Определение № 2414 от 17.09.2024 г. на ВКС по т. д. № 1772/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Кардиокат - Амбулатория за индивидуална практика за специализирана медицинска помощ“ ЕООД със седалище в [населено място] - чрез адв. В. Т. и адв. С. Н., против решение № 537 от 02.08.2023 г., постановено по т. д. № 163/2023 г. на Апелативен съд - София. С посоченото решение е потвърдено решение № 468 от 09.03.2020 г. по т. д. № 608/2019 г. на Софийски градски съд, с което са отхвърлени предявените от „Кардиокат - Амбулатория за индивидуална медицинска практика за специализирана медицинска помощ“ ЕООД срещу „Университетска многопрофилна болница за активно лечение Софиямед“ ООД искове с правна квалификация чл.79, ал.1 ЗЗД за заплащане на сумите 27 406.72 лв. и 23 000 лв., претендирани като стойност на извършени медицински услуги за м. юли 2018 г. и м. август 2018 г. по договор за съвместна дейност от 01.04.2012 г. В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост, нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. По съображения в жалбата се иска отмяна на решението и уважаване на предявените осъдителни искове с присъждане на разноски за всички съдебни инстанции. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Формулирани са следните процесуалноправни въпроси, за които се твърди, че са от значение за изхода на делото и че са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителна практика на ВС и ВКС, както и с посочена практика на ВКС: „ 1. Следва ли съдът при мотивиране на крайния си извод да обсъди всички представени по делото доказателства и да обоснове на какво основание ги кредитира или не (противоречие с решение № 112 по гр. д. № 3356/2016 г. на ВКС, IV г. о., решение № 43 по т. д. № 213/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 44 по т. д. № 1368/2018 г. на ВКС, I т. о., решение № 63 по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 186 по гр. д. № 4465/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 553 по гр. д. № 196/2012 г. на ВКС, IV г. о., решение № 183 по т. д. № 542/2018 г. на ВКС, I т. о.); 2. Длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства по делото и да вземе отношение към всички доводи, изложени от страните (противоречие с ППВС № 1/53 г., ППВС № 7/65 г., ППВС №1/85 г., Тълкувателно решение № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС); 3. Допустимо ли е въззивният съд да извършва селективна преценка на представените по делото доказателства или следва да извърши преценка на доказателствата в съвкупност, а когато не кредитира някои от тях или ги приеме за недостоверни, следва ли да изложи мотиви за това (противоречие с решение № 24 по гр. д. № 47744/2008 г. на ВКС, I т. о., решение № 75 от 20.06.2016 г. по т. д. № 1608/2015 г. на ВКС, решение № 65 от 30.07.2014 г. по т. д. № 1656/13 г. на ВКС, I т. о.)“. Без да се сочи конкретен правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, допускането на касационно обжалване се поддържа бланкетно и на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване е заявена и очевидна неправилност на въззивното решение - чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация „Университетска многопрофилна болница за активно лечение Софиямед“ ООД със седалище в [населено място] - чрез адв. Й. Н., в който е изразено становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. С отговора е поискано присъждане на разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. За да постанови обжалваното решение след разглеждане на делото при условията на чл.294 ГПК, Апелативен съд - София е съобразил, че с исковата молба ищецът „Кардиокат - Амбулатория за индивидуална медицинска практика за специализирана медицинска помощ“ ЕООД („Кардиокат - АИМПСМП“ ЕООД) е претендирал заплащане на стойността на медицински услуги, извършени през м. юли и м. август 2018 г. по силата на сключен с ответника „Университетска многопрофилна болница за активно лечение Софиямед“ ООД („УМБАЛ Софиямед“ ООД) договор за съвместна дейност от 01.04.2012 г. със срок на действие до 01.04.2015 г., като е поддържал, че страните са продължили да изпълняват договора и след изтичане на срока, за който е сключен; В писмен отговор, подаден извън срока по чл.367, ал.1 ГПК, ответникът е оспорил исковите претенции с възражение, че не дължи претендираните с исковете за реално изпълнение суми по причина, че договорът за съвместна дейност е прекратен с изтичане на първоначално уговорения тригодишен срок на 01.04.2015 г., евентуално - поради нищожност на договора. Предвид процесуалните позиции на двете страни и указанията, дадени от ВКС в отменителното решение по т. д. № 1088/2021 г., въззивният съд е приел, че при новото разглеждане на делото спорът е съсредоточен върху въпроса дали договорът за съвместна дейност е продължил да обвързва валидно страните след изтичане на уговорения при сключването му тригодишен срок, в т. ч. и през исковия период. От фактическа страна въззивният съд е приел за установено, че на 01.04.2012 г. е сключен договор за съвместна дейност, с който ищецът и ответникът са се съгласили да се обединят с цел организиране и осъществяване на съвместна дейност в областта на кардиологията и инвазивната кардиология, включително диагностика, лечение и полагане на грижи за болни. В договора за съвместна дейност са уговорени конкретни задължения за „Кардиокат - АИПСМП“ ЕООД в качеството му на изпълнител на медицински дейности, както и начин за разпределение на финансовите резултати от съвместната дейност между изпълнителя и „УМБАЛ Софиямед“ ООД. Към момента на сключване на договора управителят и едноличен собственик на капитала на „Кардиокат - АИПСМП“ ЕООД - Д. Х., е заемал по силата на трудов договор длъжността „началник“ на Кардиологично отделение в „УМБАЛ Софиямед“ ООД, а след 13.05.2016 г. е назначен на длъжността „началник клиника“. В периода от 29.01.2018 г. до 27.07.2018 г. ответникът е превел по сметка на ищеца в „Банка ДСК“ ЕАД суми за предоставени медицински услуги на стойност, отразена в представени по делото дневни извлечения. Ищецът е издал фактури № 75/31.08.2018 г. на стойност 27 406.72 лв. и 23 000 лв. за извършени услуги по договора от 01.05.2012 г. през м. юли и м. август 2018 г., които не са заплатени от ответника и след получена на 18.01.2019 г. покана. Според заключението на съдебносчетоводната експертиза по делото, за периода от м. януари до м. август 2018 г. от дейността на отделението по кардиология в „УМБАЛ Софиямед“ ООД са реализирани приходи на стойност 3 767 302 лв., като в заключението са посочени месечните приходи, отработени от доц. Д. Х. (чието трудово правоотношение с „УМБАЛ Софиямед“ ООД е прекратено на основание чл.326, ал.1 КТ считано от 01.10.2018 г.). След преценка на приетите за установени правнорелевантни факти въззивният съд е направил извод, че плащането от ответника на суми за извършени от ищеца медицински услуги в периода м. януари - м. юни 2018 г., макар и неоспорено от ответника, не доказва твърдението на ищеца за дължимост на претендираните с исковете суми по силата на сключения договор за съвместна дейност. Въззивният съд е мотивирал извода си на първо място със съдържанието на представените от ищеца дневни извлечения от банкова сметка за периода м. януари - м. юни 2018 г., в които - според преценката му, не е отразено основанието за плащане на преведените по банковата сметка на ищеца парични суми. Изразил е становище, че от текста в извлеченията „медицински услуги за месец ……..“ не следва, че плащанията са във връзка с договора за съвместна дейност, както и че за доказване на такава връзка ищецът е следвало да представи търговски документи, в т. ч. и фактури, издадени въз основа на договорните му отношения с ищеца и подкрепящи твърденията, че сумите са платени за извършени медицински услуги в изпълнение на конкретния договор. На второ място съдът е изтъкнал аргумента, че не е доказано непрекъснатото изпълнение на задълженията на договарящите страни за целия период от време след 01.04.2015 г. до 31.12.2017 г. Преценил е за нелогично договорът да е изпълняван до изтичане на срока, за който е сключен, след това да не е изпълняван в продължение на две години и девет месец и едва на 01.01.2018 г. да е подновил действието си. Тезата на ищеца, че действието на договора е продължено след 01.04.2015 г. с конклудентни действия на страните, не е възприета от въззивния съд и по съображения, че с клаузата на чл.21 от договора страните са уговорили изрично последващи промени и допълнения да се извършват само с двустранно подписани писмени споразумения, а споразумение за продължаване на договора не се твърди да е подписвано. Съобразявайки липсата на споразумение за продължаване на договорната обвързаност и на доказани в хода на процеса конклудентни действия, които поради естеството на отношенията между страните е възможно да породят същите правни последици, каквито биха се породили в резултат на изрично изявление за продължаване действието на договора след изтичане на първоначално уговорения срок, въззивният съд се е произнесъл, че ищецът не е доказал твърдението си, че ответникът дължи плащане на сумите по двете спорни фактури на основание договора за съвместна дейност от 01.04.2012 г. В съответствие с даденото разрешение на спора въззивният съд е формирал краен извод за неоснователност на исковите претенции по чл.79, ал.1 ЗЗД и е потвърдил решението на първоинстанционния съд, с което предявените по делото осъдителни искове са отхвърлени (с мотиви за нищожност на договора за съвместна дейност, които са възприети от въззивния съд, но в отменителното решение по т. д. № 1088/2021 г. на ВКС, І т. о., е прието, че с оглед пропускането на срока за отговор на исковата молба от ответника извършената от съда преценка на валидността на договора е в нарушение на принципа на диспозитивното начало). Становището на настоящия състав на ВКС по поддържаните от дружеството - касатор основания за допускане на касационно обжалване е следното: В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване с основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК - очевидна неправилност на постановеното от въззивния съд решение, като е навел доводи, че решението е явно необосновано поради частичност и едностранчивост на извършения анализ относно различията между договора за съвместна дейност и трудовия договор, необосновано игнориране на периодичното изпълнение на договора за съвместна дейност и от двете страни до процесния период и необсъждане на множество доводи във въззивната жалба срещу решението на първоинстанционния съд; че решението е постановено в явно противоречие с процесуалния и материалния закон, тъй като съдът е разгледал преклудирано възражение за нищожност на договора за съвместна дейност и е приел бланкетно, че договорът прикрива предоставянето на работна сила от физическо лице; че правният извод на въззивния съд за недоказаност на приетия от първоинстанционния съд за ненуждаещ се от доказване факт, че страните по договора за съвместна дейност са изпълнявали непрекъснато задълженията си през целия период от време след 01.04.2015 г. до м. декември 2017 г., е формиран в грубо противоречие с формалната логика. Според формираната практика на ВКС по приложението на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК се свързва с особено тежък порок на въззивното решение, който се изразява в особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, и/или в явна необоснованост и може да бъде констатиран от касационната инстанция „prima facie” въз основа на мотивите към решението; Особено тежко нарушение на закона ще е налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството; Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона и от нарушаване на правилата на формалната логика, попада в хипотезите на чл.281, т.3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само по реда на чл.290 ГПК в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационно обжалване на някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК. Доводите, с които касаторът е аргументирал основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, не насочват към нито една от възприетите в практиката на ВКС хипотези на очевидна неправилност. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е съобразил отменителното решение на ВКС, с което е отречена възможността за преценка на валидността на договора за съвместна дейност, и нито е разглеждал релевираното от ответника след срока за отговор на исковата молба възражение за нищожност на договора, нито е формирал изводи за нищожност на договора. Различията между договора за съвместна дейност и трудовия договор (сключен между „УМБАЛ Софиямед“ ООД и управителя и едноличен собственик на капитала на „Кардиокат - АИПСМП“ ЕООД - Д. Х.) са били предмет на анализ в мотивите към отмененото с решението по т. д. № 1088/2021 г. на ВКС, І т. о., въззивно решение. С оглед произнасянето на касационната инстанция по спора за нищожност на договора за съвместна дейност тези различия не са обсъждани в обжалваното решение, постановено при новото разглеждане на делото по реда на чл.294 ГПК. Изводът на въззивния съд, че не е доказано изпълнение на договора за съвместна дейност за целия период след изтичане на тригодишния срок на 01.04.2015 г. до края на м. декември 2017 г., е обусловен от преценката на събраните в хода на делото доказателства, поради което евентуалната му необоснованост, на която се позовава касаторът, не може да бъде установена единствено от мотивите към решението обжалваното решение, за да се квалифицира като „явна“ в аспекта на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Въззивният съд е изложил конкретни съображения защо не приема тезата на касатора - ищец за продължаване действието на договора след 01.04.2015 г. и за дължимост на претендираните с исковете суми на основание същия договор, като по този начин е отговорил и на доводите на касатора, заявени в подкрепа на поддържаната защитна теза. Въз основа на мотивите към обжалваното решение съставът на ВКС не преценява решението като очевидно неправилно и намира, че не е налице основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускането му до касационно обжалване. По отношение на обжалваното решение не е осъществено и поддържаното от касатора основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Формулираните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК процесуалноправни въпроси за задълженията на въззивния съд, свързани с обсъждането и преценката на доказателствата и с произнасянето по защитните доводи и възражения на страните, са значими за делото, но разрешаването им от въззивния съд не е обусловило крайния резултат от разглеждането на спора - отхвърляне на предявените от касатора осъдителни искове. За да отхвърли исковете, въззивният съд е формирал няколко самостоятелни извода, обусловили в еднаква степен изхода на спора. От една страна съдът е приел, че ангажираните от ищеца доказателства не установяват по несъмнен начин плащането на суми в периода м. януари - м. юни 2018 г. да е извършено на основание договора за съвместна дейност от 01.04.2012 г. и действието на договора да е продължено след 01.04.2015 г. посредством конклудентни действия на страните, изразяващи се в непрекъснато изпълнение на произтичащите от съдържанието му задължения за целия период от 01.04.2015 г. до края на 2017 г. От друга страна съдът се е произнесъл, че по силата на изрична клауза в договора продължаването на действието му след изтичане на първоначално уговорения срок е обвързано от страните с изискване за сключване на допълнително писмено споразумение, за съществуването на което няма твърдения и доказателства. Поставените от касатора въпроси са относими към първия решаващ извод на съда, доколкото кореспондират с оплакванията в касационната жалба за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, изразяващи се в необсъждане на всички събрани доказателства относно изпълнението на насрещните задължения по договора след релевантния за спора момент, както и на всички доводи в подкрепа на тезата за продължаване действието на договора чрез конклудентни действия. При наличие на друг самостоятелен извод, с който е мотивирана неоснователността на исковите претенции - отсъствие на изрично писмено споразумение по чл.21 за продължаване действието на договора, касационното разглеждане на поставените въпроси не би могло да доведе до промяна в постановения с обжалваното решение правен резултат и допускането на касационно обжалване по повод на тях би било безпредметно. Независимо от изложеното следва да се отбележи, че изводът на въззивния съд за недоказаност на факта на продължаване на договора чрез конклудентни действия не е резултат от игнориране или от необсъждане на относими доказателства. Този извод произтича от преценката на съда, че събраните по делото доказателства не установяват трайно изпълнение на договорните задължения от страните за времето след изтичане на първоначалния срок на договора, което изпълнение може да се квалифицира като конклудентно действие, разкриващо съгласие за продължаване действието на договора след изтичане на срока, за който е сключен. В производството по чл.288 ГПК Върховният касационен съд не проверява дали изводите на въззивния съд, направени в резултат на преценката на доказателствата, са обосновани и законосъобразни. След като при постановяване на решението съдът е обсъдил относимите доказателства и е формирал изводи въз основа на тях, няма основание решението да се допуска до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК е заявено бланкетно и не следва да бъде обсъждано. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Апелативен съд - София решение по т. д. № 163/2023 г. Поради недопускане на касационното обжалване касаторът следва да бъде осъден да заплати на ответника по касация разноски за производството по чл.288 ГПК в размер на сумата 2 000 лв. - платено в брой адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 17.10.2023 г. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение,