Определение № 419 от 26.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3415/2021 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото Г. Е. К., подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. Н. М. срещу решение № 10227/10.03.2021 г., постановено по въззивно гр. дело № 4752/2019 г. на Софийския апелативен съд (САС). Касаторът обжалва въззивното решение в частта, с която, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 5889/02.08.2019 г. по гр. дело № 4325/2019 г. на Софийския градски съд (СГС), като краен резултат, частичният му иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ срещу Прокуратурата на Република България (ПРБ) за заплащане на обезщетение за причинените му неимуществени вреди от незаконно воденото наказателно производство по досъдебно производство № 381/2005 г. на РПУ - гр.Дупница, по н.о.х.д. № 720/2006 г. на Дупнишкия районен съд (ДРС), по в.н.о.х.д. № 172/2012 г. на Кюстендилския окръжен съд (КОС), по н.о.х.д. № 1326/2012 г. на ДРС и по в.н.о.х.д. № 113/2017 г. на КОС, по които срещу ищеца е било повдигнато и поддържано обвинение за престъпление по чл. 206, ал. 1 от НК, е отхвърлен за разликата над сумата 5 000 лв. до пълния му предявен по делото размер от 26 000 лв. – част от общия размер от 50 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика от 15.05.2017 г. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част от решението, поради нарушение на материалния закон, необоснованост и съществено нарушение на съдопроизводствените правила при определянето на размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди, т.е. – навеждат се касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Ответната ПРБ не е подала отговор на касационната жалба. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касатора К., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен в чл. 52 от ЗЗД, и кои са критериите, които трябва да се съобразяват при определяне на обезщетението за неимуществени вреди; и 2) длъжен ли е въззивният съд да мотивира решението си чрез обсъждане и преценка на всички доказателства по делото и всички възражения и оплаквания на страните. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд е разрешил тези въпроси в противоречие с практиката на ВС и ВКС, и конкретно: първия въпрос – с т. II от ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 480/23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 15/19.02.2020 г. по търг. д. № 146/2019 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 43/11.07.2017 г. по търг. д. № 3074/2015 г. на II-ро търг. отд. на ВКС, решение № 306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 158/28.12.2011 г. по търг. д. № 157/2011 г. на I-во търг. отд. на ВКС, решение № 51/23.06.2016 г. по гр. д. № 3471/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 29/16.03.2020 г. по гр. д. № 1892/2019 г. на III-то гр. отд. на ВКС; и втория въпрос – с решение № 42/05.03.2014 г. по гр. д. № 5488/2013 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 217/08.01.2019 г. по гр. д. № 1961/2018 г. на III-то гр. отд. на ВКС. Касаторът навежда и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, като поддържа, че в обжалваната му част въззивното решение било очевидно неправилно поради очевидно нарушение на съдопроизводствените правила. В тази връзка се излагат бланкетни оплаквания, че въззивният съд не се произнесъл по въведени с исковата молба факти, които според жалбоподателя са доказани в първоинстанционното производство и са от значение за изхода на делото във връзка с определянето на справедлив размер на процесното обезщетение за неимуществени вреди. Поддържа се и че по този начин се стигнало до противоречие между твърденията на ищеца по делото и очертания от въззивната инстанция предмет на доказване, което противоречие в мотивите на въззивното решение е свързано с приложението на чл. 52 от ЗЗД. Настоящият съдебен състав намира, че двата правни въпроса, формулирани от жалбоподателя, частично се припокриват по смисъл и съдържание, като предвид предмета на иска по делото и доводите на касатора за очевидна неправилност, въпросите следва да бъдат обобщени, уточнени и конкретизирани (съгласно т. 1, изреч. 3 - in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), при което те се свеждат до следния правен въпрос: кои са критериите съобразно принципа за справедливост, установен с чл. 52 от ЗЗД, при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди в производствата по исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ и длъжен ли е въззивният съд да обсъди и извърши преценка в мотивите към решението си на всички релевантни обстоятелства по делото, които обуславят размера на това обезщетение, както и да изложи съображения за тяхното значение. Отговор на този въпрос е даден с т. 11 (т. II) от ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 и т. 13 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, и основаната на тях, трайно установена практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, намерила израз и в посочените от касатора, решение № 480/23.04.2013 г. по гр. д. № 85/2012 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 51/23.06.2016 г. по гр. д. № 3471/2015 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 29/16.03.2020 г. по гр. д. № 1892/2019 г. на III-то гр. отд. на ВКС, в която се приема следното: Понятието „справедливост”, по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива правно релевантни обстоятелства – критерии за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления – умишлени или по непредпазливост, за които ищецът е оправдан, респ. наказателното производство е прекратено; продължителността на наказателното преследване срещу ищеца, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; вида и продължителността на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца предвид данните за неговата личност, начин на живот и обичайна среда, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, разгласяването и публичността на производството, обществения отзвук и пр. Като ориентир за определяне паричния еквивалент на неимуществените вреди, следва да служи още и общата икономическа среда и стандартът на живот в страната към периода на увреждането. Следва да се отчита и обстоятелството, че осъждането на държавата в лицето на процесуалния ѝ субституент – ПРБ за заплащане на обезщетение, само по себе си също има ефект на репарация за ищеца, като размерът на обезщетението не следва да бъде източник на обогатяване. Това обезщетение за неимуществени вреди от деликтите по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално за всички неимуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат на незаконосъобразното наказателно преследване срещу него. В мотивите към решението си обаче съдът трябва да обсъди всички конкретни обстоятелствата, които е взел предвид, както и тяхното значение за определения от него размер на обезщетението. Настоящият съдебен състав намира, че в случая въззивният съд е разрешил посочения по-горе правен въпрос по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във с чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, в противоречие с цитираната, трайно установена (включително задължителна) практика на ВС и ВКС. Макар в мотивите към решението си да е изброил повечето от посочените по-горе критерии, апелативният съд не ги е приложил в тяхната цялост, като не е взел предвид и не е обсъдил всички конкретни обстоятелства, които в случая са релевантни за определянето на справедлив размер на процесното обезщетение за неимуществени вреди, както и не е посочил какво е значението на взетите предвид от него обстоятелства при определянето на този размер – как всяко от тях се отразява върху него – в насока за увеличаването или за намаляването му; липсват и изложени конкретни мотиви, реално да са взети предвид общата икономическа среда и стандартът на живот в страната към периода на увреждането на ищеца. При така установеното противоречие между цитираната по-горе практика на ВС и ВКС, и мотивите към обжалваната част на въззивното решение, касационното обжалване следва се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следния правен въпрос: кои са критериите съобразно принципа за справедливост, установен с чл. 52 от ЗЗД, при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди в производствата по исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ и длъжен ли е въззивният съд да обсъди и извърши преценка в мотивите към решението си на всички релевантни обстоятелства по делото, които обуславят размера на това обезщетение, както и да изложи съображения за тяхното значение. Съдът намира, че не е налице другото сочено от касатора основание за допускане на касационното обжалване – очевидна неправилност на обжалваната част от въззивното решение, по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2, във вр. с чл. 2а, т. 1, предл. 1 от ТДТССГПК, на жалбоподателя-ищец следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметката на ВКС на дължимата държавна такса в размер 5 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение