Определение № 92 от 26.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 1057/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Юробанк България” АД, ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 1110 от 11.02.2020 г. по гр.д. № 2016/2019 г. на Софийски градски съд, II – Д състав, с което е потвърдено решение № 469771 от 14.08.2018 г. по гр.д. № 10296/2016 г. на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 118 състав. С първоинстанционното решение е признато за установено по предявени от В. С. К. против „Юробанк България” АД искове, че клаузите на чл.6, ал.2 и чл.23 от договор за кредит за покупка на недвижим имот HL39971 от 02.07.2008 г. са нищожни на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл.146, ал.1 и чл.143 ЗЗП, като неравноправни, и ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 3 290.45 евро, на основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, която сума представлява завишената стойност на погасителните вноски по този договор, събрана от банката въз основа на нищожно неравноправно договаряне за поемане на валутен риск от потребителя, за периода от 16.03.2011 г. до 16.02.2013 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба. В жалбата се поддържат касационни доводи за неправилност на въззивното решение на основанията по чл.281, т.3 ГПК и по съображения, изложени в нея, се иска касирането му и връщане на делото за повторно разглеждане от Софийски градски съд. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касационният жалбоподател поддържа, че решението е очевидно неправилно поради множество неправилни изводи, неправилно възприета фактическа обстановка, неправилно изнасяне на обстоятелствата по делото и изводи, несъответстващи на конкретния договор. Самостоятелното основание по чл.280, ал.2, предл.трето ГПК е основано и на доводи, че решението противоречи на практиката на ВКС, в която е възприето, че договор за кредит, сключен в швейцарски франкове, се погасява в швейцарски франкове. Твърди се, че решението противоречи и на Решения на СЕС по дела С-119/17 и С-186/16. В хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК са поставени следните въпроси: Възможно ли е банката като професионалист да прогнозира за 25 години напред курса на чуждестранната валута, в която е отпуснат кредита; При динамика на движението на курсовете, световната и национална икономика, различни политически и социални събития, следва ли клаузите на договора да се разглеждат само относно един кратък период, в случая ј от срока на договора или същите следва да се разглеждат след изтичане на значителна част от срока на договора, или на целия срок на договора; Означава ли, че предварително изготвен от банката договор се определя като „типов” и щом е изготвен предварително от банката, по презумпция това е договор, върху който кредитополучателят не може да влияе; Следва ли кредитополучателят да е изготвил договора; Означава ли, че банката трябва да доказва индивидуално договаряне, дори в случаите, в които кредитополучателят не е възразявал и не е искал предоговаряне на предварително изготвена клауза, или това доказване следва да се извършва само при твърдение/възражение от страна на кредитополучателя, че му е отказано индивидуално договаряне. В постъпил по делото писмен отговор от ответника по касация В. С. К., чрез процесуален пълномощник, се твърди липса на основания за допускане на касационно обжалване, като се оспорва и основателността на касационната жалба. По съображения в отговора се моли за недопускане на обжалването, евентуално – потвърждаване на въззивното решение, с присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна, при спазване на преклузивния срок по чл.283 ГПК и е насочена срещу подлежащо на обжалване решение на въззивен съд. Делото следва да се разглежда като гражданско съгласно чл.113, изр.2 ГПК, с приложимост на чл.280, ал.3, т.1, предл.първо ГПК по отношение на осъдителния иск. За да постанови обжалваното въззивно решение, решаващият съдебен състав на Софийски градски съд, след преценка на релевантните за материалноправния спор доказателства, включително и с препращане към мотивите на първата инстанция, е формирал изводи, че с клаузите на чл.2, ал.1-3 и чл.6, ал.2 от процесния договор е уреден механизъм на двойно превалутиране; не е посочена точната равностойност в швейцарски франкове на сумата 52 000 евро, преведена по блокирана сметка на името на ищеца, който не е усвоил кредита от тази сметка, а от друга разплащателна сметка в евро, след служебно превалутиране на швейцарските франкове по курса на банката. От друга страна, съдът е приел, че съгласно чл.6, ал.2 от договора, при внасяне на погасителните вноски във валута, която е различна от швейцарски франкове, също се извършва служебно превалутиране по кръстосан курс швейцарски франк към евро, а по отношение на валутните курсове липсва съглашение между страните. В резултат на това, за една и съща по размер вноска в швейцарски франкове кредитополучателят е внасял по-голяма сума в евро през исковия период, като заедно с това е заплащал и възнаградителна лихва в едностранно увеличен от банката размер поради промяна на БЛП за швейцарски франк. Въззивният съд се е позовал на тълкуването на чл.4, §2 от Директива 93/13, дадено в решение на СЕС по дело С-186/16, според което: изискването договорната клауза да бъде изразена на ясен и разбираем език предполага, че при договорите за кредит финансовите институции трябва да представят на кредитополучателите достатъчна информация, която да им позволява да вземат решения, основани на добра информираност и благоразумие; по отношение на кредитите в чуждестранна валута, финансовите институции трябва да предоставят на кредитополучателите достатъчна информация, включваща, като минимум, влиянието върху вноските на драстично обезценяване на законното платежно средство на държавата членка, в която се намира местожителството или седалището на кредитополучателя, както и на увеличаването на чуждестранния лихвен процент, както и, че банковата институция трябва да представи възможните промени в обменните курсове и рисковете, свързани с вземането на кредит в чуждестранна валута, по-специално, когато потребителят-кредитополучател не получава доходите си в тази валута. Въз основа на конкретните данни по делото и съобразявайки задължителната практика на СЕС, съдът е формирал становище, че ищецът, в качеството му на потребител по см. на §13, т.1 ДР ЗЗП, е поел съществен финансов риск, без банката да го е уведомила за всички обстоятелства, които са могли да дадат отражение върху обхвата на задължението. Изведен е извод, че при сключване на процесния договор равновесието между правата и задълженията на банката и потребителя е било значително нарушено във вреда на потребителя, което, съгласно чл. 143 ЗЗП, обуславя неравноправност на оспорените клаузи. Отчетени са и гаранциите за банката, изключващи възможност за неблагоприятни за нея последици при промяна в курса на швейцарския франк. В съобразителната част към въззивното решение е посочено, че би било справедливо и равнопоставено банката да разясни на потребителя, че избраният от него кредитен продукт е изгоден не по принцип и за целия период на кредита, а само докато курсът на швейцарския франк не се променя, както и че кредитополучателят няма контрол над него, поради което кредитирането в тази валута е високорисково за лице, което получава доходите си в друга валута. Посочено е също, че кредотодателят е следвало да обяви ясно и прозрачно конкретния размер на кредита в швейцарски франкове, факторите, които определят курса, по който ще се извършва превалутирането, размерът на месечните погасителни вноски в швейцарски франкове, колко лева/евро трябва да заплати кредитополучателя за погасяване на получената по кредита сума. По отношение на чл.23 от процесния договор, решаващият състав е изразил становище, че тази клауза, макар и да изглежда ясна и разбираема, всъщност съставлява формална декларация на кредитополучателя, че е запознат с възможността промяната в курсовете на швейцарски франк към евро/лев и превалутирането да доведат до повишаване на размера на погасителните вноски по кредита, и съгласието му да понесе риска от колебанията на валутния пазар и всички вреди. Наред с това, клаузата не съдържа предварително оповестяване на валутния риск, породен от възможността за значително повишаване на разходите по обслужване на кредита поради курсови разлики. По делото не са ангажирани доказателства за предоставянето на подробна информация на ищеца за тези обстоятелства от страна на банката, чиято е доказателствената тежест в тази насока. Крайният правен извод, изведен от състава на СГС е за нищожност на оспорените неравноправни договорни клаузи, тъй като поставят ищеца в неравностойно положение по смисъла на чл.143, т.10 и 12 ЗЗП, в какъвто смисъл е споделено и становището на първата инстанция. Размерът на осъдителния иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.първо ЗЗД е определен на база заключението на ССЕ, прието в първоинстанционното производство. Въведеното в процеса възражение за изтекла погасителна давност по отношение на претендираното от ищеца вземане е отхвърлено, с оглед приложимостта на чл.110 ЗЗД, а не на тригодишната давност по чл.111 ЗЗД. Настоящият съдебен състав на ВКС, Търговска колегия, второ отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Поставените от касационния жалбоподател въпроси, по които бланкетно се поддържа т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, относими към: задълженията на банката за добросъвестно разясняване на валутния риск за кредитополучателя и осигуряване на възможност последният да прецени, въз основа на ясни и разбираеми критерии, икономическите последици от сключването на договора, не удовлетворяват основния селективен критерий. Отговорът на тези въпроси е обусловен от конкретните данни по делото, преценени от въззивната инстанция при осъществяване на решаващата правораздавателна дейност, като съд по съществото на спора. Тези въпроси не касаят приложението или тълкуването на приложима правна норма, като при формулирането им не са съобразени и задължителните указания, дадени в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС относно разграничението между основанията за допускане на касационно обжалване и основанията за касиране по чл.281, т.3 ГПК. Дори и да се счете, че след конкретизиране на посочените въпроси, те попадат в обхвата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, поддържаната допълнителна предпоставка не се установява, т.к. дадените от въззивната инстанция разрешения съответстват на непротиворечивата практика на ВКС по аналогични казуси, която се споделя и от настоящия състав – така например, решение № 295 от 22.02.2019 г. по т.д. № 3539/2015 г., II т.о., решение № 384 от 29.03.2019 г. по т.д. № 2520/2016 г., II т.о., решение № 67 от 12.09.2019 г. по т.д. № 1392/2018 г., I т.о., решение № 314 от 29.07.2019 г. по т.д. № 1766/2016 г., решение № 294 от 27.03.2019 г. по т.д. № 1599/2017 г., II т.о. и др. Според тази практика, неравноправна е неиндивидуално договорена клауза от кредитен договор в чуждестранна валута, последиците от която са цялостно прехвърляне на валутния риск върху потребителя и която не е съставена по прозрачен начин, така че кредитополучателят не може да прецени на основание ясни и разбираеми критерии икономическите последици от сключването на договора и когато при проверката й за неравноправен характер бъде констатирано, че въпреки изискването за добросъвестност, тя създава във вреда на потребителя значително неравновесие между правата и задълженията на страните, произтичащи от договора. Така застъпеното становище на различни съдебни състави от ВКС, ТК, е основано на задължителната практика на СЕС, постановена по транспонирани в ЗЗП разпоредби на правото на ЕС – Решение от 20.09.2017 г. по дело С-186/16; Определение от 22.02.2018 г. по дело С-119/17; Решение от 30.04.2014 г. по дело С-26/13; Решение от 23.04.2015 г. по дело С-96/14 и Решение от 03.06.2010 г. по дело С-484/08. По поставените от касатора въпроси относно прилагането на чл.146, ал.2 ЗЗП, вкл. и за доказателствената тежест на банката за установяване на обстоятелството, че оспорените от кредитополучателя клаузи са индивидуално уговорени, не се установява допуснато отклонение от СГС от постановена по реда на чл.290 ГПК практика на ВКС: решение по т.д. № 535/2016 г., решение по т.д. № 504/2015 г. на II т.о., решение по гр.д. № 4452/2014 г. на III г.о. и др., надлежно публикувани в правно-информационните системи. При наличието на тази практика, споделяна и от настоящия съдебен състав, следва да се счете за неустановена допълнителната селективна предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Твърдението на касатора за противоречие на атакувания съдебен акт на практика на СЕС, не подлежи на преценка поради липса на формулиран правен въпрос в тази част от изложението. Касационно обжалване не би могло да се допусне и поради очевидна неправилност. Не се установява обжалваният съдебен акт да страда от явен порок, изразяващ се в превратно прилагане на закона или явна необоснованост на изводите на съда, в резултат на грубо нарушаване на правилата на формалната логика. Касаторът е обосновал очевидната неправилност на атакуваното решение с доводи за неправилни фактически и правни изводи, както и за изведени от съда изводи, непопадащи в предмета на делото. Преценката на основателността на заявените доводи е допустима едва в производството по чл.290, ал.2 ГПК, което изключва наличието на очевидна неправилност, установима от самия съдебен акт, без необходимост от извършване на проверка за законосъобразност и обоснованост. При този изход на делото, на ответника по касация се дължат разноски в размер на 2 000 лв., съгласно приложен към отговора договор за правна защита и съдействие, имащ характер и на разписка за заплатеното адвокатско възнаграждение. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение