Определение № 3772 от 10.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4518/2025 г.

ВКСII гражданско отделение10.07.2026 г.докладчик Емилия Донкова

Диспозитив

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 144/24.07.2025 г., постановено по в. гр. д. № 299/2024 г. по описа на Апелативен съд - Варна. Осъжда „Търговска база“ ООД, със седалище и адрес на управление: гр. Варна, ул. „Академик Курчатов“ № 1, да заплати на „Грейнстор Трейдинг“ АД, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Е. Тотлебен“ № 85-87, ЕИК 203559858, направените разноски в касационното производство в размер на 3 579,04 евро. Осъжда „Търговска база“ ООД да заплати на „Грейнстор Инвест“ АД, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Е. Тотлебен“ № 85-87, ЕИК 203559858, направените разноски в касационното производство в размер на 3 579,04 евро. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Мотиви

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Търговска база“ ООД, чрез процесуалните представители адв. Д. П. и адв. Л. Д., срещу въззивно решение № 144/24.07.2025 г. по в. гр. д. № 299/2024 г. на Апелативен съд - Варна, в частта, с която е потвърдено решение № 121/08.02.2024 г. по гр. д. № 1534/2022 г. на Окръжен съд - Варна, с което са отхвърлени предявените от касатора срещу „Грейнстор Инвест“ АД, „Булмикс Интернешънъл“ АД и „Грейнстор България“ АД /заменено в хода на въззивното производство от универсалния му правоприемник „Грейнстор Трейдинг“ АД/, установителни искове с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено правото на собственост на ищеца, придобито на основание давностно владение, упражнявано в периода 09.07.2002 год. – 09.07.2012 год., върху поземлен имот с идентификатор 20482.304.214 по КККР на гр. Девня, както и върху 1/2 идеална част от изградените в имота сгради с идентификатори 20482.304.214.10, 20482.304.214.12 и 20482.304.214.18, а също и в частта, в която е потвърдено определение № 1130/25.03.2024 год. по същото дело на Окръжен съд – Варна, постановено по реда на чл. 248 ГПК. В представеното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът се позовава на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, във връзка с което са поставени следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да обсъди всички събрани по делото доказателства, които са от значение за спора, поотделно и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, и в тази връзка – длъжен ли е въззивният съд да вземе предвид и относимите към решаването на спора факти и обстоятелства, които са настъпили преди придобивния период, но имат пряко значение за установяване на обективните и субективните реквизити на придобивното давностно владение, за който се сочи, че е разрешен в противоречие със следната съдебна практика на ВС на РБ и ВКС: ППВС № 1/1953 г. и разясненията, дадени от ВКС в ТР № 1/2001 от 17.07.2001 г. на ОСГК и ТР № 1/2013 г. на ОСГТК, Решение № 327 от 03.04.2017 г. по гр. д. № 2119/2016 г. на ВКС, решение № 98 от 14.07.2022 г. по гр. д. № 2954/2021 г. на ВКС, решение № 296 от 05.04.2017 г. по гр. д. № 1776/2016 г. на ВКС; 2. Достатъчно ясна манифестация на намерението за своене ли са действия, извършени със знанието и без изричното противопоставяне на собствениците, каквито са: ограждане на цялата територия на своения поземлен имот, въвеждане на контролиран достъп до него и назначаване на денонощна ведомствена охрана, извършени и поддържани от недобросъвестния владелец през целия десетгодишен период на придобивната давност, за който се смята, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото; 3. Длъжен ли е съдът да направи разграничение между преките и косвените доказателства, като изясни кои доказват в своята съвкупност релевантните факти; може ли, само по себе си, да се счита за оспорване на недобросъвестното придобивно владение фактът на преминаване на собственика или на негови наематели през завладяния поземлен имот, осъществявано при условия, изцяло определени от владелеца, установил своене на съответния имот; достатъчно ли е през придобивния период на владение собственикът да е сключил наемен договор за отдаване под наем на завладените имоти, за да се приеме, че с това си действие е прекъснал осъществяваната от недобросъвестния владелец придобивна давност, за който се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в решение № 80 от 3.05.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2560/2017 г., IV г. о.; решение № 208 от 15.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 127/2020 г., III г. о.; решение № 50180 от 12.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3675/2021 г., III г. о.; решение № 50161 от 24.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3574/2021 г., III г. о., както и че същият е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. В писмени отговори в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответниците по касационна жалба „Грейнстор Трейдинг“ АД, „Грейнстор Инвест“ АД, представлявани от адв. В. М.-Д., и „Мелко-Булмикс“ АД, с предишно наименование „Булмикс Интернешънъл“ АД, чрез адв. К. К., изразяват становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговорите съображения. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК. По наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване настоящият състав на ВКС намира следното: Въззивният съд приел за безспорно, че с влязло в сила на 09.07.2002 г. решение от 10.01.2002 г. по гр. д. № 970/2001 г. на Апелативен съд – Варна, е бил уважен предявеният от ТД „Тополи фураж“ АД срещу „Търговска база Варна“ ЕООД иск за признаване за установено, че ищецът е собственик на недвижим имот с площ от 16 743 кв. м, представляващ имоти с пл. № 213 и пл. № 214 по плана на гр. Девня. Прието е за безспорно и че страните са правоприемници –касаторът на „Търговска база Варна“ ЕООД, а ответните дружества на „Тополи фураж“ АД - както и че имоти с пл. № 213 и пл. № 214, съставляващи общ терен с площ от 16 743 кв. м., са идентични на процесния поземлен имот с идентификатор 20482.304.214 по действащата кадастрална карта на гр. Девня. Съдът констатирал, че с договор от 22.09.1987 г. Зърнено-фуражен комбинат „Благой Касабов“, Варна продава на СО „Търговия на едро“, клон Търговска база - Варна основни средства, находящи се в недвижим имот в гр. Девня и описани като 1/. асфалтова настилка, 2/. ж. п. разтоварище, 3/. ж. п. коловоз, 4/. баня, 5/. покрита площадка, 6/. покрита площадка, 7/. мелнична сграда, 8/. общежитие, 9/. силоз и 10/. метален навес, както и 1/ 2 ид. ч. от други основни средства, описани в т. 2 от договора - общо 13 бр., сред които ограда, подстанция към силоза /посочена под № 12/ и тоалетна /№ 13/. По отношение на предявения иск за собственост на поземлен имот с идентификатор 20482.304.214 съдът счел, че отричането на правото на собственост на праводателя „Търговска база Варна“ ЕООД относно поземления имот с постановеното по гр. д. № 970/2001 г. на Апелативен съд - Варна решение не изключва продължаване осъществяването на давностно владение от него, респективно правоприемника му /въззивното дружество/, след влизане в сила на решението, но вече като недобросъвестен владелец. Приел обаче, че от съвкупния анализ на ангажираните по делото гласни и писмени доказателства се установява, че в процесния период не само „Търговска база” ООД, но и ответните дружества са осъществявали фактическа власт върху имота. За да достигне до този извод съдът е обсъдил събраните по делото писмени доказателства, установяващи наличието на договорни отношения с „Мелница Варна ДВГ“ ООД, „Мелница Варна - 2006“ ООД, „Грейнстор България“ АД и „Фермер Пойнт“ ООД в периода 2002 г. – 2014 г. – фактури по договори за наем, сключени от „Мелница Варна - 2006” ООД и „Мелница Варна ДВГ” ООД, договори за абонаментно обслужване на фискални устройства за обект търговска база, гр. Девня, ул. „Мадара” № 16, извлечения от ведомости за заплати, плащани от „Мелница Варна 2006” ООД за 2005 – 2009 г. на лица за длъжностите „управител зърнен склад”, „оператор силоз” и „лаборант”, в които като месторабота е посочена База Девня, удостоверение на МЗХ № 70-2062/08.09.2023 г., съгласно което за всяка година от 2000 г. до 2017 г. има издадени последователно лицензии за зърнохранилище – зърнобаза Девня в полза на „Мелница Варна ДВГ” ООД, „Мелница Варна 2006” ООД, „Грейнстор България” ООД и „Фермер Пойнт” ООД, както и удостоверения за регистрация на зърнохранилище на името на „Мелница Варна 2006” ООД, „Грейнстор България” ООД като наемател на „Булмикс Интернешънъл” АД и „Фермер Пойнт” ООД, също наемател на „Булмикс Интернешънъл” АД, удостоверение за регистрация на обект по чл. 12, ал. 7 Закона за храните с административен адрес гр. Девня, ул. „Мадара” № 16 от 22.03.2007 г., фактура за ремонт на редлер, база Девня от 29.12.2006 г. и застрахователна полица за 2007 г. – 2008 г. в полза на „Тополи фураж” АД. Ползването на имота и на част от сградите в него от страна на „Мелница Варна 2006” ООД и „Мелница Варна ДВГ” ООД по договори за наем е прието за установено и от непротиворечивите и взаимно кореспондиращи си показания на свидетелите Ю. С., З. Щ. и М. С. Р. – служители в различни периоди на „Мелница Варна ДВГ“ ООД и „Мелница Варна 2006” ООД с място на работа именно зърнобазата в гр. Девня. Съдът приел, че изводът за осъществявана фактическа власт и от ответните дружества не се опровергава и от ангажираните от въззивното дружество гласни и писмени доказателства. Констатирал, че от представените договори за наем, имащи за предмет складови помещения и офиси, не можело да се направи еднозначен извод за кои обекти се отнасят, още повече, че част от тези договори са сключени и преди 2002 г., т.е. преди процесния период. Същото е прието и за представените договори за възлагане на СМР по складове. По отношение на договора от 2006 г., касаещ ремонта на оградата, е прието, че същият, ценен и с безспорното между страните обстоятелство, че физическата охрана на имота е организирана и заплащана от „Търговска база“ ООД, не може да обуслови извод за осъществявано владение върху имота само от това дружество. Съдът е изложил своите аргументи защо не кредитира ангажираните от касатора гласни доказателства на свидетелите Р. П., Н. К. и М. Н., доколкото е прието, че първият нямал конкретни впечатления от ползването на имота към релевантния период, а показанията на останалите двама са приети за неконкретизирани и общи, и опровергани от останалия доказателствен материал. Въз основа на така приетото е направен извод, че през процесния период от страна на „Търговска база” ООД не е осъществявано владение върху процесния имот, изключващо правата на действителния собственик, поради което и искът за приемане за установено, че същото е придобило имота въз основа на изтекла в негова полза придобивна давност, е неоснователен. По исковите претенции за собственост върху 1/2 идеална част от сгради с идентификатори 20482.304.214.10 /портиерна/, 20482.304.214.12 /трафопост/ и 20482.304.214.18 /тоалетна/ въззивният съд е приел за безспорно, че до началния момент на претендираното давностно владение същите са били съсобствени. В резултат на това съдът счел, че презумпцията на чл. 69 ЗС е неприложима. Прието е, че данни за манифестиране пред съсобственика на промяната в намерението на осъществяваната до този момент фактическа власт като държател на чуждите идеални части има едва към 2018 г., когато според удостоверения от РП - Девня срещу представляващия „Търговска база” ООД са подадени жалби за препятстване на достъпа до целия поземлен имот, в т.ч. и до тези сгради, какъвто извод следва и от свидетелските показания. В обобщение е направен извод за неоснователност и на тези искове. С определение № 1130/25.03.2024 г. по гр. д. № 1534/2022 г. на Окръжен съд - Варна първоинстанционният съд е изменил решението си в частта за разноските относно присъдените в полза на всеки един от ответниците суми за заплатени от тях адвокатски възнаграждения, като е уважил подадените от ответните дружества молби по чл. 248 ГПК за увеличаване на определените им по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК адвокатски възнаграждения и е оставил без уважение направеното от „Търговска база“ ООД искане за намаляване на присъдените с решението като прекомерни. Въззивният съд е приел, че делото се характеризира с фактическа и правна сложност, най-вече с оглед обема на доказателствения материал и предприетите от страните оспорвания на доказателствата. Отчетен е защитаваният материален интерес и осъществената от процесуалните представители защита, както и обстоятелството, че всеки един от ответниците, независимо от общите факти, има самостоятелно право за възмездяване на сторените от него разноски. Изведено е, че макар Наредба № 1/2004 г. да не е задължителна за съда, същата правилно е отчетена като ориентир за цената на адвокатския труд, поради което определеното в полза на всеки от ответниците адвокатско възнаграждение в минималните размери по наредбата не е прекомерно. По наличието на основания за допускане на касационно обжалване: Първият въпрос касае задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните и всички събрани по делото доказателства. Същият е обуславящ, но не е разрешен както се твърди, а в съответствие със съдебната практика. Въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства, като въз основа на тях е извел своите правни изводи. В частност от мотивите на обжалвания акт се установява, че съдът е съобразил договора за продажба от 22.09.1987 г., по силата на който СО „Търговска база – Варна“ е купувач, като е констатирано, че дружеството е придобило не само сградите и съоръженията, описани в договора, но и цялата асфалтова настилка. Съобразено е и обстоятелството, че с преобразуването по реда на ЗППДОбП „Търговска база Варна“ ЕООД е станало пряк правоприемник на СО „Търговска база – Варна“. Съобразени са и посочените от касатора подготвителни действия от 2001 – 2002 г., но доколкото е установено, че същите са предхождащи процесния период (09.07.2002 г. – 09.07.2012 г.), в резултат на което не могат да обусловят извод за манифестиране пред съсобственика на промяната в намерението на осъществяваната до този момент фактическа власт. Поставеният втори въпрос не е правен, а представлява преформулиран довод за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение, рефлектирало върху правилността на постановеното решение. Съгласно дадените в т. 1 от ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разрешения, за да е налице основание за допускане на касационния контрол поставеният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за извършената преценка на приетите доказателства. В резултат на това, и доколкото отговорът на поставения въпрос предполага преценка на относимостта на събрани по делото доказателства, не са налице основанията за допускане на касационно обжалване. Само за пълнота може да се посочи, че в случая въззивният съд е съобразил изложените във въпроса обстоятелства, като е изложил своите доводи защо, с оглед на установеното по делото, че физическата охрана на имота е поета и организирана от „Търговска база“ ООД, не може да се обуслови извод за осъществявано владение върху процесния имот само от това дружество, изключващо правата на действителния собственик. Поставеният трети въпрос се състои от няколко подвъпроса, първият от които е обуславящ, но не е разрешен, както се твърди, а в съответствие със съдебната практика, доколкото въззивният съд е извършил преценка на доказателствата по делото в тяхната съвкупност и взаимовръзка, без да е изграждал решаващите си изводи единствено върху един или друг вид доказателства. Останалите два подвъпроса не са обуславящи за изхода на спора, тъй като по делото не е установена описаната в тях хипотеза – съдът не е приел, че ответните дружества, чрез своите наематели, само са преминавали през процесния поземлен имот при условия, определени от касатора, нито е прието, че фактическата власт на ответниците се изразява единствено в сключването на договори за наем. Напротив, въз основа на съвкупен анализ на ангажираните гласни и писмени доказателства, въззивният съд е приел за установено, че през целия процесен период ответните дружества, чрез наемателите си „Мелница Варна ДВГ“ ООД, „Мелница Варна – 2006“ ООД, „Грейнстор България“ АД и „Фермер Пойнт“ ООД, са осъществявали активно и непрекъснато ползване на имота и сградите в него за дейност по съхранение на зърно. Този извод е изграден не само въз основа на договорите за наем и за влог на зърно, но и въз основа на множество допълнителни писмени доказателства – фактури по тези договори, договори за абонаментно обслужване на фискални устройства за обект търговска база на ул. „Мадара“ № 16, гр. Девня, ведомости за заплати на лица, заемащи длъжности „управител зърнен склад“, „оператор силоз“ и „лаборант“ с месторабота База Девня, удостоверение на МЗХ № 70-2062/08.09.2023 г. за издадените за всяка година от 2000 г. до 2017 г. лицензии за зърнохранилище, удостоверение за регистрация на обект по чл. 12, ал. 7 Закона за храните от 22.03.2007 г., фактура за ремонт на редлер от 29.12.2006 г., застрахователна полица за 2007 – 2008 г. в полза на „Тополи фураж“ АД, както и от непротиворечивите и взаимно кореспондиращи си показания на свидетелите Ю. С., З. Щ. и М. С. Р.. Установено е и обстоятелството, че първите данни за противопоставяне срещу свободния достъп на ответниците и техните наематели до имота са от 2018 г., т.е. след изтичането на твърдения от касатора придобивен период. Касаторът не е обосновал допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, така както е предвидено в т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС: не е посочил кои норми са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по тълкуването им, нито коя съдебна практика е неправилна или остаряла и се нуждае от осъвременяване; нито е обосновал настъпили изменения в законодателството или обществените условия, налагащи тълкуване от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото. Изложеното обосновава отказ да бъде допуснато касационно обжалване и по този въпрос. В обобщение, не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. С оглед изхода на делото жалбоподателят следва да заплати направените от ответниците по касация разноски, а именно: от ответното дружество „Грейнстор Трейдинг“ АД в размер на 3 579,04 евро, равностойност на заплатените 7 000 лв. и на ответното дружество „Грейнстор Инвест“ АД в размер на 3 579,04 евро, равностойност на заплатените 7 000 лв. Ответникът „Мелко-Булмикс“ АД не е представил доказателства за направени разноски в касационното производство. Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

Цитирани разпоредби

11