Определение № 254 от 05.08.2020 г. на ВКС по т. д. № 810/2020 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба от Г. Г. К. и А. Е. О., чрез адв.Я.С. срещу определение №664/27.02.2020г., постановено по в.ч.гр.д. №847/2020г. на Апелативен съд – София, с което е отменено определение №23125/07.10.2019г., постановено по гр.д.№6238/2017г. на СГС в частта, в която е оставено без уважение искането на Сдружение „НББАЗ“ за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение до размер на сумата от общо 22 373.28 лева с ДДС, и вместо него са осъдени ищците М. Д. А., М. Д. А., Г. Х. Ш., А. Е. О., М. Г. Й. и Г. Г. К. да платят сумата 22 373.28 лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение с ДДС, от която А. Е. О.- сумата от 4 236 лева и Г. Г. К.- сумата от 2 118 лева.

Частните жалбоподатели молят за отмяна на обжалваното определение като неправилно- постановено при нарушение на закона и необосновано. Навеждат доводи, че в противоречие с практиката на ВКС въззивният съд е присъдил адвокатско възнаграждение без да са налице доказателства за сключен между сдружението и адвокатското дружество договор за правна защита и съдействие, в който да е уговорено възнаграждение за осъществяване на процесуално представителство от адвокати на дружеството, както и начина на плащане.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК, като касационните жалбоподатели сочат следните правни въпроси, обусловили изхода на спора:

„1. Може ли да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение въз основа на договор за правна защита и съдействие, без необходимия реквизит размер на възнаграждението?

2. Може ли размерът на договореното възнаграждение да се доказва с други доказателствени средства, когато не е вписан в договора за правна помощ и съдействие?

3. Договорът за правна помощ следва ли да има като реквизит размер на възнаграждение, уговорено между клиента и адвоката? “.

Поддържат, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т.1 от ТР №6/06.11.2013г., т.д.№6/2012г. на ОСГТК и определения №647/28.11.2018г., ч.т.д.№2016/2018г., ІІ т.о. и №504/24.06.2010г., ч.т.д.№223/2010г., І т.о. Поддържат и наличие на основанието за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК- очевидна неправилност.

Ответникът по жалбата Сдружение „Национално бюро на българските автомобилни застрахователи“ /НББАЗ/ поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на определението. Заявява, че жалбата е неоснователна по съображения, изложени в писмения отговор на частната касационна жалба. Счита, че обжалваното определение е правилно- законосъобразно и обосновано, постановено при спазване на процесуалноправни норми.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 от ГПК, приема следното:

Частната касационна жалба срещу определението в частта, с която са осъдени ищците- касатори в настоящото производство да платят на ответника разноските за първоинстанционното производство, е подадена от надлежни страни в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. В останалата й част, с която се обжалва определението в частта, с която са осъдени останалите ищци да платят на ответното сдружение разноските по делото, жалбата е недопустима като подадена от ненадлежни страни и производството следва да се прекрати.

За да отмени първоинстанционното определение и да уважи частично молбата по чл.248 ГПК на ответника Сдружение „НББАЗ“ като му присъди разноски в размер на сумата 22 373.28 лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение с ДДС, въззивният съд приема, че на основание чл.78, ал.4 ГПК при прекратяване на производството ответникът има право на направените по делото разноски. Решаващият съдебен състав излага мотиви, че договорът за правна помощ и съдействие е неформален, като от представените доказателства пълномощно, фактура и платежно нареждане/ се установява договарянето, плащането и размера на претендираното адвокатско възнаграждение- сумата 33 480 лева. Съдът уважава възражението за прекомерност на договореното адвокатско възнаграждение и намалява същото до присъдената сума, определена като минимум по Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което съгласно чл.274, ал.3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Обжалваното определение е валиден и допустим съдебен акт.

Посочените в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК правни въпроси не са поставени коректно, респ. не са формирали изводите на въззивния съд и не отговарят на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, което е достатъчно основание за недопускане на въззивното определение до касационно обжалване. Въззивният съд изрично е посочил, че по делото няма писмен договор за правна защита и съдействие, сключен между ответника и адвокатското дружество, като съгласието между страните относно предмета на договора /възлагане на процесуално представителство по делото/ и размерът на адвокатското възнаграждение, както и факта на плащането му по банков път, се доказват от представените писмени доказателства. Въззивният съд е изследвал дали искането по чл.248 ГПК е допустимо и основателно, като е съобразил, че при прекратяването на производството ответникът има право на разноски, ако докаже реалното им извършване преди прекратяването на производството.

По отношение на поставените въпроси не са налице и допълнителните предпоставки за допускане до касация по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Не се установява противоречие на въззивното определение с практиката на ВКС, тъй като видно от изложените мотиви в цитираните определения преценката относно основателността на искането за присъждане на разноски е направена с оглед конкретните факти и обстоятелства по делото, които не са идентични с процесните.

Не е налице и хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл; който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай определението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

Предвид изложеното, настоящият състав приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение в частта, с която е отменено определението на СГС по чл.248 ГПК и са осъдени ищците А. Е. О. и Г. Г. К. да платят на ответника разноски за първоинстанционното производство, съответно сумата от 4 236 лева и сумата от 2 118 лева. В останалата й част частната касационна жалба е недопустима е следва да се остави без разглеждане.

Неоснователно е искането на ответника по частната касационна жалба за присъждане на разноски за касационното производство. Производството по чл.248 ГПК не е самостоятелно производство, а е продължение на делото по повод дължимостта и размера на направените от страните разноски в съответната инстанция и не следва да се допуска кумулиране на нови задължения за разноски в „процеса относно разноските“ за страната, инициирала производство по чл.248 ГПК.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение