли е преклузия за допускане и събиране на релевантни доказателства по дела, по чл.127, ал.2 СК, при които съдът по силата на служебното начало е длъжен да съблюдава „интереса на детето“; 4/ Намира ли опора в закона изводът на съда, че родител, който има само едно дете има по-добър родителски капацитет и се грижи по-добре за него от всеки друг родител, имащ две и повече деца и 5/ Кой е водещият критерий при решаване от съда на въпроса на кой от двамата родители да предостави упражняването на родителските права върху детето: моралния и нравствен облик на родителя, полаганите от него до момента грижи, възможността му да се грижи и отглежда детето или материалните възможности на родителя. По поставените въпроси се поддържа, че е налице допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие с практика на ВКС, обективирана в конкретно посочени и представени с жалбата решения. Бланкетно се сочи и основанието на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението поради очевидна неправилност. Ответната страна по жалбата – Г. З. К., чрез пълномощника си адв. Г., е депозирала отговор, в който поддържа, че не са налице заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. По същество изразява становище, че изложените в касационната жалба доводи за неправилност и необоснованост на въззивното решение са неоснователна. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция. За да потвърди решението на първата инстанция, с което са отхвърлени предявените от ищцата Т. С. Т. искове с правно основание чл.127, ал.2 СК и са уважени предявените от ответника Г. З. К. насрещни такива, въззивният съд е приел, че изводите й, направени въз основа на съвкупния анализ на събраните по делото доказателствени средства, са правилни, като събраните пред въззивната инстанция доказателства, вкл. заключението на съдебно-психологичната експертиза, не обосновават различни изводи по отношение на релевантните за спора въпроси. При разрешаването на спорния между страните въпрос на кого да се предостави упражняването на родителските права по отношение на малолетното дете и съответно съпътстващите с това мерки на лични отношения, местоживеене на детето и месечната издръжка, въззивният съд е посочил, че следва да се преценят различни обстоятелства, с оглед най-добрия интерес на детето, като възпитателски качества на родителите, полаганите до момент грижи и отношение към детето, желанието на родителите, привързаността на детето към родителите, пола и възрастта на детето, възможността за помощ от трети лица, социално обкръжение, жилищно-битови и материални възможности, които неизчерпателно са посочени в Постановление № 1/1974 г. на Пленума на ВС. При съобразяване на конкретно установените по делото обстоятелства, съдът е приел, че и двамата родители имат необходимите родителски качества, капацитет и желание да отглеждат и възпитават детето. При съобразяване на заключението по приетата във въззивното производство психологическа експертиза, съдът е приел, че между детето и майката е изградена емоционална връзка, като майката е значим за него възрастен, макар и непосочен на първо място /детето е посочило на първо място баща си и роднините по бащина линия като значими за него хора/, както и че не е налице синдром на родителско отчуждение. От разясненията на вещото, дадени в открито съдебно заседание, съдът е приел, че детето се чувства по-добре в семейството на бащата, където е единствен обект на обгрижване, което обаче не означава, че за детето не се полагат грижи и семейството на майката, като единствената разлика е, че там грижите се разделят между него и бебето И.. Отчетено е обстоятелството, че до момента родителите са полагали поравно грижи за детето, като то е било отглеждано от всеки един от тях по график, определен от социалните работници и възприет от родителите, както и експертното заключение на вещото лице, че този начин на отглеждане не е в интерес на детето, тъй като то се нуждае от сигурна, позната среда и от установен режим. Отчитайки, че в интерес на детето към настоящия момент е да не бъде променяна драстично средата, в която е живяло от раждането си до раздялата на родителите, а именно в дома на бащата, както и че в този дом се полагат адекватни грижи за неговото отглеждане и възпитание от бащата, който има и по-голяма поддържаща подкрепа от своите близки при отглеждането му в сравнение с майката, съдът е приел че родителските права следва да бъдат предоставени за упражняване на бащата, а по отношение на майката да бъде определен разширен режим на лични контакти, позволяващ пълноценна емоционална връзка, чест контакт с детето и активно участие от нейна страна в неговото възпитание и развитие. Въз връзка с доводите и възражения, развити във въззивната жалба относно кредитирането на гласните доказателствени средства от първата инстанция, въззивният съд е посочил, че независимо от близката си родствена връзка, показанията на св. К. и св. П. са непротиворечиви и се подкрепят от останалите, събрани в хода на делото доказателства, вкл. и от данните, изложени в приетия социален доклад. По отношение на показанията на св. Г. Д., събрани във въззивното производство, съдът е констатирал, че свидетелката няма преки и непосредствени впечатления от условията, при които живее към момента майката Т., бегло познава настоящия й съжител, не познава бащата на детето, като за последното също няма преки впечатления, с изключение на една среща в [населено място], поради което е приел, че нейните показания не могат да обосноват изводи, различни от тези на първоинстанционния съд. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд формулираните от касатора въпроси, не обуславят допускане на касационно обжалване по следните съображения: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства – т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2010 г. на ОСГТК и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Настоящият състав намира, че първите два въпроса нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а представляват фактически въпроси, обусловени от несъгласието на касатора с възприетата от въззивния съд фактческата обстановка по спора и неговата преценка на събраните по делото доказателства. Така възприетата от въззивния съд фактическа обстановка обаче не подлежи на проверка в производството по чл.288 ГПК, доколкото е въпрос на обоснованост на съдебното решение, а необосноваността не е сред касационните основания на чл.280, ал.1 ГПК, с изключение на случаите, обхванати от понятието „очевидна неправилност“ и по-конкретно при хипотеза на допуснато грубо нарушение на правилата на формалната логика, каквато в конкретния случай не се разкрива. Третият въпрос относно преклузиите за събиране на доказателства във въззивната инстанция в случаите когато съдът е длъжен служебно да следи за интереса на някоя от страните, макар и да покрива общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото въззивният съд се е произнесъл по направени с въззивната жалба и отговора доказателствени искания, няма претендираното от касатора значение, тъй като е без значение за крайния изход на спора. В действителност съдът е приел, че доказателственото искане на въззивницата - да бъдат изискани преписките по подадените сигнали до органите на МВР от бащата на детето и неговата майка преди приключване на съдебното производство в първата инстанция, е преклудирано с оглед нормата на чл.266, ал.1 ГПК, последният е процедирал в противоречие с разясненията, дадени в т.1 от ТР № 1/9.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Това нарушение на процесуалните правила обаче не се явява съществено, доколкото по фактите, които се цели да бъдат установени с поисканите доказателствени средства, между страните не е налице спор, видно от направените от техните процесуални представители изявления в първото открито съдебно заседание пред въззивния съд, а и обстоятелствата кой е подавал сигналите и резултатите от извършените по тях проверки, не са обусловили решаващите изводи на съда при преценката му на кой родител да се предостави упражняването на родителските права върху малолетното дете. Четвъртият въпрос няма характер правен въпрос, тъй като въззивният съд не е давал разрешение по него. Видно от мотивите на съдебното решение, съдът не е преценявал кой от родителите има по-висок родителския капацитет в зависимост от това дали има едно или две и повече деца. Формулираният материално правен въпрос отговаря на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационен контрол, но по него не е налице соченото допълнително основание на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 252/1.04.2009 г. по гр.д. № 6093/2007 г. на IV г.о., в което е прието, че освен възможността на родителите да отглеждат детето, техните родителски и възпитателски качества, следва да се вземат предвид и помощта, която родителят би могъл да очаква от други лица, обичайната до този момент среда за детето, неговите специфични нужди като пол, възраст, здравословно състояние и обучителни потребности, както и ефекта на промяната, ако детето се изведе извън обичайната му среда. Противно на доводите на касатора, въззивният съд е дал разрешение на въпроса при съобразяване на трайната съдебната практика на ВКС по споровете относно упражняването на родителските права и режима на лични отношения между родители и деца. Тази практика възприема и преутвърждава постановките на ППВС № 1 от 12.11.1974 г. по гр.д. № 3/1974 г. – интересът на детето е приоритетен при преценката кой да упражнява родителските права, при кого да живее детето и какъв да бъде режимът на лични отношения между детето и родителите му. При извършване на преценката, която зависи от установената от съда фактическа обстановка във всеки отделен случай, за да се стигне до извод какъв е най-добрият интерес на детето, съдът следва да съобразява в съвкупност редица обстоятелства от най-разнообразно естество, като по-съществените от тях са изброени примерно: възпитателските качества на двамата родители, техният морален облик, полаганите грижи и отношение към децата, желанието на родителите да отглеждат и възпитават детето, привързаността на детето към родителите, полът и възрастта на детето, възможността трети лица да оказват помощ при неговото отглеждане и възпитание, социалното обкръжение на родителя, жилищно битовите и други материални условия на живот, с които всеки от родителите разполага и др., като повечето от тези обстоятелства са посочени вече и изрично от законодателя в разпоредбата на чл.59, ал.4 СК, както и в § 1, т.5 от ДР на ЗЗакрД. За да разреши спора по чл.127, ал.2 СК в полза на бащата, въззивният съд е съобразил посочените обстоятелства, като е приел, че по първите критерии - възпитателски качества, морален облик, полаганите грижи и отношение към детето, желанието на родителите да отглеждат и възпитават детето, е налице равенство между двамата родители, но по останалите критерии - жилищно битовите и други материални условия на живот, с които всеки от родителите разполага, както и възможността трети лица да оказват помощ при отглеждане и възпитание на детето, бащата има превес. При така извършената обективна преценка на всички конкретно установени по делото обстоятелства и при съобразяване на факта, че от раждането на детето до раздялата на неговите родителите, то е отглеждано от тях в дома на бащата и с помощта на неговите родител, въззивният съд е приел, че родителските права върху малолетното дете следва да се предоставят именно на бащата. Мотивиран от гореизложеното и при извършената и служебна преценка – в изпълнение на правомощията си да следи служебно за интересите на малолетното дете, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не е налице релевираното в изложението основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, както и че не е налице основание за служебно допускане на касационно обжалване на въззивното решение в нито една от хипотезите по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. При този изход на спора, на насрещната страна по жалбата следва да се присъдят сторените разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция, които са в размер на 2000,00 лв. съгласно договор за правна защита и съдействие от 03.04.2024 г. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,