Определение № 5548 от 01.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1710/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца П. И. В., чрез адв. Р. П. /надлежно упълномощена/, срещу въззивно решение № 6714 от 05.12.2024 год., постановено по в. гр. дело № 10841/2024 год. по описа на Софийски градски съд, ГО, ІІ-Б с-в, поправено с решение от 16.04.2025 год., в частта му, в която след частично потвърждаване на решение № 11613 от 13.06.2024 год., постановено по гр. дело № 37744/2023 год. по описа на Софийски районен съд, ГО, 176 с-в, е отхвърлен предявения от П. И. В. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата от 8 000 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди – пропуснати ползи от невъзможност на ищеца да упражнява дейност като таксиметров шофьор за периода от 21.08.2022 год. до 05.03.2023 год., настъпили в резултат на незаконно обвинение, по което наказателното производство е прекратено /ДП № 1302/2022 год. по описа на 5-то РУ-СДВР, пр. пр. № 32552/2022 год. по описа на СРП/, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 21.08.2022 год. до окончателното й заплащане. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и са спазени срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че по претенцията за имуществени вреди въззивният съд бил възпроизвел мотивите на първоинстанционното решение, като не бил съобразил оплакванията в подадената от ищеца въззивна жалба. В нарушение на разпоредбата на чл. 195 ГПК първоинстанционният съд не бил назначил служебно съдебно-счетоводна експертиза, която да отговори на въпросите, които според двете съдебни инстанции били останали неизяснени, а именно какъв е чистият доход на ищеца от дейността му като таксиметров шофьор, респ. какъв е размера на претърпените от него вреди. За изясняването на тези въпроси били необходими специални знания, което обуславяло необходимост от назначаването на съдебно-счетоводна експертиза. Въззивната жалба съдържала оплакване относно изводите на първоинстанционния съд – неправилно установяване на факт, довело до изводи, които не кореспондират с фактическото и правно положение. Според задължителните разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/2013 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 год., ОСГТК, въззивният съд е длъжен /т.е. без да има искане за това/ да събере доказателства, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение във връзка с установяването на факти или за необоснованост на фактическите констатации поставени в основата на първоинстанционното решение, които са от значение за решаването на спора, включително и когато е необходимо да назначи експертиза, или доказателствата за необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. Когато в предмета на делото били наведени твърдения за факти, установяването на които било свързано със специални знания, по делото задължително следвало да се изслуша експертно заключение, освен ако страната, чиято била доказателствената тежест, изрично се откаже от него или не внесе разноските по експертизата. Задължението за служебно назначаване на експертиза от съда произтичало от разпоредбата на чл. 195, ал. 1 ГПК. Въззивният съд също, и без искане на страните, щом били налице условията на чл. 195 ГПК, следвало сам да назначи такава, стига да има оплаквания за необоснованост и/или за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, поради което спорният факт е останал неустановен. Освен това въззивният съд допуснал съществени процесуални нарушения при обсъждането на всички относими към спорния предмет доводи и доказателства. От една страна не бил обсъдил подробно представените като доказателство по инициатива на ищеца пътни книжки. Не обосновал доказателствената стойност на същите, въпреки изричното оплакване във въззивната жалба, че тези документи доказват поне част от претендираната сума, както и предвид посочените възможни начини за определяне на нейния размер – приемане на средна сума или най-ниската такава, фигурираща в представените книжки. Въззивният съд не бил обсъдил и свидетелските показания, като в мотивите на обжалваното решение било посочено, че въпреки същите не било сигурно настъпването на финансови загуби, т.е. съдът в частност или изцяло не кредитирал показанията или намирал противоречия, относими към имуществените вреди, но не ставало ясно как, защо, в каква степен и в коя част въззивната инстанция била ценила гласните доказателства. Същевременно въззивният съд бил обсъдил факт, който бил неотносим към иска за имуществени вреди, а именно присъда от 2022 год. Въззивният съд бил преценил, че приходите на ищеца от дейността му са предполагаеми, поради работата му без трудов договор и с различен брой курсове и часове на ден, като не бил съобразил, че характерът на дейността налага спецификите и М и преценката при сигурността на приходите, които би получил ищеца следва да е съобразена с тези специфики. Въззивното решение почивало на предположения. Изводът на въззивния съд за възможно упражняване на престъпна дейност, която дори била изрично посочена и подчертана – трафик на мигранти, бил в разрез с всички възможни логически и емпирични изводи, тъй като трафикът на мигранти, за което престъпление била присъдата на ищеца, се осъществявал посредством превозно средство, за управлението на каквото той нямал свидетелство за управление, понеже то било отнето поради направения му тест за наркотици, чийто резултат впоследствие бил счетен за грешен. Житейски нелогично било човек с отнета книжка да спре да работи като шофьор /както било видно от представените с писмо от 19.12.2023 год. от „Окей Супертранс“ АД пътни книжки за периода на отнемането/, но същевременно да извършва превоз на мигранти докато е с отнета книжка. В изложението на касатора по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси: 1/ Длъжен ли е съдът при констатирана нужда от установяване на факти и изясняване на делото от фактическа страна да назначи експертиза при наведено оплакване от жалбоподателя? 2/ Длъжен ли е съдът, когато по делото са представени доказателства, преценката на които изисква специални знания, да назначи експертно заключение? 3/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички доказателства в тяхната съвкупност? 4/ Как се доказва сигурността на увеличаване на имуществото на увреденото лице, вследствие на принудително спиране на професионалната му дейност, когато лицето не работи по трудов договор и характерът на дейността му предполага висока степен на алеаторност? Касаторът навежда допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поддържа, че първите три въпроса са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, в т. ч. задължителната такава /цитирана в изложението/, а четвъртият въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Релевира и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност. Ответникът по касационната жалба Прокуратурата на Република България не е депозирал писмен отговор. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено по делото, че по пр. пр.№ 32552/2022 год. по описа на Софийска районна прокуратура /СРП/ на ищеца било повдигнато обвинение за това, че на 21.08.2022 год. около 03:50 ч. на [улица], [населено място], управлявала моторно превозно средство под въздействие на наркотици. На ищеца била наложена принудителна административна мярка № 22-4332- 004286/21.08.2022 год. – временно отнемане на свидетелството за управление на МПС и било образувано досъдебно производство № 1302/2022 г. по описа на 05 РУ на СДВР. Прокурорска преписка № 32552/2022 год. на СРП била прекратена с постановление от 10.02.2023 год. /поради това, че извършеното деяние не е престъпление/, а свидетелството за управление на МПС било върнато на ищеца на 05.03.2023 год. Въззивният съд е приел от правна страна, споделяйки изводите на първоинстанционния съд, че прекратяването на наказателното производство срещу ищеца поради това, че извършеното деяние не е престъпление от общ характер, съставлява основание за носене на имуществена отговорност от държавата в лицето на нейните правозащитни органи по чл. 2 от ЗОДОВ за обезщетяване на претърпените вреди, доколкото такива са настъпили като пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение, повдигнато на ищеца, както и че последният не е установил при условията на пълно доказване сигурното настъпване на пропуснатите ползи – доход от работа като таксиметров шофьор. В тази връзка въззивният съд е изложил съображения, че в първоинстанционното производство ищецът е представил само копия от пътни книжки и прикачени към тях отчети за периода от 21.02.2022 год. до 20.08.2022 год. на таксиметров автомобил, но с тях не се доказва сигурното увеличаване на имуществото му, още повече, че данните по делото сочели, че ищецът не бил работил редовно и ежедневно като таксиметров шофьор. По делото били останали недоказани следните обстоятелства: какви са били отношенията на ищеца със съответната таксиметрова фирма – не се твърдяло той да е работил по трудов договор и да е имал месечен фиксиран доход; какви били не просто приходите на ищеца от превоз, а чистият доход от дейността; какви били разходите на ищеца за дейността – за лизингови вноски /ако имало такива /, за гориво, за застраховки, за различни такси и вноски към таксиметровата компания; не било ясно какъв бил графикът на работа на ищеца, дали имало минимален брой работни дни и курсове месечно; не било ясно дали ищецът бил единствен водач на съответния таксиметров автомобил, доколкото практиката била един автомобил да се ползва и от повече от един шофьор, съответно да се поделят приходите и разходите. Ищецът не бил представил в пъввоинстанционното производство и във въззивното производство множество възможни и относими доказателства и претенцията му не била доказана не само по размер, но и по основание, с оглед липсата на установяване на сигурното настъпване на пропуснати ползи. Той не бил поискал допускане на съдебно-счетоводна експертиза за установяване на твърденията му, че би имал сигурни доходи като таксиметров шофьор. Отделно от това въззивният съд е посочил, че от справката за съдимост и влязлата в сила присъда /за трафик на мигранти/ се установявало, че ищецът се бил занимавал и с незаконни дейности, чрез които си осигурявал доходи. Следователно, независимо от показанията на свидетеля Д. Н., не било сигурно, че ищецът имал финансови затруднения само поради наказателното производство, особено във формата на пропуснати доходи като таксиметров шофьор. С тези мотиви въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта му, в която е отхвърлен предявения иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение за имуществени вреди във формата на пропуснати ползи. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Според приетото в т. 4 от посоченото Тълкувателно решение, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането от ВКС на правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретно дело, разрешен във въззивното решение, допринася за промяна на създадената поради неточното тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Първите два поставени от касатора процесуалноправни въпроса, които са свързани, не обуславят изхода от спора. В своята практика по приложението на чл 195 ГПК Върховният касационен съд последователно приема, че установими чрез съдебна експертиза са релевантни факти и връзките между релевантните факти /т. нар. опитни правила/, за които съдът не притежава специални знания в областта на науката, изкуството, занаятите и други подобни. За изясняване на факта, че ищецът е извършвал дейност като таксиметров шофьор от името на регистриран превозвач, но за своя сметка, не се изискват специални знания, а изводът е правен. Съдът е длъжен служебно да назначи експертиза, когато искът е установен по своето основание, но няма достатъчно данни за неговия размер /т. 10 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по тълк. гр. дело № 1/2000 год., ОСГК. Въззивният съд е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебното прилагане на импуративна материалноправна норма /т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 год., ОСГТК/. Касаторът не е релевирал подобни оплаквания във въззивната си жалба срещу първоинстанционното решение в частта му, в която е отхвърлен предявения иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за обезщетение за имуществени вреди, нито установяването на тези релевантни факти е необходимо за служебното прилагане на императивна правна норма. А при липсата на данни, че ищецът е извършвал /респективно би могъл да извършва/ дейност като таксиметров шофьор от името на регистриран превозвач, но за своя сметка, въззивният съд не е бил длъжен служебно да назначава експертиза за установяване на чистия доход, който той би реализирал през процесния период /т.е. за размера на предявения иск за обезщетение за имуществени вреди/. Съдът няма задължение служебно да събира доказателства за обстоятелства, отнасящи се до основанието на предявения иск, освен когато самият закон предвижда засилено служебно начало с предмета на спора, каквато хипотеза не е налице в разглеждания случай. Третият поставен в изложението въпрос е от значение за изхода от спора, но не е налице допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Задължителната тълкувателна практика на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 1 от 13.07.1953 год., т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 год. на ВКС по т. гр. д. № 1/2000 год., ОСГК и т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 год., ОСГТК, и основаната на нея, последователна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК – решение № 198 от 8.01.2014 год. на ВКС по гр. дело № 1619/2013 год., II г. о., ГК, решение № 4 от 18.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 3322/2015 год., II г. о., ГК, решение № 98 от 12.07.2017 год. на ВКС по гр. дело № 3871/2016 год., III г. о., ГК, решение № 22 от 29.06.2017 год. на ВКС по гр. дело № 2113/2016 год., I г. о., ГК, решение № 12 от 16.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 2184/2015 год., III г. о., ГК, решение № 145 от 7.01.2019 год. на ВКС по гр. дело № 811/2018 год., II г. о., ГК, решение № 59 от 14.04.2015 год. на ВКС по гр. дело № 4190/2014 г., IV г. о., ГК, решение № 183 от 16.11.2017 год. на ВКС по т. дело № 2624/2016 год., II т. о., ТК, решение № 187 от 7.07.2016 год. на ВКС по гр. дело № 1332/2015 год., IV г. о., ГК, цитираните от касатора решения и др., приема, че съобразно изискванията на чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, очертан от въззивната жалба, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения, като изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Обжалваното въззивно решение е постановено в пълно съответствие с тези правни разрешения. Въззивният съд е спазил изискването да мотивира решението си, като е обсъдил всички събрани по делото писмени и гласни доказателства и е обосновал кои факти приема за установени, въз основа на кои доказателства и защо, обсъдил е обстойно и задълбочено предпоставките от състава на приложимия по правоотношението материален закон, а така също релевираните от страните доводи и възражения /в т.ч. тези във въззивната жалба на ищеца/. Несъгласието на касатора с този анализ и преценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод, с който е отречено настъпването на твърдените имуществени вреди във формата на пропуснати ползи, съставлява довод за неправилност на въззивното решение, който е относим към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Последният въпрос е от значение за изхода от спора, но няма претендираното от касатора значение за точното прилагане на закона или за развитието на правото, защото по същия е формирана последователна практика на ВКС, която не се нуждае от осъвременяване. В частност предмет на делото е реализирането на отговорност по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, която е основана на общата гражданска отговорност за непозволено увреждане /чл. 45 ЗЗД/, като съгласно чл. 4 ЗОДОВ, държавата и общините дължат обезщетение за всички имуществени /загуби и пропуснати ползи/ и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от това, дали са причинени виновно от длъжностното лице. В Тълкувателно решение № 3 от 13.01.2023 год. на ВКС по тълк. дело № 3/2021 год., ОСГТК, е прието, че причинените от деликт пропуснати ползи трябва да бъдат доказани със сигурност, както трябва да бъдат доказани със сигурност пропуснатите ползи, причинени от неизпълнение на договорно задължение. Пропусната полза, като вид имуществена вреда, е елемент от фактическия състав, пораждащ правото на обезщетение. На обезщетяване подлежат само реалните вреди, т.е. правото на обезщетение се поражда само за действително претърпените вреди, а не предполагаемите или хипотетични. Поради това и при липса на изрично установена в закона презумпция за настъпването й, пропесната полза не се предполата, а следва да бъде доказана в процеса. Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК за разпределение на доказателствената тежест, всяка от страните в производството трябва да докаже фактите и обстоятелствата, на които основава своите искания и възражения. В този случай на доказване подлежат фактите, от които произтича възможността за реализиране на ползата, както и че реализирането й е станало невъзможно поради деликта. Тези факти са конкретни и обективно съществуващи. Затова при спор относно претърпяна пропусната полза съдът следва да преценява всички – както преки, така и ковсвени, доказателства за действително съществуващите факти и състояния, от които може да се направи обоснован извод за сигурно увеличаване на имуществото на увреденото лице, което е осуетено от деликта. В мотивите на Тълкувателно решение № 3 от 12.12.2012 год. на ВКС по тълк. дело № 3/2012 год., ОСГТК, е посочено, че невъзможност за увеличаване на имуществото на кредитора и съответно пропусната полза ще е налице например, когато в резултат на забавата кредиторът е пропуснал възможността да получи граждански плодове от обекта чрез предоставянето му за възмездно ползване на друго лице, да получи доходи чрез използването на обекта за осъществяване на търговска деъност или е пропуснал възможността да се разпореди с обекта при изгодни условия. Относимите и допустими доказателства са в зависимост от вида на претендираните ползи и подлежащите на установяване факти. Несъмнено е, че тези разрешения намират приложение и при обезщетяване на вредите в хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, като същитке са и съобразени от въззивния съд. За пълнота следва да се посочи, че въззивният съд не е обвързал сигурността на приходите на ищеца със сключен между него и пътниците договор за таксиметров превоз, а с условията, при които ищецът е осъществявал дейност като таксиметров шофьор, като настъпването на твърдените вреди е отречено и поради обстоятелството, че ищецът е осъждан за тежко умишлено престъпление по чл. 281, ал. 2, т. 1, 4 и 5 вр. с авл. 1 вр. с чл. 20, ал. 2 вр. с ал. 1 НК /нелегален трафик на мигранти/, съгласно споразумение по НОХД № 417/2022 год. по описа на Районен съд – Свиленград, влязло в сила на 20.07.2022 год., което съгласно чл. 12, ал. 1 вр. с чл. 24, ал. 3 от Закона за автомобилните превози, се явява пречка за извършването на дейност по таксиметров превоз на пътници от името на регистриран търговец. Очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища решения по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване /ЗИДГПК, обн., ДВ бр. 86/2017 год./, не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационнен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост, съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от касационния съд само ако въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В разглеждания случай не се установяват хипотезите на квалифицирана форма на неправилност, тъй като въззивно решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито изводите на съда са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Доводите на касатора, с които се обосновава очевидна неправилност, съдържат анализ на доказателствата и са относими към касационните отменителни основания по чл. 281 ГПК. Ето защо не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и по чл. 280, ал 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,