Определение № 351 от 02.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2045/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на „Юнит Интериор“ ООД, подадена чрез адв. Л. Р., уточнена с молба от 24.06.2020 г. срещу определение № 416/15.05.2020 г., постановено по гр. д. № 4396/2019 г. на Върховния касационен съд, III г. о., в частта, с която е оставена без разглеждане касационната жалба на „Юнит Интериор“ ООД срещу въззивно решение № 879/12.07.2019 г. по гр. д. № 517/2019 г. на Окръжен съд – Варна, в частта по иска с правно основание чл. 200 КТ за заплащане на обезщетение за имуществени вреди и е прекратено производството по делото. В жалбата се твърди, че атакуваното определение е неправилно и необосновано и се иска неговата отмяна. Поддържа се, че квалификацията на предявеният иск за имуществени вреди е по чл. 203, ал. 2 КТ, вр. с чл. 49 и чл. 45 ЗЗД, а не както е определил съда по чл. 200 КТ, което обуславя допустимостта на касационното обжалване. Ответникът по жалбата С. Д. Н. не е подал писмен отговор и не взема становище по жалбата. Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, за да се произнесе по частната жалба съобрази следното: Частната жалба е процесуално допустима – насочена е срещу съдебен акт, подлежащ на обжалване съгласно чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК, подадена е от надлежна страна и в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК. Разгледана по същество е неоснователна. Производството по гр. д. № 4396/2019 г. на Върховния касационен съд, III г. о. е образувано по касационни жалби на „Юнит Интериор“ ООД и С. Д. Н. против решение № 879/12.07.2019 г. по гр. д. № 517/2019 г. на Окръжен съд – Варна, съответно в частта, с която са уважени респ. отхвърлени исковете по чл. 200 КТ. Въззивният съд се е произнесъл по предявените от С. Д. Н. искове за обезщетение вследствие на трудова злополука на претърпени имуществени вреди – разходи в общ размер на 2246,32 лв., както следва: 1664,98 лв. – за заплатени два броя плаки за антибрахиум – комплект с винтове; 80 лв. – заплатени два броя пластмасов гипс; 58 лева – заплатена потребителска такса за престои в болнично заведение и сумата 443,34 лв., представляваща разлика между трудовото му възнаграждение и изплатеното обезщетение за временна нетрудоспособност за периода от 01.12.2014 г. до 22.06.2015 г. и неимуществени вреди, който оценява на 15 000 лв., ведно със законната лихва върху тези суми считано от 01.12.2014 г. до окончателното изплащане. За да постанови атакуваното определение, предходният състав на Върховен касационен съд е посочил, че след допуснатото изменение, на основание чл. 214, ал. 1 ГПК в с. з. на 05.11.2018 г. пред Районен съд - Варна, исковата претенция за обезщетение на имуществени вреди е предявена в общ размер на 2246, 32 лв. Ето защо, касационната жалба срещу въззивното решение, в частта на произнасянето по така предявения иск с цена до 5000 лв., попада в предвиденото от законодателя ограничение в обхвата на касационното обжалване по чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК и не подлежи на касационен контрол. Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК, не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела по трудови спорове, с изключение на решенията по исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 от Кодекса на труда и по искове за трудово възнаграждение и обезщетение по трудово правоотношение с цена на иска над 5000 лева. Изводът в обжалваното определение, че липсва законова възможност за по-нататъшен инстанционен контрол на въззивното решение по иска за имуществени вреди е правилен. Предходният състав на ВКС е съобразил, че критерият за определяне допустимостта на самото касационно производство е цената на иска - при изискване за минимален праг от 5000 лв. В случая цената на обективно съединените искове за обезщетение за имуществени вреди с правно основание чл. 200 КТ е общо 2246,32 лв., т. е. под 5000 лв. Доводите на частния жалбоподател за неправилност на квалификацията на предявеният иск за имуществени вреди не могат да доведат до допустимост на касационното обжалване, доколкото решенията по исковете за вреди по чл. 45 и сл. от ЗЗД подлежат на обжалване също, ако са над законоустановения праг от 5000 лв. Процесуалните гражданско-правни норми, уреждащи възможността определен съдебен акт да бъде обжалван, както и условията и сроковете за това са императивни и съдът и страните са длъжни да се съобразяват с тях. Предвид съвпадението в крайните изводи на съда определението следва да бъде потвърдено. Водим от изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г. о.,