Определение № 78 от 01.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3886/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

С решение № 263798 от 10.06.2021 г. по в. гр. д. № 6506/2020 г. на Софийски градски съд е потвърдено решение № 523448 от 01.11.2018 г. по гр. д. № 21308/2016 г. на СРС, 49 състав, с което е отхвърлен предявеният от М. К. В. срещу „Мраз“ АД иск по чл. 108 ЗС за признаване на правото на собственост и предаване на владението на имот с идентификатор ..... по КККР на [населено място], с площ от 869 кв. м., номер по предходен план 1160, кв. 7, при съседи: от четири страни поземлен имот с идентификатор ....., който имот съгласно документ за собственост съставлява имот пл. № 1160, кв. 7 по плана на [населено място], местността „Н. – Х. Д.“, с площ от 875 кв. м.

Въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд е обсъдил пълно и задълбочено установената по делото фактическа обстановка, поради което е препратил към неговите мотиви на основание чл.272 ГПК.

Като резултат въззивният съд е приел, че процесният имот с площ от 869 кв. м., за който ищецът се легитимира като собственик по силата на чл.1, ал.1 ЗВСОНИ, констативен нотариален акт № ..../2003 г. и нотариален акт за дарение № 133/2014 г., е част от имот пл. № ....., кв.5, местност „Н.-Х. Д.“, с площ от 43 322 кв. м., за който ответникът се легитимира като собственик на основание чл.17а ЗППДОП и приватизационна продажба от 1996 г.

Прието е за неоснователно направеното с въззивната жалба оспорване, че твърдяната от ответника легитимация касае имот, намиращ се в друг квартал, от който процесният имот не е част. Съдът е мотивирал този извод със заключението на изготвената във въззивното производство тройна съдебно-техническа експертиза, уточнено от вещите лица при разпита им в откритото съдебно заседание, от което се установява, че процесният имот се намира в рамките на големия имот пл. № ....., собственост на ответника. Съдът изложил мотиви, че е кредитира това заключение, тъй като е пълно и обосновано и не е оспорено от страните.

По правата на ответното дружество въззивният съд е приел следното:

Със заповед № РД-17-118/28.06.1991 г. дъщерните фирми и поделения на ДФ „Климатична техника“ са преобразувани в акционерни фирми, включително „Мраз“ АФ, като активите и пасивите по балансите са поети от новообразуваната фирма. Съгласно чл. 17а ЗППДОП държавното имущество, предоставено за стопанисване и управление на държавните предприятия, които се преобразуват в еднолични търговски дружества, става собственост на тези дружества. От представения по делото А. № 11488/1987 г. за терен от 43 322 кв. м., имот пл. № ...., кв. 5, местност „Н.-Х. Д.“, с построените върху него административни сгради, се установява, че този терен е държавна собственост и е бил предоставен за стопанисване на Хладилен завод „А. И.“. С решение от 27.03.1991 г. е регистрирана дъщерна фирма „Мраз“ на държавна фирма „Климатична техника“, която дъщерна фирма се образува на основата на поделенията Хладилен завод „А. И.“ и предприятие „Климат-технология“. В съответствие с чл.1 от ПМС 201/1993 г. и чл. 17а ЗЗППДОП с преобразуване на държавното предприятие в еднолично търговско дружество предоставеното за стопанисване имущество става собственост на това дружество. От заключението на ССЕ се установява че имот пл. № .... е заприходен в активите на ответното дружество.

Прието е, че съгласно § 6, ал. 1 от ПЗР на ЗППДОП лицата, чиято собственост е възстановена по ЗВСОНИ, могат да заявят своето вещно право пред органа по чл.3 най-късно в двуседмичен срок след обнародване на решението за приватизация на предприятието, в което е включен съответният имот. Лицата, незаявили правото си по предходното изречение, имат право само на обезщетение. Следователно - веднъж възникнало правото на собственост в полза на ищеца на основание чл. 1 ЗВСОНИ, то няма да може да бъде упражнено по причина, че не е заявено съгласно правилото на чл. § 6, ал.1 ПЗР на ЗППДОП. Процесите на възстановяване на собствеността върху земеделските земи и на преобразуване и приватизация на държавните и общински предприятия протичат успоредно. Материалноправната уредба на двата процеса е съответно в ЗСПЗЗ и ЗППДОБП /отм./, сега Закон за приватизация и следприватизационен контрол (ЗПСК). Обективно съществуват хипотези, при които земи, подлежащи на възстановяване, са били предоставени за стопанисване и управление на държавни предприятия, впоследствие са включени в капитала на образуваните от тях търговски дружества с държавно имущество и по този начин са станали собственост на дружеството – ПМС № 201/25.10.1993 г. и чл. 17а от ЗППДОБП /отм./ и § 10, ал. 3 от ПЗР на ЗПСК. Посредством приватизационна сделка собствеността върху капитала на едноличното търговско дружество или части от него преминава в трети лица. В първоначалната редакция на ЗППДОБП /отм./ няма разпоредба, уреждаща колизията на двете групи права. Тази колизия е разрешена § 6, ал.1 ПЗР на ЗППДОП. Разпоредбата следва да се тълкува в смисъл, че при открита процедура по приватизация и липса на заявено искане от правоимащите лица по смисъла на § 6 ПЗР на ЗППДОП /отм./ до органа по чл.3 или до приватизиращото се предприятие в установения от закона срок, предишните собственици имат право само на обезщетяване. Разпоредбата дава предимство на процеса по приватизация, който не може да бъде възпрепятстван от реституционни претенции, ако те не са били заявени в указания срок. Прието е, че с оглед изложеното наведените с въззивната жалба възражения за неприложимост на § 6 ПЗР на ЗППДОП са неоснователни. По делото липсват доказателства за заявено искане от правоимащите лица по смисъла на § 6 ПЗР на ЗППДОП /отм./ до органа по чл.3 или до приватизиращото се предприятие в установения от закона срок. Затова праводателят на ищеца е изгубил правото си на собственост върху процесния имот, тъй като в сроковете по § 6, ал. 1 и 2 ПЗР на ЗППДОП /отм./ не е заявил вещното си право. Правото е следвало да бъде заявено до 15.10.1994 г., но по делото не са ангажирани доказателства това да е било сторено.

На следващо място въззивният съд е приел, че дори правото на ищеца да иска реално връщане на имота да не е било преклудирано и че е придобил правото на собственост по реституция към датата на влизане в сила на ЗВСОНИ, впоследствие имотът е придобит по давност от ответника. Имотът понастоящем е във владение на ответника, а преди това е владян от хладилния завод от 1968 г. според показанията на свидетелката Р.. Достъпът до хладилния завод е ограничен според показанията на свидетелите Р. и К.. Целият имот на ответника, в рамките на който се намира процесният имот, е заграден и има охрана. Свидетелят В. в средата на 90-те години е ходил до имота с брат си и е казал, че е собственик, но достъп до имота не им е осигурен, а и не е искан. Ответникът е демонстрирал намерение да свои имота за себе си, което е узнато от ищеца. В периода 1997 г. - 2007 г. владението на ответника е било постоянно, непрекъснато, явно и спокойно. Доколкото заличената на основание чл.5, ал.2 ЗВСОНИ давност е започнала да тече при наличието на правно основание, годно да направи владелеца собственик и той е добросъвестен, то след 22.11.1997 г. новата давност, която започва да тече, е кратката петгодишна давност и същата е изтекла към 22.11.2002 г. Дори да се приеме, че давността е десетгодишна, тя е изтекла на 22.11.2007 г., преди предявяване на исковата молба. По тези причини наведените във въззивната жалба доводи, че давност не е текла, доколкото ищецът не е могъл да защити правата си, са неоснователни.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищеца М. К. В..

Жалбоподателят поддържа, че възможността на въззивния съд да препрати по реда на чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд не го освобождава от задължението да изложи свои собствени мотиви, а това задължение в случая не е изпълнено, тъй като от стр. 3, абзац 2 мотивите на въззивния съд почти буквално повтарят мотивите на районния. Поддържа, че въззивният съд не е дал отговор на оплакванията и доводите във въззивната жалба. Повторно излага тези доводи, свързани с обстоятелството, че има несъответствие между имота, описан в текстовата част на втората страница на А. № 11488/1987 г. за имот пл. № ....., кв. 5 с площ от 43 322 кв. м. / включен в капитала на ответното дружество /, и други доказателства по делото, които сочат, че имот пл. № ..... се е намирал в друг квартал- кв. 6. Позовава се на несъответствието между площта на актувания имот, който на стр. 1 от А. е с площ от 12 500 кв. м., а на стр. 2 вече е с площ от 43 322 кв. м. Счита, че не е ясно коя е скицата, която се сочи на втора страница на посочения А. и дали тя съвпада със скицата, възприета от съда по отношение на имота с площ от 43 322 кв. м., включващ процесния имот. Поддържа, че не са обсъдени всички важни обстоятелства, посочени в приетата пред въззивния съд тройна техническа експертиза. Счита за неправилни изводите на съда във връзка с прилагането на § 6, ал.1 ПЗР на ЗППДОП /отм./, позовава се на настъпилия по право реституционен ефект на спорния имот, произтичащ от чл.1, ал.1 ЗВСОНИ. По отношение на евентуалното възражение за придобиване на собствеността от ответното дружество по давност жалбоподателят счита, че праводателят на ответника е знаел за възстановените права на бащата на ищеца; че съдът не е имал основание да се довери на показанията на свидетелите на ответника, които се намират в йерархическа зависимост от него, а показанията на един от свидетелите почиват на предположения. Излага и правни доводи по въпроса за придобивната давност.

В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 /противоречие със задължителната практика на ВС и с практиката на ВКС/ и чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК /очевидна неправилност/. Поставени са следните въпроси и свързаната с тях практика:

1. Какви са задълженията на въззивния съд във връзка с обсъждане на доказателствата по делото, следва ли да ги обсъди в тяхната цялост, следва ли да препраща към решението на първоинстанционния съд, но без да излага самостоятелни мотиви и без да обсъжда изложеното в жалбата.

ППВС № 1/13.07.1953 г.; ППВС № 7/27.12.2965 г.; ППВС № 1/1985 г.; т.19 на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и решение № 141/04.01.2021 г. по гр. д. № 478/2020 г. на ВКС, I-во г.о.

2. Допустимо ли е, след като съдът сам е преценил, че за установяването на определени обстоятелства са му необходими специални знания и служебно е допуснал експертиза, след това да игнорира заключението на лицата, притежаващи такива специални знания и да се произнесе по въпроси, за които сам е признал, че не притежава нужната квалификация и образование.

Решение № 132 по гр. д. № 2798/2014 г. на ВКС, III-то г.о.

3. Представлява ли акт на втора национализация включването в собствеността на държавно или общинско предприятие на частен имот, реституиран по реда на ЗВСОНИ, обн. ДВ бр.15/1992 г., при открита процедура по приватизация през 1993 г.

Решение № 1161/26.07.2002 г. по гр. д. № 732/2001 г. на ВКС, IV-то г.о. и решение № 87 от 02.07.2013 г. по гр. д. № 960/2012 г. на ВКС, II-ро г.о.

4. Следва ли лицето, упражняващо фактическа власт върху имота, когато намерението му е да държи същия за себе си, да доведе тази промяна до знанието на собственика, по начин, че за втория да е ясно и недвусмислено, че върху имота са заявени собственически права от съответното лице.

Решение № 145/14.06.2011 г. по гр. д. № 627/2010 г. на ВКС, I-во г.о.

Очевидната неправилност на въззивното решение според жалбоподателя произтича от това, че съдът не е обсъдил доводите във въззивната жалба, а дословно е преповторил мотивите на първоинстанционния съд, както и че избирателно е ценил и на практика е подменил изводите на съдебно-техническата експертиза, приета във въззивната инстанция.

Ответникът в производството „Мраз“ АД оспорва жалбата. Счита, че не са налице основания за допускането ѝ до разглеждане по същество. Излага и доводи за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска.

Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК за допускане на жалбата до разглеждане по същество.

Ответникът по предявения иск „Мраз“ АД е въвел две основания за правото си на собственост върху спорния имот, които конкурират с придобивното основание на ищеца. Това са апорт по чл.17а ЗППДОП и последвала приватизация и евентуално – придобивна давност, която е текла през периода 28.06.1991 г. – 12.12.2016 г. Началният момент на този период ответникът свързва със заповед № РО-17-118 от 28.06.1991 г. на М. за образуване на фирми с държавно имущество, сред които „Мраз“ АФ С., впоследствие регистрирана като „Мраз“ АД с решение от 23.10.1991 г. по гр. д. № 20037/1991 г. на СГС. Крайният момент на периода на придобивната давност – 12.12.2016 г., се свързва с датата на получаване от ответника на копие от исковата молба по настоящото дело.

Дори въззивният съд да е допуснал процесуални нарушения във връзка с обсъждането на доказателствата по делото и доводите на страните по главното придобивно основание, то липсват подобни процесуални нарушения, а и свързани с тях въпроси по чл.280, ал.1 ГПК, за евентуално въведеното основание - придобивна давност.

По въпроса за придобивната давност въззивното решение е съобразено с практиката на ВКС по прилагането на чл.79 ЗС и чл.5, ал.2 ЗВСОНИ. На първо място – в съответствие с практиката на ВКС е приложена презумпцията на чл.69 ЗС, макар съдът да не се е позовал изрично на нея. Спорният имот с площ от 869 кв. м. се намира в рамките на по-голям имот с площ от 43322 кв. м., ограден и използван от ответното дружество, което е осигурило и охрана. По делото няма данни ползването на по-големия имот да е за някой друг, т.е. фактическата власт на дружеството да е държане, а не владение. Следователно презумпцията по чл.69 ЗС не е оборена. Непрецизен е изводът на въззивния съд, че ответникът е демонстрирал намерение да свои имота за себе си, но това не се отразява на крайния резултат, тъй като наличието на презумпцията по чл.69 ЗС прави излишно изискването за демонстриране на своене на имота за себе си в хипотеза като настоящата, при която установяването на фактическата власт от ответното дружество се свързва с предаване на владението на имота от държавата в процеса на преобразуване на държавни предприятия в търговски дружества и последвалата приватизация. Владението на имота не е установено от ответното дружество с насилие и не се поддържа с насилие по смисъла на приетото в решение № 376 от 12.03.2013 г. на ВКС по гр. д. № 260/2012 г., I г. о., затова изводът на въззивния съд, че се касае за спокойно владение / а също така постоянно, непрекъснато и явно / съответства напълно на посоченото решение на ВКС. В същия смисъл са и други решения на ВКС, в които се приема, че владението е спокойно, когато не е установено и не се оспорва с насилие - решение № 178 от 9.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7749/2013 г., I г. о., решение № 262 от 13.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 944/2011 г., I г. о. В последното решение е прието, че предявяването на извънсъдебни претенции не смущава владението, нито прекъсва придобивната давност. Същото се приема и в решение № 115 от 7.11.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3954/2017 г., I г. о., и решение № 60108 от 22.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3534/2020 г., II г. о., в които се подчертава, че според чл. 116 ЗЗД, приложим съответно към института на придобивната давност съгласно чл. 84 ЗС, давността се прекъсва с признаване на вземането от длъжника, с предявяване на иск или възражение или с искане за почване на помирително производство и с предприемане на действия за принудително изпълнение; че други действия, вън от ограничително посочените, не могат да прекъснат течението на започналата придобивна давност. Като резултат въззивното решение съответства на тази практика на ВКС. Макар да не е мотивиран, крайният извод на въззивния съд за неоснователност на тезата, че давност не е текла, доколкото ищецът не е могъл да защити правата си, съответства на посочената практика, тъй като защитата на ищеца се е състояла във възможността да предяви иск за собственост и по този начин да прекъсне придобивната давност, а ако правото му на собственост бъде потвърдено от съда, едва тогава да се занимава с процедури по нанасяне на възстановения имот в кадастралната карта, ограждането му и предприемане на административни процедури за осигуряване на достъп до имота. В съответствие с чл.70 ЗС и практиката на ВКС по прилагането му е изводът на въззивния съд, че ответникът е добросъвестен владелец / при условие, че не се е сбъднало главното придобивно основание по чл.17а ЗППДОП /. Към момента на приватизационната продажба по договора от 20.12.1996 г. няма данни приобретателите по сделката да са знаели за правата на реституирания собственик. В съответствие с ТР № 10 от 5.12.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 10/2012 г., ОСГК, е изводът на въззивния съд, че след като заличената на основание чл.5, ал.2 ЗВСОНИ давност е 5-годишна, то и новата давност, започнала да тече след 22.11.1997 г., също е 5-годишна, като е изтекла към 22.11.2002 г. Приетото от съда, че дори давността да е десетгодишна, тя е изтекла на 22.11.2007 г., също не противоречи на закона и на практиката на ВКС.

Посоченото от жалбоподателя решение № 145/14.06.2011 г. по гр. д. № 627/2010 г. на ВКС, I-во г.о. не може да обуслови допускане на касационно обжалване по въпрос № 4, тъй като не е налице противоречие по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Решението на ВКС касае съвсем различна хипотеза на придобиване по давност на имот от сънаследник. В контекста на тази хипотеза е приетото от ВКС, че наследникът не може да придобие по давност целия имот, без да доведе до знанието на останалите наследници на съпруга си намерението си да свои целия имот. Това разрешение е развито в приетото по-късно ТР № 1 от 6.08.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2012 г., ОСГК, което е неотносимо към спора по настоящото дело по същите съображения. Проблематиката за придобиване по давност на имот от съсобственик е чужда на настоящото дело.

По въпроса за придобивната давност въззивното решение не е и очевидно неправилно, тъй като от самия му прочит не се констатират груби нарушения на закона и на правилата на формалната логика.

Приетото от съда по въпроса за придобивната давност и липсата на основания по чл.280, ал.1, т.1 и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в тази част изключват необходимостта да се разглеждат въпроси № 1, № 2 и № 3. Дори по тези въпроси да се допусне разглеждане на делото по същество от ВКС, крайният резултат по делото не би могъл да бъде променен заради придобивната давност.

Независимо от това, за пълнота на изложението, трябва да се посочи следното:

Не е налице твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение в частта по главното възражение на ответника за придобиване на собствеността по реда на чл.17а ЗППДОП и приватизационна сделка. Очевидната неправилност се констатира при самия прочит на въззивното решение, без съдът да навлиза в запознаване и обсъждане на възраженията и доводите на страните и доказателствата по делото. Затова няма как при пръв прочит да се установи необсъждане на доводи във въззивната жалба, дословно преповтаряне на мотивите на първоинстанционния съд и несъобразяване с данните и заключенията по техническа експертиза.

Освен това - въззивното решение не противоречи на посочената практика на ВКС по третия въпрос. Случаят, разгледан в решение № 1161/26.07.2002 г. по гр. д. № 732/2001 г. на ВКС, IV-то г.о., касае спор за собственост на триетажна сграда, реституирана по силата на ЗВСОНИ, и не съдържа никакви мотиви за хипотеза като настоящата, която се отнася за приложението на чл.2, ал.5 ЗОСОИ с предвидената в него възможност за отделяне и реално връщане на част от отчуждената земя, която може да се обособи в самостоятелен парцел. Именно по този ред в настоящия случай е възникнала собствеността върху спорния имот. Колизията между правата, възникнали по реда на чл.2, ал.5 ЗОСОИ, вр. чл.1, ал.1 ЗВСОНИ от една страна и правата върху същия имот, основани на чл.17а ЗППДОП /отм./ и извършена приватизационна сделка, се разрешава от § 6, ал.1 ПЗР на ЗППДОП. Тази проблематика не е била предмет на разглеждане в посоченото решение на ВКС, затова не може да се обоснове противоречие по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Другото решение № 87 от 02.07.2013 г. по гр. д. № 960/2012 г. на ВКС, II-ро г.о., също не може да обуслови допускане до касационно обжалване, защото там се подчертава, че заявяването на реституционни права пред самото приватизиращо се предприятие следва да стане писмено, за да може от съдържанието на заявлението да се извлече воля за реално връщане на отчуждения или национализиран имот в патримониума на собствениците. Такова писмено заявление в настоящия случай няма, т.е. по същество няма и противоречие между решението на ВКС и въззивното решение.

Действително, по първите два въпроса въззивното решение противоречи на посочената от жалбоподателя практика на ВКС, тъй като съдът не е изпълнил задължението си за съвкупна преценка на всички доказателства по делото, включително експертизата в нейната цялост, както и задължението за излагане на мотиви по всички оплаквания и доводи във въззивната жалба. Съдът не е изяснил на какво се дължи несъответствието между първата и втората страница на А. № 11488/1987 г. по отношение на площта на актувания имот - 12500 кв. м. според първата страница и 43 322 кв. м. според втората страница, вписването по която се е наложило след извършена процедура по чл.32, ал.1, т.2 З. /отм./ за попълване на кадастралната основа по отношение на имоти на „Мраз“ АД. Не е обяснено и разминаването между описания на втора страница от А. имот пл. № ..... от кв.5 и данните по делото, че ограденият имот на ответника, за който се предявяват права по чл.17а ЗППДОП и процедура по приватизация – имот пл. № ...., който включва процесния имот, се намира в действителност в квартал № 6. По изложените по-горе съображения обаче, тъй като крайният резултат по делото не може да бъде променен въпреки тези нарушения, касационното обжалване не следва да се допуска по тези въпроси.

За пълнота на изложението обаче следва да се има предвид следното:

Видно от комбинираната скица, представляваща приложение № 5 към приетата във въззивната инстанция тройна техническа експертиза, процесният имот, възникнал в резултат на прилагането на чл.2, ал.5 ЗОСОИ, попада в рамките на по-голям имот, намиращ се на югоизток от [улица], който по кадастралния и регулационен план от 1959 г. е отреден за нуждите на завод „А. И.“, а по кадастралната основа по плана от 1985 г., попълнена през 1990 г., попада в имот пл. № .... от кв. 6, с площ от 43 322 кв. м., който в основната си част съответства на посочения имот на завода по плана от 1959 г. Видно от тройната експертиза, отбелязването на кв. 6 по регулационния план от 1985 г. е извършено с молив. Не е ясно кога, от кого и в каква процедура е нанесена тази поправка с молив, но тя би могла да обясни различните квартали според различните документи, т.е. ако не се зачете това отбелязване с молив, описаният по-горе имот би попаднал в кв. 5. Именно в този кв. 5 се е намирал имот № ..... по плана от 1985 г., намиращ се на северозапад през [улица]. Пак от същата експертиза се установява, че имотът, описан на първа страница на А. № 11488/1987 г., с площ от 12 500 кв. м., се намира непосредствено до първоначалния имот №..... от кв. 5, като заема най-южната част от новия имот №..... в „квартал 6“ по попълнената кадастрална основа от 1990 г. Видно от отбелязването в А., той е създаден за „ново строителство на ХЗ „А. И.“. По този начин се извлича връзката между стария имот ..... в кв. 5 и южната част от новия имот № .... в „кв. 6“. На следващо място – втората страница на А. № 11488/1987 г. се създава след извършената през 1995 г. процедура по чл.32, ал.1, т.2 З. /отм./ за попълване на кадастралната основа. Процедурата е осъществена със заповед № РД-09-136 от 10.03.1995 г. за попълване на кадастралната основа на имоти пл. № ....., ....., ....., ..... и ..... от кв.5. Именно тази заповед е вписана на втората страница на акта за държавна собственост. Вписана е и скица без посочен номер. Жалбоподателят е прав, че се касае именно за скицата на стр.186 от първоинстанционното производство. Според тройната експертиза именно тази скица представлява умален вид на плана, който в Н. се съхранява към заповедта по чл.32, ал.1, т.2 З.. Тази скица обаче следва да се свърже с материалите на стр.70-80 от първоинстанционното производство, представляващи обяснителна записка и 6 бр. скици, които в своята съвкупност дават кадастралната основа, посочена в скицата на стр.186. Касае се за заснемане и нанасяне в кадастралния план на онези имоти на държавното предприятие „А. И.“, които според съдебно-счетоводната експертиза фигурират в инвентарната книга на ХЗ „А. И.“, започната на 01.01.1987 г. и попълвана до 31.12.1990 г. и понастоящем съхраняваща се при ответното дружество, което е правоприемник на това държавно предприятие. Между посочените в счетоводната експертиза имоти фигурира и парцел с площ от 43322 кв. м., въведен в книгата през м.12.1968 г. Този имот е отразен в скицата на стр.79 и представлява най-източната част от скицата на стр.186. Именно този имот включва процесния имот, образуван при прилагането на чл.2, ал.5 ЗССОИ. Именно този имот, означен като имот пл. № ..... от кв.5 с площ от 43322 кв. м., фигурира на стр.2 от А. № 11488/1987 г. Като се има предвид всичко, което е посочено по-горе, следва да се приеме за обоснован крайният извод на въззивния съд, че описаният имот с площ от 43322 кв. м. е апортиран в капитала на ответника „Мраз“ АД и точно този имот включва процесния имот пл. № ....., кв. 7 по последния план на [населено място], местността „Н. – Х. Д.“, с площ от 875 кв. м., за който претендират ищците.

В обобщение – не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на делото на ответника следва да се присъдят сторените разноски за касационното производство в размер на 1800 лв. по договор за правна защита и съдействие от 20.09.2021 г.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,