Определение № 2752 от 30.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4430/2024 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Л. И. А., против решение № 3901 от 28.06.2024 г. по гр. дело № 344/2023 г. по описа на СГС, поправено с решение по чл. 247 ГПК, с което е потвърдено първоинстанционно решение по чл. 344, ал. 1 ГПК за допускане на съдебна делба на недвижи имот.

Касаторът твърди, че въззивното решение е неправилно поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, довели до неговата необоснованост и постановяването му в нарушение на материалния закон. Аргументира касационните основания с необсъждане на всички доводи и събрани доказателства, което е довело до нарушаване на закона и необоснованост на извода относно възражението й за придобивна давност с прилагане на чл. 82 ЗС поради настъпило правоприемство. Претендира разноски.

Обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК с посочване на допълнителните основания, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК, при формулиране на следните правни въпроси:

1. В производството по реда на чл. 258 и сл. ГПК съдът обвързан ли е наведените от страните претенции и по конкретно от предявената претенция по чл. 82 ЗС;

2. Може ли съдът при присъединено владение по чл. 82 ЗС в хипотеза, когато ползващият се от придобивна давност е добросъвестен владелец и упражнява фактическа власт върху процесния недвижим имот от 2001 г. до момента;

3. При наведени възражения за установяване на фактическа власт върху недвижимия имот и присъединено владение на наследодателя по чл. 82 ЗС следва ли да се допусне до разпит повече от един свидетел с оглед принципа „Един свидетел не е свидетел“ и включването в предмета на доказване на фактическата власт върху недвижимия имот и предаването на права от праводателя;

4. Недопускането на доказателства относно предявената претенция представлява ли нарушение на законоустановените и гарантирани принципи в гражданскопроцесуалния закон;

5. Извършването на фактически действия спрямо недвижимия имот, които не произтичат от договор със собственика или владелеца, а се извършват с тяхно съгласие като търпими, тъй като почиват на близки, съседски и други лични отношения, представляват ли упражняване на фактическа власт като елемент от владението.

Поддържа несъответствие на дадените във въззивното решение разрешения по тези въпроси с ТР № 4 от 17.12.2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 483 от 06.06.2012 г. по гр. дело № 558/2011 г. на ВКС, I г.о., решение № 184 от 03.08.2011 г. по гр. дело № 1051/2010 г. на ВКС, II г.о., решение № 958 от 15.12.2009 г. по гр. дело № 2246/2008 г. на ВКС, I г.о., и решение № 178 от 09.04.2014 г. по гр. дело № 7749/2013 г. на ВКС, I г.о.

Ответниците по касационната жалба – ответника К. И. Л. и третото лице помагач Б. Й. Г., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК са подали отговор, в който излагат правни съображения за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и за неоснователност на изложените в жалбата касационни основания. Ответникът К. И. Л. претендира разноски.

Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., след като извърши преценка на наведените предпоставки на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до разглеждане на касационната жалба, намира следното:

Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез процесуален представител въз основа на надлежно учредена представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Производството е по делба във фазата по допускане.

За да потвърди първоинстанционното решение за допускане до съдебна делба на съсобствен по наследяване недвижим имот, представляващ апартамент № 38, находящ се в [населено място], [жк], блок *, вх. *, ет. *, и с идентификатор ***** по КККР, заедно с прилежащите към него избено помещение и идеални части от общите части на сградата, при дялове от по 1/2 идеална част за всеки от съделителите К. Л. и Л. А., въззивният съд е приел за установено, че наследодателят Г. Н. А. е починал на 04.12.2016 г. и е оставил за наследници по закон съпруга Л. А. и по право на заместване низходящите (синове) на починалата преди наследодателя сестра Д. Н. Л. – К. И. Л., и Н. И. Л. (първите двама съделители в производство). Установено е от въззивния съд, че наследникът Н. И. Л. е починал на 28.12.2017 г., като е оставил за свои законни наследници К. И. Л. – брат, и В. И. Л. - еднокръвен брат. Последният се е отказал от наследството на своя брат Н. И. Л. с вписано на 30.04.2017 г. заявление в особена книга на районния съд.

Посочено е за установено, че с нотариален акт за дарение на недвижим имот № 11 от 19.05.2021 г. съделителят К. Л. е дарил на Б. Г. 10 % от собствената си 1/2 идеална част от процесния апартамент, а с нотариален акт за продажба на идеална част от недвижим имот № * от 21.05.2021 г. в полза на Д. П. е учредил пожизнено вещно право на ползване върху собствените му 90 % от 1/2 идеална част от същия имот и е продал на съсобственика му Б. Г. останалите 90 % от тази 1/2 идеална част от имота.

При така приетите за установени факти, въззивният съд е изложил съображения, че в делбеното производство е осигурено участие на всички лица, които се легитимират като съсобственици на процесния имот - задължителни другари по иска за делба, и на приобретателя на прехвърлената в течение на производството спорна част от собствеността на имота от съделителя К. Л.. Собствеността на процесния имот е приета за лична собственост по чл. 22, ал. 1 СК на наследодателя Г. А., тъй като е придобита от него въз основа на договор за покупко-продажба от 20.08.1985 г. преди сключване на брака му на 28.09.2013 г. със съделителя Л. А., с която се е намирал във фактическо съжителство от 2001 г. (според заявеното в показанията на разпитания пред първоинстанционния съд св. С. Н.). Посочено е, че със смъртта на наследодателя Г. А., починал на 14.12.2016 г., и откриване на наследството преди навършване на десет години от сключване на брака, съделителят Л. А., като негова преживяла съпруга, на основание чл. 9, ал. 2 ЗН е получила половината от собствеността на имота и го е наследила заедно с низходящия наследник на неговата сестра Д. Л. – съделителя К. Л., поради извършения от В. Л. отказ от наследство. Така е изведен извод, че съсобствеността върху имота произтича от наследяване и участници в нея при равни квоти са съделителите Л. А. - преживяла съпруга, и К. Л. - племенник на починалия наследодател.

Прието е за неоснователно възражението на съделителя Л. А. (сега касатор) за придобиване на процесния имот в нейна изключителна собственост въз основа на осъществявано от 2001 г. давностно владение. Изложени са мотиви, че осъществяваното от съделителя фактическо съжителство с наследодателя Г. А. в процесното жилище, за което свидетелства разпитаният в делбеното производство свидетел, не установява упражняване на фактическа власт от нея върху делбения имот с намерение за своене в продължение на предвидения в чл. 79, ал. 1 ЗС десетгодишен срок. Такова владение на делбения имот е прието, че не се установява и за след смъртта на наследодателя на 14.12.2016 г. до датата на подаване на исковата молба за делба - 27.01.2020 г., а и при възникването на съсобствеността по наследяване презумпцията по чл.69 ЗС е оборена.

При тези мотиви в обжалваното въззивно решение поддържаните от касатора основания за допускането му до касационно обжалване не се обосновават.

Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК – при повдигнат от касатора правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т. е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства – т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; практиката на ВКС; актовете на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор да е от значение за точното приложение на закона и развитието на правото.

Формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси относно характера на осъществяваните от съделителя Л. А. фактически действия върху делбения имот през време на фактическото й съпружеско съжителство с наследодателя и възможността за присъединяване на осъществяваното от последния владение към нейното са включени в предмета на спора чрез наведените защитни възражения по иска за делба, поради което те осъществяват общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. За тях обаче не са налице поддържаните от касатора допълнителни основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Липсва противоречие на дадените от въззивния съд разрешения с трайно установената практика на ВКС (ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк. дело № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 136 от 16.06.2014 г. по гр. дело № 436/2014 г. на ВКС, I г.о., решение № 12 от 19.02.2014 г. по гр. дело № 1840/2013 г. на ВКС, I г.о., решение № 115 от 28.10.2016 г. по гр. дело № 977/2016 г. на ВКС, II г.о., и други) относно характера на фактическите действия върху имота при осъществяваното им от страната със съгласието на неговия собственик през време на съпружеското им съжителство, които именно въззивният съд е приел като изключващи твърденията на съделителя Л. А. за упражняване на фактическа власт и намерение за своене на делбения имот, на което тя се е позовала изрично чрез възражение в делбеното производство и което е разгледано от решаващия съд като своевременно наведено правоизключващо съсобствеността възражение - тълкувателни разяснения, дадени в т. 1 и 2 от ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк. дело № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС. Според приетото в посочената практика лице, което е било допуснато в имота със съгласието на собственика с уговорка за неговото ползване, в резултат на съвместно съпружеско (брачно или извънбрачно) съжителство, упражнява само т. нар. „търпими действия“ върху имота, а не е негов владелец. Затова установената от такова лице фактическа власт върху имота не може да доведе до придобиването му въз основа на давностно владение, независимо колко време е продължило владението. В този случай допуснатото да ползва имота лице може да установи владение и впоследствие да се позове на придобиване на имота по давност, само ако извърши действия, с които ясно да демонстрира пред собственика, че отрича неговите права и има намерение за в бъдеще да държи имота само за себе си. Съобразявайки именно наличието на осъществявани от съделителя Л. А. позволени от собственика и наследодател Г. А. действия върху делбения имот, осъществявани и по време на брака им, през който и по арг. от чл. 84 ЗС във вр. с чл. 115, б. „в“ ЗЗД давност не тече, въззивният съд е приел за неосъществен регламентирания в чл. 79, ал. 1 ЗС фактически състав на придобивната давност, като така даденото от него разрешение изцяло хармонизира на приетото в установената съдебна практика.

Не е налице противоречие и с посочената от касатора практика по приложението на чл. 82 ЗС. В обжалваното решение въззивният съд е приел за установено притежание на процесния имот в изключителна собственост от наследодателя Г. А. поради придобиването му преди брака със съделителя Л. А., респ. за осъществявано от него владение върху същия имот до смъртта му именно като правомощие и част от съдържанието на правото му на собственост, а не като фактическо състояние по чл. 68, ал. 1 ЗС, при което е приложим чл. 82 ЗС за присъединяване на владението. Приемството при притежанието на правото на собственост, каквото е прието в обжалваното решение по наследяване от Г. А., е обосновало извод за възникналата съсобственост и допускането на делбата на имота, респ. е изключило приложимостта на чл. 82 ЗС, макар и да не е изрично посочено в мотивите на обжалваното решение (последното и поради противоречиво наведените от съделителя Л. А. доводи за обосноваване на възражението й за придобиване на собствеността на имота въз основа на давностно владение).

Не се осъществява основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по въпросите за допустимостта във въззивното производство на гласни доказателствени средства за установяване на фактическата власт върху имота. Тези въпроси не съответстват на данните по делото и са формулирани въз основа на твърденията на съделителя Л. А. по наведеното от нея правозащитно възражение за придобивна давност. Производството пред въззивната инстанция е образувано по въззивна жалба на съделителя Л. А. (ответник по иска за делба и касатор в настоящото производство) с изложени в нея основания за неправилност на обжалваното първоинстанционното решение поради допуснати от първоинстанционния съд нарушения при обсъждането и оценката на събраните по производството доказателства, но не и поради недопускане на необходими за установяване на релевантни за спора факти доказателства, и за които съгласно чл. 266, ал. 3 ГПК да е било направено и съответно доказателствено искане пред въззивната инстанция. При липсата на оплаквания за изложеното, които съгласно чл. 269, изр. 2 ГПК ограничават обхвата на дейността на въззивния съд, така поставените въпроси не са обусловили решаващите му изводи по предмета на спора, поради което за тях не се осъществява не само общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, но и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, за което дори и не е посочена от касатора относимата съдебна практика.

По поставените в изложението към жалбата въпроси не са налице и основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и 3 ГПК. Касаторът не е посочил актовете по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, на които противоречат дадените от въззивния съд разрешения. Не се твърди и по въпросите да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Не се обосновава наличие и на елементи на третата форма на основанието – непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаване на съдебна практика. Отсъствието на надлежно обосноваване е достатъчно основание за отказ да се допусне касационно обжалване и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Не се констатират и основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 1 и 2 ГПК, тъй като не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо. Липсва и вероятност същото да е очевидно неправилно, като основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Ето защо, така обжалваното въззивно решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване.

С оглед изхода и своевременно направеното от ответника по касационната жалба искане – К. Л., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на същия следва да бъде присъдена сумата от 3000 лева, представляващи разноски за адвокатско възнаграждение по представения договор за правна защита и съдействие.

По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.