Определение № 140 от 15.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1085/2024 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от Н. В. Д., против решение № 677 от 14.12.2023 г. по гр. дело № 781/2023 г. на Окръжен съд – Велико Търново, с което е отменено първоинстанционното решение и вместо него е намалено завещателно разпореждане, извършено от наследодателя Х. П. К., починал на 12.05.2021 г., в полза на неговите наследници по закон М. В. Б. и Н. В. Д., до размер на 1/4 идеална част и възстановена запазената част на наследника по закон М. Н. К., починала на 18.02.2022 г., в размер на 1/4 идеална част от наследството на Х. П. К., по предявен от П. Х. К., като наследник по закон на М. Н. К. иск по чл. 30 ЗН. К. Н. П. П. поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради съществени нарушения на процесуалните правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. Иска отмяна на обжалваното решение. Претендира разноски. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване със специалните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, извеждайки ги при доводи относно възможността правото да се иска възстановяване на запазена част да бъде упражнено от наследник на наследодател с право на запазена част, без да формулира конкретен правен въпрос. Ответникът по касационната жалба – П. Х. К., в срока по чл. чл. 287, ал. 1 ГПК е подал отговор, навеждайки възражения за липса на основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, респективно за неоснователност на касационната жалба. Претендира присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ г. о., като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките, поддържани в изложението, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник с надлежни пълномощия по производството, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение за основателност на иска по чл. 30 ЗН на ищеца П. К., въззивния съд е приел от фактическа страна, че наследодателят Х. П. К. е починал на 12.05.2021 г. и като наследници по закон е оставил съпруга М. Н. К., син П. Х. К. и низходящи (деца) на починалата преди него дъщеря – М. В. Б. и Н. В. Д.. Наследодателят Х. К. е оставил саморъчно завещание от 12.04.2021 г., с което е завещал на внучките си – ответниците М. Б. и Н. Д., цялото си движимо и недвижимо имущество, притежавано към неговата смърт. Завещанието е обявено с протокол от 27.05.2021 г. на нотариус Л. С. с район на действие РС – Горна Оряховица, като ден преди обявяването му – 26.05.2021 г., преживялата съпруга М. К. е сключила с двете ответници договор по нотариален акт № 129 от 26.05.2021 г., по силата на който им е прехвърлила собствеността върху собствените й идеални части от недвижими имоти, включително и останали в наследство от наследодателя Х. К., съответстващи на нейния дял от наследството му, срещу задължение на приобретателите за издръжка и гледане. Наследодателката и съпруга на завещателя – М. К., починала на 18.02.2022 г. и оставила за наследници по закон ищеца П. К., като неин син, и низходящите (деца) на починалата преди нея дъщеря – М. Б. и Н. Д.. При така приетите за установени факти въззивния съд е приел от правна страна, че ищецът П. К. е наследник по закон на своята майка М. К., която се явява наследник със запазена част от наследството, оставено от наследодателя Х. К.. Посочил е, че приживе тя не е упражнила своето право да поиска възстановяване на запазената й част от наследството на съпруга й Х. К., макар и да й е било известно оставеното от наследодателя завещание, което е универсално. Изложени са съображения, че след смъртта й, настъпила преди изтичане на петгодишния давностен срок за упражняване на това право, то е преминало към патримониума на ищеца, доколкото е наследимо, и ищецът като наследник по закон на наследодателя М. К. е легитимиран да иска възстановяване на нейната запазена част от наследството, оставено от съпруга й Х. К.. Прието е за неоснователно възражението на ответника Н. Д. (сега касатор), че след като наследодателят М. К. не е упражнила приживе това свое право, е трябвало изрично да упълномощи ищеца да го упражни след нейната смърт, поради несъответствие на такова разрешение със закона и задължителната съдебна практика. Посочено е, че липсва основание да се приеме и че приживе М. К. е признала завещанието на съпруга си, доколкото към момента на нейната смърт не е изтекъл давностният срок, а и преди обявяване на завещанието тя се е разпоредила с имуществени права, които са част от наследството, оставено от съпруга й, водещо до извод, че е пожелала да се възползва от придобитото по наследство от съпруга си, а не да откаже да го получи. Изведени са изводи, че ищецът П. К. е легитимиран да поиска възстановяване на запазената част на своята майка от наследството, оставено от съпруга й, която съгласно разпоредбата на чл. 29, ал. 3 ЗН, е в размер на 1/4 и е накърнена с извършеното от наследодателя Х. К. универсално завещание, а приетото от първоинстанционния съд въз основа на неприложима хипотеза - неправилно. При така изложените от въззивния съд съображения следва да се приеме, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. В изложението към касационната жалба се поддържат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК при доводи относно възможността правото да се иска възстановяване на запазена част да бъде упражнено от наследник на наследодател с право на запазена част, без да формулира конкретен правен въпрос, обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд по предмета на спора и обвързан от доводите за обосноваване на касационните основания. Съобразно посоченото в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС касаторът е длъжен да формулира правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда, обективирани в обжалваното решение. В случая касаторът е изложил доводи относно възможността да се упражни потестативното право на иск за възстановяване на запазена част при неговото наследяване и независимо от волята на наследодателя, извеждайки извод за предвидена от законодателя възможност само наследник със запазена част да упражни правото да иска нейното възстановяване, без обаче да е свързал тези норми със спецификата на разглеждания спор и без да е формулирал конкретен правен въпрос, изведени от решаващите изводи на съда съобразно разясненията в посочения тълкувателен акт. При отсъствието на такъв въпрос не е налице общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Не е налице и противоречие с посоченото в изложението ППВС № 7 от 28.11.1973 г. относно характера на правото на възстановяване на запазена част и възможността за упражняването му от наследниците на наследник с право на запазена част, като специална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението. В т. 3, б. „б“ от ППВС № 7 от 28.11.1973 г. е прието, че правото да се иска възстановяване на запазена част, което е имуществено право и преминава в полза на наследниците, може да бъде упражнено както от наследника с право на запазена част, така и от неговите наследници. То не може да бъде упражнено от други приобретатели на наследствени права, освен ако изрично им е прехвърлено. Дадено от въззивния съд разрешение в оспорвания съдебен акт относно правото на възстановяване на запазена част е в съответствие с приетото тълкуване в посоченото постановление и утвърдената след него практика на ВС и ВКС (решение № 85 от 07.03. 2011 г. по гр. дело № 1792/2009 г. на ВКС, I г.о., определение № 324 от 16.10.2013 г. по гр. дело № 4881/2013 г. на ВКС, II г.о.), че неупражненото от наследодателя право да иска възстановяване на запазена част може да бъде предявено от неговия наследник. Така в съответствие със закона и съдебната практика по приложението са изложените съображения в случая, че ищецът П. К. именно като наследник по закон е придобил и упражнил правото по чл. 30 ЗН на неговия наследодател М. К. да иска възстановяване на запазената част от наследството на съпруга й Х. К., а не като приобретател на наследствени права на наследника с право на запазена част въз основа на извършено от нея завещателно разпореждане или друга разпоредителна сделка, какъвто той не е и поради което за него е неприложимо изключението, предвидено в даденото в постановлението тълкуване и за преодоляването на което е необходимо праводателят изрично да е прехвърлил и това право. При така утвърдената практика и липсата на настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат нейната промяна, не се обоснована наличие и на посочената в изложението към жалбата специална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Липсва и хипотеза по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението. При този резултат на ответника по касация – П. К., следва на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да се присъдят своевременно претендираните от него разноски по производството пред касационната инстанция в размер на 1000 лева, представляващи адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие от 20.02.2024 г. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Второ г. о.