Определение № 50733 от 14.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1475/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Обжалвано е решение от 20.12.2021г. по гр.д.№519/2021г. на АС Пловдив,с което е уважен частично иск с правно основание чл.31 ЗЗД. Жалбоподателят – Д. М. К., чрез процесуалния си представител поддържа, че решението, в частта му, с която е отхвърлен предявения иск, е дадено разрешение на правен въпрос в противоречие с практиката на ВКС, който е от значение за точното приложение на закона и развитие на правото. Моли да се допусне касационно обжалване. Жалбоподателката - С. М. П., чрез процесуалния си представител поддържа, че с решението, в частта му, с която е уважен предявения иск е даден отговор на правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКС. Поддържа сащо така, че решението е недопустимо. Моли да се допусне касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното: С обжалваното решение, въззивният съд, като е обезсилил първоинстанционното решение в частта с която е унищожен, на основание чл.31 от ЗЗД, по иск на Д. К. против С. П., договор за дарение на недвижим имот с идентификатор № 77195.902.392 по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-63/2006г. на ИД на АК-София, с административен адрес: [населено място] с площ от 1099кв.м., трайно предназначение „урбанизирана територия“, начин на трайно ползване „ниско застрояване до 10м.“, обективиран в нотариален акт № 64/2019г., том 2, дело № 252/2019г. на Нотариус №079 от 23.08.2019г., поради факта, че към 23.08.2019г. – момента на извършване на дарението, Р. К., която не е могла да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, за размера над ј ид.част до предявения иск от Ѕ ид.част. С решението си въззивния съд, като е потвърдил решението на първостепенния съд частично, е унищожил на основание чл. 31 ЗЗД договор за дарение, сключен с нотариален акт № 64/2019г., том 2, дело № 252/2019г. на Нотариус №079 от 23.08.2019г., поради факта, че към 23.08.2019г. – момента на извършване на дарението, Р. К., не е могла да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си до размер на ј идеална част. Прието е за установено от нотариален акт №64, том 2, дело №252/2019г. на Нотариус №079 В.С.от 23.08.2019г., че Р. и М. К. са дарили на дъщеря си С. М. недвижим имот представляващ поземлен имот с идентификатор № 77195.702.392 по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед №РД-18-63/2006г. на ИД на АК София, с административен адрес [населено място], [улица], с площ от 1 099 кв.м., трайно предназначение „урбанизирана територия“, начин на трайно ползване „ниско застрояване до 10м“. Констатирано е, че страните по спора са брат и сестра, наследници на М. К., починал на 17.12.2019г. и Р. К., починала на 16.04.2020г., в хода на исковото производство. Установено е, че преди завеждане на иска по чл.31 ЗС за унищожаване на извършеното на 23.08.2019г. дарение, от ищеца в настоящато производство Д. К. е заведен на 15.01.2020г. иск по чл.5 от ЗЛС за поставянето на Р. К. под запрещение, производството по който е прекратено поради настъпилата на 17.04.2020г. смърт. Прието е от експертното заключение от назначената после смъртна комплексна съдебно психиатрична и психологична експертиза, че по отношение на Р. К. има данни за напреднал дементен процес и същата е страдала от съдова деменция, поради което към датата на изповядване на сделката, извършена на 23.08.2019г., не е могла да разбира свойството и значението на извършеното. Въззивният приел, че проявите на заболяването при Р. К. е медицински документирано за първи път три години преди датата на сделката, през който продължителен период от време няма данни тя да е провеждала лечение, което да забави процеса на влошаване, а само половин година след сделката е констатирано, че при нея вече са налице тежки паметови нарушения на ниво глобарна деменция и състоянието ѝ е в изходен стадий и не подлежи на лечение, както и установеното от свидетелите и на двете страни влошаване на здравословното състояние на съпруга ѝ, на когото единствено е разчитала в ежедневието, настъпило няколко месеца преди сделката и наложило болничното му лечение, последвалото го настаняване на двамата в дом за стари хора и невъзможността след извеждането им от дома да разчитат за жизнено необходимите им грижи на техния син, който трайно се е установил със семейството си в Англия, а да са останали зависими от подкрепата единствено на дъщеря им, настоящата инстанция намира, че заболяването на прехвърлителката и получените вследствие на него увреждания са засегнали интелектуалните ѝ и волеви способности до степен на невъзможност да разбира извършеното и да ръководи действията си при сключване на процесната сделка. Съдът е посочил, че обстоятелството, че тази експертиза е послесмъртна не омаловажава нейната компетентност, тежест и обективност. По делото е приета съдебно – психиатрична експертиза, която е изготвена въз основа на събраните по делото писмени доказателства. Взето е предвид и заключението на експерт-психиатър, който в съдебно заседание е посочил, че при извършения през 2016г. психиатричен преглед на освидетелстваната, на базата на съобщената анамнеза и симптоматиката при прегледа, е установено категорично наличието на психоорганичен синдром с водеща тогава халюцинаторно-параноидна симптоматика. Прието е, че е налице „органично налудно разстройство“, при което към този момент не се е касаело за шизофренен пристъп, а за състояние на базата на органично заболяване на мозъка, като не може да се каже дали то е вследствие атрофия, характерна за болестта „Алцхаймер“, или увреждане на кръвоносните съдове. Тази симптоматика е проява на органична, а не на функционална, увреда на мозъка, водеща до деменция, а не до психично заболяване, каквото неправилно въз основа на нея е било диагностицирано при този първоначален преглед. При така установеновените обстоятелства по делото съдът е приел, че предявеният иск за унищожаване на договор за дарение на недвижим имот обективиран в нотариален акт №64/2019г. том 2, дело №252/2019г. на Нотариус №079 от 23.08.2019г, е основателен до размер на 1/4идеална част от същото поради факта, че към 23.08.2019г. момента на извършване на дарението Р. К. не е могла да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си. Прието е, че към датата на подаване на исковата молба ищецът не е бил процесуално легитимиран да предяви иска за унищожаване на договора от 23.08.2019г. изцяло, а това право е в обемана наследствения дял на ищеца от наследството само на неговата майка, а не и от двамата му родители, т.е. разполага с правото да иска унищожаване на договора до размер на наследствената си 1/4ид.част от целия имот. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК Д. К., чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: правото на наследник на съпрузите – прехвърлители да предяви иск по чл. 31, ал.2 предложение първо ЗЗД, за частично унищожаване на сключена от съпрузите по време на брака разпоредителна сделка с недвижим имот - семейна имуществена общност, до размера на притежаваната от съпруга, който не е могъл да разбира или да ръководи действията си при сключването на разпоредителна сделка, Ѕ идеална част от прехвърления имот, ограничено ли е от допълнителни условия и зависи ли от наследствения дял, който ищецът има в наследството на съпруга, който не е могъл да разбира или да ръководи действията си при сключването на разпоредителната сделка. Поддръжа ,че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК и се позовава на практика обективирана в решение № 649 от 19.01.2010 г. по гр.д. № 3237/2008 г. на II – г.о. и решение № 386 от 19.12.2008 г. по гр.д. № 285/2008 г. – 5 членен състав на ВКС. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК С. П., чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: допустим ли е иск по чл. 31 ЗЗД, предявен от трето на сделката лице, като след предявяване на иска, страната, в чийто интерес законът допуска унищожаемостта е починала и третото лице се явява неин наследник, към кой момент съдът следва да преценява условията за допустимост на предявения иск от трето за унищожаемост на сделка на основание, чл. 31 ЗЗД, в случай, че след предяваване на иска, в чийто интерес законът допуска унищожаемостта е починала и третото лице се явява неин наследник - към момента на предяваване на иска или към момента на решаването на делото, задължен ли е съдът с оглед разпоредбата на чл. 235, ал.2 ГПК да постанови решение след като изясни фактическата обстановка по делото и приложи точно материалния закон, следва ли съдът да допусне изслушване на експертиза, когато за изясняването на възникнали по делото въпроси са необходими специални знания, да обсъди експертизата наред с всички доказателства по делото и да изложи мотиви защо приема експертно заключение, при преценка дали дееспособно лице, сключило договор е могло при сключването му да разбира или да ръководи действията си, която е определяща за основателността за предявен иск по чл. 31, ал.2 ЗЗД, съдът длъжен ли е изцяло да се довери на заключването на експертите/т.е. да приеме за определящи медицинските критерии/ или съдът следва да направи преценката си, съобразявайки освен медицинските още и житейските и юридическите критерии разглеждайки заключенията на приетите медицински експертизи заедно с всички други ангажирани по делото доказателства, съотносими към преценката за състоянието на лицето, към релевантния момент, както и кои са критерии, при които съдът изгражда преценката си по основание в чл. 31 ЗЗД, доколкото въззивният съд е обсъдил како относими единствено заключението на съдебно – медицинските експертизи, може ли съдът да основе решението си само на избрани доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни. Поддържа, че въззивното решение е недопустимо и е постановено в противоречие на практиката на ВКС - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. По жалбата на на Д. К.. Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставения за разглеждане въпрос и на соченото основание. В практиката на ВКС обективирана и в решение по гр.д. № 1362/2012 г. на IV – г.о. е прието, че процесуалната предпоставка за допустимост на предявеният от ищеца иск с правно основание чл.31 ЗЗД, е наличието на интерес от унищожаемостта за страната, която иска това, като такив има, както правилно е приел въззивният съд има страната по сделката и нейните наследници, но последните могат да искат унищожаване на сделката, сключена от праводателя им само до размера на наследствената си част. В настоящия случай в съответствие с тази практика е прието, че ищецът Д. К. има интерес са оспори транслативната сделка до размера на наследствената си част, която в случая е ј идеална част от дарения имот. По жалбата на С. П.. Въззивното решение не е недопустимо. Същото е постановено при наличие на процесуалните предпоставки и липса на процесуални пречки за предявеване на иска и по отношение на надлежни страни. Касационно обжалване не следва да бъде допуснато по първия формулиран от жалбоподателката въпроса: допустим ли е иск по чл. 31 ЗЗД, предявен от трето на сделката лице, като след предявяване на иска, страната, в чийто интерес законът допуска унищожаемостта е починала и третото лице се явява неин наследник. Въззивното решение е постановено в съотвествие с практиката на ВКС, включително и в тази посочена от самата жалбоподателката - решение по гр.д. № 1362/2012 г. на IV – г.о., в която е застъпена тезата, че такъв правен интерес има страната и нейните наследници, като последните могат да да искат унищожаване на сделката, сключена от праводателя им само до размера на наследствената си част. По поставения процесуалноправен въпрос, а именно към кой момент следва да се преценяват условията за допустимост на иска по чл. 31 ЗЗД, от наследник, съдът отново е дал разрешение в съответствие с практиката на ВКС, застъпена в решения постановени по реда на чл. 290 и сл. ГПК, включително в в решение № 207 от 24.07.2012 г. по гр. д. № 914/2011 г. на ВКС, IV г. о., която настоящият състав споделя. В практиката на ВКС се приема, че гражданският процес цели да възстанови законосъобразното състояние на гражданските правоотношения. Приема се, че интерес от търсене на искова защита е налице, когато между насрещните страни съществува спор относно фактите и/или правото /тяхното възникване, съдържание или съществуване/ и трябва да се възстанови хармонията в поведението на спорещите, като се изпълнят изискуемите задължения и се преустановят действията, целящи да осуетят защитата на правото. Приема се, че решението трябва да способства за признаване или удовлетворяване на определено субективно материално право. Касае се за абсолютна положителна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно – в този смисъл решение по гр.д. № 4406/2014 г. на III – г.о Касационно обжалване не следва да бъде допуснато и въпросите относими към приложението на чл. 235, ал. 2 ГПК вменяващи задължението на съда да основе решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и закона и на чл., 236, ал. 2 ГПК, задължаващ съда за изложи мотиви, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата и правните изводи, не могат да обусловят извод за наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване. В т. 19 от ТР № 1/ 4.01.2001 г. по тълк. гр. дело №1/2000 г. на ОСГК на ВКС е посочено, че дейността на въззивната инстанция има за предмет разрешаване на материалноправния спор, поради което във въззивното производство съдът следва да извърши самостоятелна преценка на целия фактическия и доказателствен материал по делото и да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на исковите претенции.Указанията са запазили значението си и при действието на ГПК, в сила от 1.03.2008г., при отчитане на очертаните в чл. 269 ГПК предели в правомощията на въззивния съд, изразяващи се в задължение за произнасяне по значимите за материалноправния спор въпроси с оглед инвокираните в сезиращата въззивна жалба оплаквания. Фактическите и правни изводи на решаващата въззивна инстанция, изведени след изпълнение на задължението за обсъждане на събраните по спора доказателства и преценка на доводите на страните, следва да са ясно и точно отразени в мотивите към решението. В този смисъл е и постановената по реда на чл. 290 ГПК непротиворечива практика на ВКС. В настоящия случай въззивното решение не е постановено в отклонение на задължителната практика на ВКС, доколкото при постановяването му въззивният съд е обсъдил всички доказателства по делото включително и допуснатата и неоспорена от страните съдебно – психиатрична експертиза. Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по поставените от жалбоподателката въпроси относно начина по който следва да се преценаява прието по делото заключение на вещо лице. В тайната практика на ВКС се приема, че съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице /чл. 202 ГПК/ против своето убеждение, но когато го отхвърля, той е длъжен да изложи мотиви, в които да посочи недостатъците на това заключение, неверните, неточните или ненаучни изходни позиции, като прецени всестранно и други доказателства. В случая експертизата е изготвена при ползване на посочения в чл. 197 ГПК доказателствен материал - медицинската документация на починалата при личния ѝ лекар, както и на приетата в производството по чл. 5 ЗЛС по гр.д. № 92/2020 г. по описа на ОС – Хасково съдебно – психиатрична експертиза събраните по делото писмени и гласни доказателства, и е ценена от въззивния съд заедно с останалите доказателства по делото - чл. 202 ГПК. В задължителната практика на ВКС изразена в т.3 от ТР №1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК е прието, че въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма, какъвто не е конкретния случай. Съобразно изхода на спора пред настоящата инстанция и предвид разпоредбата на чл.78 ГПК на страните по делото не следва да се присъждат разноски. Предвид изложените съображения, съдът