Определение № 1547 от 10.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 1617/2023 г.

Производството e по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца „Бос инвестмънт“ ООД срещу решение № 2546/18.05.2023г. по в.гр.д .№ 3148/2022г., постановено от СГС, 4-д състав, с което е потвърдено решение № 20192948/01.10.2021г. по гр.д. № 11009/2020г. на СРС, 72-и състав, в частта му, с която са отхвърлени предявените от „Бос Инвестмънт“ ООД срещу „Електроразпределителни мрежи Запад“ ЕАД искове с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, както следва: за разликата над сумата 1 481.44 лева, представляваща обезщетение за неоснователно ползване на УПИ IV, кв. 67 по плана на [населено място], до предявения размер от 12 500лв.; за разликата над сумата 1 287.11 лева, представляваща обезщетение за неоснователно ползване на УПИ V, кв. 67 по плана на [населено място], до предявения размер от 11 000 лв. и иска за разликата над сумата 3 329.94 лева, представляваща обезщетение за неоснователно ползване на УПИ VI, кв. 67 по плана на [населено място], до предявения размер от 14 000 лв., всички претенции за периода от 24.02.2015г. до 24.02.2020г.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Счита, че въззивният съд не е обсъдил доводите му по жалбата и конкретно не бил отчетен начинът на засягане правото му на собственост с изградения подземен електропровод. Твърди, че не са съобразени разпоредбите на чл. 3, ал. 2 от Наредба № 8/1999г. за правила и норми за разполагане на технически проводи и съоръжения в населени места, съгласно която подземните съоръжения се разполагат под тротоарите, и на чл. 70, ал.1 от ЗУТ, предвиждаща проводите на техническата инфраструктура да се изграждат като улични мрежи и съоръжения. Излага, че не са обсъдени обясненията на вещите лица относно горното. Поддържа, че са игнорирани част от писмените доказателства, а именно писмото на кмета на С. от 18.01.2013г., заповед №798/17.12.2012г. и др. Поддържа, че в нарушение на чл. 266, ал. 3 от ГПК въззивният съд е оставил без уважение доказателствените му искания за съдебно удостоверение и експертиза от вещо лице - архитект по градоустройство, а те са обусловени от последващо изменение в регулацията на процесните имоти, извършено в хода на процеса. Касаторът твърди, че при определяне размера на обезщетението и на засегнатата площ въззивният съд не е съобразил индивидуалните особености на процесните имоти като предназначение и регулационен статут, както и че процесният електропровод е изпълнен в нарушение на императивните изисквания и строителни правила и норми. По подробно изложените доводи претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение в съответните части, отмяната му и уважаване на исковете му изцяло.

В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, изр. посл. ГПК – очевидна неправилност, и основанията по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 от ГПК, като поставя следните въпроси:

1. „При изграждане и стопанисване на незаконен строеж / в частност на енергиен обект/ в чужд имот как следва да се определи размера на обезщетението по чл. 59 ЗЗД? Кои елементи са правно релевантни при определяне размера на обедняването на собственика на засегнатия имот и неоснователното обогатяване на ползващия незаконния строеж? Има ли значение в тези случаи сервитутната площ, след като не е учреден сервитут? По какъв начин се определя засегнатата част от съответния имот? Дължи ли се обезщетение по чл. 59 ЗЗД за останалата част от имота, извън сервитутната площ, която също е засегната от незаконния строеж?“;

2. „Има ли значение при определяне размера на обезщетението по чл. 59 ЗЗД вида на незаконния строеж, начина на неговото изпълнение и отражението му върху засегнатия имот? Влияе ли върху размера на обезщетението по чл. 59 ЗЗД фактът, че собственикът на засегнатия имот е възпрепятстван да реализира инвестиционните си намерения по отношение на същия имот в пълен обем и ако „да“ – по какъв начин?“

3. „Може ли собственик на недвижим имот, в който незаконно е изграден и се стопанисва енергиен обект да доказва по-голям обем на засегнато право на собственост от определената сервитутна площ за законно възникналите сервитути? При определяне на обема на засегнатото право на собственост следва ли да се съобрази начина на реализиране на незаконния строеж и неговото съответствие със задължителните технически правила и норми за безопасност?“, за който въпрос касаторът поддържа, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решения № 454/14.12.2012г. по гр.д.№467/2012г., 1 г.о., решение №60148/22.11.2021г. по гр.д.№1186/2021г., 1 г.о., решение №312/10.04.2014г. по гр.д.№4055/2013г.,1 г.о., както и с т.3 на ТР 4/2017г. на ОСГК на ВКС.

4. „Трябва ли ищецът по иск с правно основание чл. 59 ЗЗД да докаже намаляването на имуществото си, когато обедняването и обогатяването произтичат от различни факти? Следва ли съдът да допусне събирането на доказателства в тази насока?, за който поддържа, че е разрешен в противоречие с решение №60273/15.12.2021г. по гр.д.№617/2021г., 3 г.о. на ВКС.

5. „Какъв е редът за защита на собственика на имот, който неправомерно е бил лишен от възможността да упражни правото си на собственост в пълен обем съобразно предвижданията на действащия градоустройствен план и функционалното предназначение на имота? По правилата на чл. 59 ЗЗД ли се определя размера на обезщетението за частта от имота, която не е пряко засегната от незаконно изградения в същия имот строеж?“, за който поддържа, че е разрешен в противоречие с решение №55/03.04.2014г. по гр.д.№5712/2013г.,3 г.о. на ВКС, решение № 252/23.01.2015г. по гр.д.№2858/2014г. на ВКС, решение №24/01.06.2016г. по гр.д.№2968/2015г., 4 г.о. на ВКС, решение №1025/23.12.2009г. по гр.д.№3841/2008г.,1 г.о. и в отклонение от т.3 на ТР 4/2017г. на ОСГК на ВКС.

6. „Длъжен ли е въззивният съд да допусне по реда на чл. 266, ал.3 ГПК доказателства, които не са били допуснати от първа инстанция поради процесуални нарушения? Може ли въззивният съд да приеме, че въззивникът не е доказал твърдяния от страната факт за по-голям обем на засегнатото право, когато е отказал събиране на относими доказателства по реда на чл. 266, ал. 3 ГПК, установяващи същия факт? Това действие на въззивния съд противоречи ли на принципа на служебното начало?“, за които въпроси поддържа, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №7/27.01.2015г. по гр.д.№2427/2014г. на 3 г.о., решение №7/29.01.2021г. по т.д.№94/2020г. на 2 т.о., решение №167/26.10.2017г. по гр.д.№209/2017г. на 1 г.о. на ВКС, решение №35/14.03.2017г. по гр.д.№60126/2016г., 3 г.о. на ВКС.

7. „Длъжен ли е в мотивите на решението си въззивният съд да изложи фактическите си и правни изводи след разглеждане и обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства?“;

8. „Следва ли преценката за обема на засягане на правото на собственост на ищеца от неоснователно извършените от ответника действия в процесните имоти да бъде ограничена само и единствено до изслушаната по делото КСТОЕ? Задължен ли е съдът да направи преценка с оглед на всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени факти?“

9. „Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора?“, като за последните три въпроса касаторът поддържа, че въззивният съд е действал в противоречие с ТР 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и описаната практика, обективирана в решение №470/16.01.2012г. по гр.д.№1318/2010г., 4 г.о., решение №217/09.06.2011г. по гр. д.№761/2010г., 4 г.о. и др. посочени.

Ответникът „Електроразпределителни мрежи Запад“ ЕАД оспорва касационната жалба по съображения, подробно изложени в отговор от 28.08.2023г. чрез процесуалния си пълномощник – юриск. З.. Претендира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното:

Съдът намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения в чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 от ГПК.

За да постанови обжалваното въззивно решение, Софийски градски съд е приел, че не се спори между страните и се установява от писмените доказателства по делото: учредителен акт на ищцовото дружество, справка от ТР, справки от СВп – Г. Д. и нотариалните актове, че през процесния период от 24.02.2015г. до 24.02.2020г. ищецът е титуляр на право на собственост върху следните имоти: 1/ УПИ IV, кв. 67, по плана на [населено място], общ. С., с площ от 1 220 кв.м.; 2/ УПИ V, кв. 67, по плана на [населено място], общ. С., с площ от 1 150 кв.м. съгласно нотариален акт за продажба на недвижим имот № 37, том 2, рег. № 3158, дело № 215/2019г. на В. Б. – Нотариус с район на действие РС – Г. Д., и съгласно нотариален акт за продажба на недвижим имот № 26, том II, рег. № 2616, дело № 211/2019г. на Е. Л. – нотариус с район на действие РС – Г. Д., върху недвижим имот: УПИ VI, кв. 67, по плана на [населено място], общ. С., с площ от 1 540 кв.м., като от 28.06.2019г. до края на заявения с исковата молба период – 24.02.2020г. е притежавал Ѕ ид.ч. от имота.

Въззивният съд е приел, че от проектната и строителна документация, като виза за проектиране от 07.01.2007г. на проект за МТП-20 kV в УПИ XIX, кв. 38 по плана на [населено място], общ. С., разрешение за строеж № 36/22.10.2008г. и акт за поправка на явна фактическа грешка в него в частта за наименованието на строежа, протокол за откриване на строителна площадка и определяне на строителна линия и ниво на строежа от 18.12.2008г. обр. 2, заповедна книга № 10-01- 08/2008г. за строеж: Кабелна линия 20 kV и МТП-4-20/0.4 20 kV-250 20 kVА, акт обр. 12 за установяване на всички видове СМР, подлежащи на закриване от 16.02.2009г., констативен акт обр. 15 за установяване годността и приемане на строежа от 19.06.2009г., протокол обр. 16 за установяване на годността и за ползване на строежа от 21.12.2009г., разрешение да ползване № ДК-07-135/28.12.2009г., издадено от ДНСК – Благоевград и др., както и от неоспореното заключение на изслушаната по делото техническа експертиза е установено, че по възлагане на ответника „Електроразпределителни мрежи Запад“ ЕАД, с предишно наименование „ЧЕЗ Разпределение България“ АД, през 2009г. била изградена Кабелна линия 20 kV и МТП4-20/0.4 20 kV-250 20 kVА. Същата е актив, включен в баланса на ответното дружество, а именно КСН 20 kV, пл. Хр. Б. до МТП 4 Вълкосел с номер САП 22337966 и като заприходен актив се ползва от ответника за пренос на електрическа енергия между двата трафопоста - новоизградения МТП-4 и съществуващия трафопост ТП-2 Вълкосел.

Въззивният съд е приел, че съгласно заключението на вещото лице, в несъответствие с одобрения и влязъл в сила проект за прокарване, процесните кабели преминават през недвижими имоти УПИ IV, УПИ V и УПИ VI, кв. 67. Посочил е, че са неоснователни доводите на въззивника за опровергаване на извода, че през процесните имоти - УПИ IV, УПИ V и УПИ VI, кв. 67, фактически, без одобрен ПУП и строителни книжа, е изградено енергийно съоръжение, собственост на ответното дружество и ползвано от него.

СГС е отчел, че с решение № 309/06.01.2020г., по гр.д. № 850/2019г., I V г.о. на ВКС, постановено по спор между страните за предходен период, е прието, че енергийно предприятие дължи изплащане на еднократно обезщетение по чл. 64, ал. 4, т. 2 ЗЕ на собственика на недвижим имот, засегнат от изграждането на енергиен обект, само когато е налице и другата, установена с чл. 64, ал. 4, т. 1 ЗЕ, предпоставка за възникването на съответния сервитут, а именно – когато е налице влязъл в сила ПУП, с който е определено местоположението на сервитута в имота. Въззивният съд е приел, че когато енергиен обект е изграден в чужд недвижим имот, за който няма такова предвиждане в ПУП, какъвто е и случая, по аргумент за противното от чл. 64, ал. 4 ЗЕ, в полза на енергийното предприятие не възниква сервитутно право върху този имот и енергийното предприятие държи енергийния обект в чуждия имот, респ. – ползва последния или съответната засегната част от него, без да има правно основание за това, като по този начин лишава собственика от възможността безпрепятствено да ползва по предназначение имота си, респ. съответната засегната част от него. Приел е, че отношенията се уреждат от общата хипотеза на неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД и енергийното предприятие дължи на собственика на имота обезщетение, което се съизмерява със средната пазарна наемна цена за имота, или за засегнатата част от него, за съответния период от време, през който енергийният обект продължава да се намира в имота, без да е налице предвиждане за това в ПУП, т.е. без да е налице учреден сервитут. Кредитирайки експертизата, СГС е приел, че подземната кабелна линия заема 59 кв. м. площ от УПИ IV, кв. 67, 64 кв.м от УПИ V, кв. 67 и 143 кв.м от УПИ VI, кв. 67, и първоинстанционният съд правилно е определил размера на дължимите обезщетения, вкл. съобразявайки правата на ищцовото дружество в собствеността на УПИ VI. СГС е счел за неоснователно възражението на ищеца за по-големи засегнати части, като е посочил, че нито се твърди, нито се установява по делото през процесния период ищцовото дружество да е предприемало строителство или да имало такива инвестиционни намерения, които да останали нереализирани поради наличието на положените кабели. С оглед горното е потвърдил обжалваното решение № 20192948/01.10.2021г., постановено по гр.д. № 11009/2020г. по описа на СРС, 72-и състав.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения:

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в цитираното ТР, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК е налице когато в обжалваното въззивно решение, значимият правен въпрос е решен в противоречие с Тълкувателно решение или практиката на ВКС по същия правен въпрос. Основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК предпоставя правният въпрос да е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото - когато законите са непълни, неясни и противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Първият поставен от касатора въпрос относно определянето на обезщетението по чл. 59 от ЗЗД при незаконен строеж / енергиен обект/ не отговаря нито на общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК, нито на допълнителния по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК. Решаващите изводи на въззивният съд за уважаване на претенцията по чл. 59 от ЗЗД са свързани именно с извод, че не е налице законен сервитут поради изграждането на кабелната линия в отклонение на строителните книжа. Съдът не е приел, че не се следва обезщетение заради законност на строежа, но е счел, че такова се дължи само за засегнатата част от имотите. Горното разрешение не е в противоречие с практиката на ВКС, включително цитираната от касатора, която е по негаторни искове, т.е. за премахване на незаконно изградени обекти, каквато претенция не е предявена по настоящото дело. При постановяване на акта си въззивният съд се е съобразил с практиката на ВКС, включително по решение №309/06.01.2020г. по гр.д.№850/2019г. на ВКС, 4 г.о. и др., че обезщетение се дължи за засегнатата част от имота, като съобразно посочената от експертизата засегната част е изчислено и присъденото обезщетение по чл. 59 от ЗЗД. Предвид горното не е налице допълнителното селективно основание по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК, а самото наличие на цитираната практика изключва бланкетно посоченото и необосновано от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК.

Вторият поставен въпрос относно влиянието върху размера на обезщетението по чл. 59 от ЗЗД на вида на незаконния строеж и начина на неговото изпълнение, също не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. СГС е приел, че строежът е незаконен и се дължи обезщетение за засегнатата от него част от процесните имоти. По отношение на инвестиционните намерения на ищеца, следва да се отбележи, че както е посочил съдът, в исковата молба не са изложени обстоятелства, свързани с невъзможност за застрояване, нито са поискани своевременно, преди настъпване на преклузията по чл. 146 от ГПК, такива доказателства, поради което се касае за неустановени надлежно твърдения на касатора, които са аргумент за несподелената му от съда теза, че са засегнати целите имоти. Предвид горното разрешението на този въпрос от въззивният съд не е в противоречие с практиката на ВКС и не е налице допълнителното селективно основание по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК. Не е налице и основанието по чл. 280, ал.1, т.3 от ГПК, тъй като бланкетното посочване, че въпросът би допринесъл за правилното тълкуване и прилагане на материалния закон не е надлежно аргументирано.

Третият поставен от касатора въпрос относно възможността на собственика на имота да доказва по-голям обем на засегнато право на собственост от сервитутната площ, не отговаря на общия критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК, тъй като не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. СГС не е приел, че е недопустимо при претенция по чл. 59 от ЗЗД да се установи, че незаконният строеж засяга целия имот, а че горното не е надлежно установено от събрания по делото доказателствен материал. Този въпрос е свързан с доводите на касатора за цялостно засягане на имотите от кабелната линия и е във връзка с възприетите от въззивния съд фактически констатации, т.е. така поставен изисква проверка на установените факти по делото, което означава, че е свързан с правилността на решението и не може да обуслови допускане на въззивния акт до касация на основание чл. 280, ал.1 от ГПК, тъй като не отговаря на даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение. Сочената от касатора практика, обективирана в цитираните в изложението решения на ВКС, Първо г.о. е неотносима, тъй като тя касае негаторен иск по чл. 109 ЗС за премахване на незаконно изграденото, каквато не е предмет на настоящото дело. С оглед горното така поставеният въпрос не може да обуслови допускане до касационно обжалване на въззивното решение, тъй като не отговаря нито на общия селективен критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК, нито на допълнителния по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК.

Следващият въпрос на касатора относно това дали ищецът по иск по чл. 59 от ЗЗД следва да докаже намаляването на имуществото си, когато обедняването и обогатяването произтичат от различни факти, също не отговаря на общия критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК, както и на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, ал. 1 от ГПК. Въззивният съд не е приел, че обедняването и обогатяването в случая произтичат от различни факти, за да е относим въпросът към решаващите му мотиви. Цитираното от касатора решение по гр.д.№617/2021г. на ВКС, 3 г.о., в противоречие с което се твърди, че е разрешението от съда, е неотносимо, тъй като то е постановено по казус с имуществено разместване в резултат на престирани средства за довършителни строителни дейности и погасяване на банков кредит, обезпечен с ипотека, т.е. обсъждани са различни факти и тяхното съотношение за преценка дали е налице неоснователно имуществено разместване. Поради горното и този въпрос не отговаря нито на общия критерий по чл. 280, ал.1 от ГПК, нито се установява допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК.

Петият поставен въпрос от касатора относно реда за защита на собственик на имот, който е бил лишен от възможността да упражни правото си на собственост в пълен обем, съобразно предвижданията по действащия градоустройствен план и функционалното предназначение на имота, респ. начина на определяне на обезщетението в такъв случай, също е свързан с несподелената от съда теза на жалбоподателя, че засегнати от незаконния строеж са целите имоти, а не само частта, попадаща под изграденото съоръжение. Този въпрос е във връзка с възприетите от въззивния съд фактически констатации, т.е. изисква проверка на установените факти по делото, което означава, че е свързан с правилността на решението и не може да обуслови допускане на въззивния акт до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1 от ГПК. Същият не отговаря и на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК, тъй като както е посочил съда в акта си, търси се обезщетение за изминал период, в който е безспорно, че от процесните УПИ би могло да се реализират съобразно твърденията и в исковата молба „наемоподобни доходи“, но съобразно състоянието им към периода. Това дали е могъл или не ищецът да упражни застрояване на същите в обем, съответен на предвижданията по план, при положение, че няма твърдения за предприето такова и не се претендира обезщетение за вреди от незаконния строеж, а само отстраняване на неоснователното имуществено разместване, е ирелевантно за спора. Въпросът е свързан с установената от съда фактическа обстановка и несъгласието на касатора със същата, т.е. конкретна преценка на доказателствата по делото, които доводи не могат да бъдат разглеждани във фазата по селекция на касационната жалба и съобразно правомощията на касационната инстанция в производството по чл. 288 ГПК.

Следващите два поставени процесуалноправни въпроса са свързани с тезата на касатора за допуснато нарушение от въззивния съд на разпоредбата на чл. 266, ал. 3 от ГПК. За приложението на чл. 266 ГПК и настъпването на преклузия има константна практика на ВКС, включително цитираната от касатора, както и служебно известна на настоящия съдебен състав, съгласно която във въззивната инстанция се прилага разпоредбата на чл. 266 ГПК и се допускат доказателства за новооткрити или нововъзникнали обстоятелства или новооткрити и новосъздадени доказателства: нововъзникнали факти и доказателства след приключване на съдебното дирене при първото въззивно разглеждане; новооткрити факти и доказателства, които са съществували до приключване на съдебното дирене при първото въззивно обжалване, но по обективни причини не са посочени пред въззивния съд. В хипотезата, когато първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение при изготвяне на доклада по чл. 146 ГПК и разпределяне на доказателствената тежест, страните имат право да представят относими и допустими доказателства във въззивното производство. Отсъствието, непълнотата или неточността на доклада и дадените указания по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК представляват извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. В посочения смисъл са Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 106/04.07.2014 г. по гр. д. № 5161/2013 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 124/23.06.2014 г. по гр. д. № 2551/2013 г. на ВКС, ГК, I г. о. и множество други решения на ВКС, включително посочени от касатора в изложението. Въззивният съд, в съответствие с константната практика на ВКС, е извършил преценка на исканите от касатора доказателства и тяхната относимост, необходимост и допустимост съгласно изискванията на чл. 266, ал. 3 ГПК и според настоящия съдебен състав не е действал в противоречие с горепосочената константна практика на ВКС. Не може да се приеме, че е допуснато процесуално нарушение с неуважаване на доказателствените искания на касатора за съдебно удостоверение и допълнителни задачи на експертизата от вещо лице архитект, тъй като още с исковата молба и преди обявяване на доклада за окончателен, ищецът е имал възможност да поиска тези доказателства, поради което основателно са приети за преклудирани исканията му. Не е в нарушение на практиката на ВКС изводът на въззивния съд, че те са и неотносими, тъй като в обстоятелствената част на исковата молба не са изложени твърдения относно затруднения и невъзможност за застрояване на имотите, не се сочи и предприемане на такива стъпки в процесния период, за който се търси обезщетение, не се претендират преки вреди от незаконно изградения строеж във връзка с горното, а обезщетение за неоснователно обогатяване, което е свързано с ползването и засягането на имотите съобразно състоянието, в което са към процесния период, а не с оглед възможностите за бъдещото им застрояване в съответния обем. С оглед горното настоиящият състав намира, че тези два процесуални въпроса не отговорят на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК, на който се позовава касаторът и не могат да обусловят допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Седмият поставен от касатора процесуален въпрос относно задълженията на въззивния съд да изложи фактически и правни изводи, след като обсъди доводите и всички релевантни доказателства по делото, е пряко свързан с поставения последен въпрос - дали въззивният съд дължи самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и да направи свои фактически и правни изводи, като и двата са обуславящи за всяко производство, поради което съставляват общо основание по чл. 280, ал.1 от ГПК, но според настоящия съдебен състав не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 от ГПК. Константна и непротиворечива е практиката на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК и мн. др. решения, включително и цитирани от жалбоподателя, в които се приема, че въззивната инстанция в пределите на въззивната жалба и отговора на ответната страна, е длъжна да изложи собствени фактически и правни изводи по спора, като обсъди събраните доказателства и релевираните възражения и доводи на страните. Както се посочва в решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т. д. № 3734/2013 г. на ВКС, ТК, І т. о., и др., непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, като въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, излагайки фактически и правни изводи по съществото на спора, и да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд не е действал в противоречие, а съответно на горецитираната практика, тъй като е изложил подробни мотиви, обсъждайки доказателствата по делото и относимите към спора доводи на страните, поради което този въпрос не може да обуслови допускането на въззивното решение до касационно обжалване. СГС е обсъдил доказателствата и заявените доводи на страните, изложил е собствени фактически и правни изводи, като е приел, че е налице неоснователно имуществено разместване поради засягането на част от имотите на ищеца от незаконно изградената от ответника кабелна линия, а това, че изводите му не са съответни на поддържаната от касатора теза, е свързано с установяването на фактите по делото. Решаващите изводи на въззивния съд за изхода на спора не биха се повлияли от по-подробно обсъждане на събрания доказателствен материал, с оглед на което не се установява поддържаното допълнително селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Осмият поставен въпрос относно това дали преценката за обема на засягане на правото на собственост на ищеца от неоснователно извършените от ответника действия в процесните имоти следва да бъде ограничена само и единствено до изслушаната по делото експертиза, е процесуалноправен, но не е разрешен от въззивният съд в противоречие с константната практика на ВКС. Съгласно решение №113/ 28.02.2011г. по гр.д.№1062/2010г. на ВКС, ГК, ІV г.о., за да основе решението си на приетото по делото заключение, съдът следва да го прецени съвкупно с останалите доказателства за обстоятелствата от значение за спора, които се установяват или проверяват със заключението. В решение №267/04.03.2014г. по гр.д. №30/2013г. на ВКС, ГК, І г.о. е прието, че като доказателствено средство съдебната експертиза не се ползва с приоритет пред останалите доказателства, а заключението следва да бъде ценено във връзка с тях. В този смисъл са и постановените по реда на чл. 290 от ГПК решение №58/13.02.2012г. по гр.д. №408/2010г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 241/23.10.2013г. по гр.д. №3194/2013г. на ВКС, ГК, І г.о., решение № 57/06.07.2016г. по гр.д. №5932/2015г. на ВКС, ГК, ІI г.о и др., включително сочени от касатора, в които се приема, че заключението на експертизата се преценява съобразно всички доказателства по делото, неговата пълнота, яснота и обоснованост, като оценката на заключението на вещото лице във всички случаи следва да се мотивира от съда. Настоящият съдебен състав намира, че в случая въззивният съд не е действал в противоречие с горецитираната практика, а съответно на същата като е кредитирал заключението на експертизата и изложил мотиви за същото. Горното изключва наличието на поддържаното от касатора допълнително селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.

ВКС намира, че не е налице вероятност обжалваното решение да е невалидно или недопустимо. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр.3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението. Въззивното решение не може да се възприеме като очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, тъй като от съдържанието на обжалвания съдебен акт не се установява същият да е постановен при превратно приложение на закона или грубо нарушение на правилата на формалната логика.

Предвид гореизложените съображения съдът намира, че не следва решението да се допуска до касация.

С оглед изхода на спора на касатора не се следват разноски. Ответникът е заявил претенция за разноски за юрисконсултско възнаграждение, като при подаване на отговора на касационната жалба е представляван от юрисконсулт З., поради което искането му следва да се уважи и да се присъдят разноски в размер на 200 лв. – за юрисконсултско възнаграждение.

Воден от горните съображения, ВКС, състав на 2 т.о.