Определение № 1454 от 26.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 136/2026 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. Г. Т. чрез процесуален представител адвокат Т. П. – М. срещу решение № 3915 от 20.06.2025 г. по в. гр. дело № 11616/2024 г. на Софийски градски съд, ГО, II-Ж състав в частта, с която е обезсилено решение № 8237 от 07.05.2024 г. по гр. дело № 62842/2022 г. на Софийски районен съд, 176 състав и е прекратено производството по делото в частта по предявения от М. Г. Т. срещу „Месембрия Ризорт“ ООД на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 160, ал. 3 ЗУТ, вр. с чл. 163, ал. 3 ЗУТ иск за признаване за установено, че „Месембрия Ризорт“ ООД дължи на М. Г. Т. обезщетение за настъпили недостатъци в гаранционния срок на строеж, въведен в експлоатация с разрешение за ползване № СТ-05-827/18.07.2017 г. на ДНСК, по отношение на поземления имот, в който е построена сградата, идеална част от който е собственост на М. Г. Т., а именно недвижим имот с идентификатор № 51500.507.601, за сумата в размер 8 568 лв.: доставка на епоксиден грунд /40 кв. м./ – 680 лв. без ДДС, доставка на полиуретаново покритие /60 кв. м./ – 1 260 лв. без ДДС, полагане, шлайфане на грунд и покритие /200 кв. м./ – 5 200 лв. без ДДС.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа становище, че неправилно е прието, че поземленият имот е станал обща част за етажната собственост и че липсва процесуален интерес, което води до недопустимост на първоинстанционното решение. Излага доводи за необходимостта да се направи преценка въз основа на доказателствата дали дворното място има статут на обща част по смисъла на чл. 38 ЗС. Поддържа, че в конкретния случай не всички собственици на самостоятелни обекти в сградата са и собственици в поземления имот, както и че в имота има построени няколко отделни сгради в режим на етажна собственост и снек-бар, представляващ отделна сграда, поради което земята не е обща част и разпоредбата на чл. 38 ЗС не намира приложение. Във връзка с оплакването за необоснованост на решението касаторът поддържа, че съдът приема от една страна, че няма спор „Месембрия Ризорт“ ООД да е станало собственик на 75 % идеални части от поземления имот, а от друга страна, че земята е обща част. Релевира доводи, че ако към момента на прехвърлянето на собствеността върху земята с решението по иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД от страна на възложителите по договора за строителство и собственици на земята, мястото е обща част, то дружеството не би могло да придобие правото на собственост върху земята.

В приложено към касационната жалба съгласно чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК изложение касаторът поддържа становище за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни и материалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, както и се позовава на очевидна неправилност на решението в обжалваната част на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК:

1. В случай че поземленият имот принадлежи на няколко лица, а самостоятелните обекти в сградите, изградени в поземления имот, принадлежат и на трети лица въз основа на учредено право на строеж, които не притежават право на собственост върху поземления имот, явява ли се легитимиран съсобственикът в поземления имот да претендира гаранционна отговорност от строителя или това право принадлежи на етажната собственост?

2. Ако поземленият имот се е превърнал в обща част на етажната собственост, губят ли собствениците правото да се разпореждат и управляват имота съгласно разпоредбите на ЗС?

В подкрепа на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се позовава на приложените към изложението решение № 71/27.05.2017 г. по гр. д. № 3936/2016 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 661/02.11.2010 г. по гр. д. № 1437/2009 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 28/01.02.2012 г. по гр. д. № 331/2011 г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 181/07.07.2011 г. по гр. д. № 1159/2010 г. на ВКС, ГК, II г. о. /неточно посочено в изложението решение № 181/07.07.2011 г. по гр. дело № 607/2009 г. на ВКС, II г. о./.

Ответникът „Месембрия Ризорт“ ООД, [населено място] чрез процесуален представител адвокат И. Я. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част, тъй като касаторът не е обосновал наличието на твърдените основания, нито е посочил материалноправен или процесуалноправен въпрос, решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС. Претендира присъждане на направените разноски.

Третото лице помагач на страната на ответника - „КМК Билд“ ЕООД, [населено място] чрез процесуален представител адвокат Н. В., оспорва касационната жалба като неоснователна и излага доводи за правилност на въззивното решение в обжалваната му част.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и съдържанието й отговаря на разпоредбата на чл. 284 ГПК.

За да обезсили като недопустимо първоинстанционното решение в частта, с която Софийски районен съд се е произнесъл по иска за заплащане на сумата в размер 8 568 лв., представляваща обезщетение за вреди, възникнали в гаранционния срок, по отношение на поземления имот, в който е построена сградата, а именно - недвижим имот с идентификатор № 51500.507.601, идеални части от който са собственост на ищцата, въззивният съд е приел, че ищцата не е активно процесуалноправно легитимирана да претендира присъждането в нейна полза на обезщетение за вреди, възникнали по отношение на общи части на сградата.

Въз основа на събраните писмени доказателства съдебният състав е приел за установено между страните, че процесният недвижим имот с идентификатор № 51500.507.601 е бил съсобствен между Г. С. Т., А. Д. Т., М. Г. Т., С. П. Ф. и Й. П. Д., които са учредили вещно право на строеж в полза на „Месембрия Ризорт“ ООД за построяване на сграда в имота, като са запазили правото си на строеж върху една част от индивидуалните обекти, които следва да бъдат построени. Сградата е построена, правото на строеж е реализирано, същото е преминало в право на собственост по отношение на самостоятелните обекти и е издадено разрешение за ползване № СТ-05-827/18.07.2017 г. на ДНСК. След построяване на сградата „Месембрия Ризорт“ ООД е придобило собствеността по отношение на 75 % идеални части от поземления имот, върху който е построена сградата.

При така установената фактическа обстановка въззивният съд е направил извод от правна страна, че в случая с оглед разпоредбата на чл. 38 ЗС поземленият имот, върху който е построена сградата, се явява обща част, поради което активно процесуалноправно легитимиран да предявява искове за заплащане на обезщетения за вреди, възникнали по общите части, включително и да ангажира гаранционната отговорност на строителя, се явява етажната собственост, а не всеки един от отделните собственици на самостоятелни обекти. Съдебният състав е посочил, че при ангажирането на гаранционната отговорност на строителя за некачествено изпълнени общи части се касае за един иск, основан на неспазване на гаранционната отговорност на ответника в качеството му на строител или възложител, която той носи по силата на закона. Изложил е съображения, че не е налице сбор от правоотношения с всеки един от етажните собственици, притежаващ идеални части от общите части на сградата, включително и земята, върху която е построена, които правоотношения могат да бъдат разглеждани поотделно в самостоятелно производство между всеки един от етажните собственици и строителя/възложител, а се касае до едно правоотношение между ответника и собствениците на обекти в сградата, представлявани по делото, съгласно чл. 23, ал. 4, изр. последно ЗУЕС, от управителя на етажната собственост. Позовал се е на практика на ВКС - решение № 60069/03.08.2021 г. по т. д. № 176/2020 г. на ВКС, ТК, II т. о.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма, като касационната инстанция може от обстоятелствената част на изложението в приложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

Въз основа на обстоятелствената част на изложението към касационната жалба и с оглед правомощията си настоящият съдебен състав счита, че първият материалноправен въпрос трябва да бъде уточнен по следния начин: Представлява ли поземленият имот, в който е построена сграда в режим на етажна собственост, обща част по смисъла на чл. 38 ЗС?

Така уточненият материалноправен въпрос е релевантен, тъй като е от значение за спора и е обусловил правните изводи на въззивната инстанция. По отношение на него е налице допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от касатора част за проверка дали същият е решен в съответствие с константната практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора решения на ВКС, както и в служебно известните на настоящия съдебен състав решение № 201/20.01.2020 г. по гр. д. № 2616/2018 г. на ВКС, ГК, I г. о. и цитираните в него съдебни актове на ВКС.

Отговорът на формулирания от касатора втори материалноправен въпрос зависи от отговора на релевантния правен въпрос, във връзка с който се допуска касационно обжалване на въззивното решение на СГС.

С оглед допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК настоящият състав не следва да се произнася по довода за наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като преценката за правилността на въззивното решение ще бъде извършена в решението по чл. 290 ГПК.

На основание чл. 18, ал. 2, т. 3 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК касаторът трябва да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер 87, 61 евро.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение