Определение № 2227 от 18.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 300/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Н. А. Р., чрез адв. Н. И., срещу решение № 1299 от 26. 10. 2022 г. по в. гр. д. № 1332/2022 г. на ОС – Варна, потвърждаващо решение № 910 от 04. 04. 2022 г. по гр. д. № 11127/2020 г. на РС – Варна, с което е отхвърлен предявеният от Н. А. Р. срещу Община Варна, по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК, положителен установителен иск за собственост – за приемане за установено в отношенията между страните, че Н. А. Р. е собственик, на основание придобивна давност, на поземлен имот с идентификатор ***по КККР на [населено място], район „Вл.В.“, с площ от 140 кв.м., с административен адрес [населено място], [улица]. Твърди се неправилност на решението, поради постановяването му при допуснато съществено процесуално нарушение – необсъждане на всички събрани по делото писмени и гласни доказателства, в нарушение на материалния закон – чл. 68, 69 и 79 ЗС и при необоснованост на фактическите изводи. Сочат се основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение.

Ответната страна по касационната жалба – Община Варна не изразява становище по същата.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, за да се произнесе, съобрази следното:

За да потвърди обжалваното решение, с което е отхвърлен предявеният положителен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК, съставът на въззивния съд е приел за установено от фактическа страна, че с АДС № 8611/1966 г. процесният имот е актуван като държавна собственост на основание чл. 6 /отм./ ЗС. По РП от 1967 г. на [населено място] парцелът е попадал в терен, отреден за жилищно строителство. С 2 бр. договори № № 8611/23. 09. 1967 г. и 8611/23. 09. 1967 г. за отстъпване право на строеж върху държавна земя, ГНС – [населено място] е учредил право на строеж върху парцел *, в кв. *по плана на [населено място], на А. В. – за 1/2 идеална част и на И. К. – за 1/2 идеална част, за построяване на жилищни сгради, съответно в дясната и в лявата част на парцела. Правото на строеж е реализирано. С решение от 6. 01. 1974 г. по гр. д. № 3276/73 г. на ВРС е поставен в дял на Р. П. Г., бивша съпруга на И. К., построената в парцела къща, заедно с правото на строеж. Със заповед № ДИ-20-7703-27/28. 02. 2020 г. на Областния управител на Област Варна имотът е отписан от актовите книги за недвижими имоти частна държавна собственост по съображения, че към влизане в сила на пар. 42 ПЗР ЗИДЗОбС (ДВ, бр. 96/5. 11. 1999 г.) парцелът е бил отреден за жилищно строителство. С АЧОС № 10386/26. 06. 2020 г. имотът е актуван като частна общинска собственост. Въз основа на показанията на свидетелите Ц. Т. и Ф. С. е прието за установено, че от 1981 г. до сега в къщите на А. В. (с турско име А.), всяка от които се състои от две стаи, коридор и баня, живее ищцата Н. Р..

От правна страна въззивният съд е приел, че предявеният иск е неоснователен, тъй като не е доказано ищцата да е придобила правото на собственост върху процесния поземлен имот по давност, чрез упражнявано владение от 1981 г. (когато твърди, че е купила къщата от А. В. с устен договор за покупко-продажба, нищожен на основание чл. 26, ал. 2, пр. 3 ЗЗД, поради неспазване на предвидената в закона нотариална форма) до настоящия момент. Прието е, че съгласно чл. 15 /отм./ ЗС праводателят на ищцата по нищожния договор за покупко-продажба, като суперфициарен собственик на жилищната сграда, е имал право да ползва цялата незастроена част от държавния имот, върху който е учредено правото на строеж, а не само частта от него, представляваща площ по чл. 64 ЗС. Правото на ползване по чл. 15 /отм./ ЗС има акцесорен, несамостоятелен характер и може да се прехвърля и наследява, заедно с правото на собственост върху построената сграда. С продажбата на жилищната сграда със сключения нищожен устен договор, ищцата е установила фактическа власт върху незастроената му част като държател, а не като владелец. От събраните по делото доказателства е установено само, че същата е живяла в сградата и ползвала имота, но не и да е владяла незастроената част от същия. Не доказват намерение за своене представените приходни квитанции за заплатени данъци и такси, дължими за имота, тъй като погасяването на публични задължения е в тежест на ползвателя на имота и изпълнението им не установява собственическо отношение към имота.

На следващо място, правото на държавна собственост върху имота е трансформирано в частна общинска собственост на основание пар. 42 ПЗР ЗОС. По отношение на него е приложим въведеният с пар. 1 ДР ЗДЗС мораториум, спиращ течението на придобивния давностен срок до 31. 12. 2022 г. С влизане в сила на 08. 03. 2022 г. на решение № 3 от 24. 02. 2022 г. по к.д. № 16/2021 г. на КС са обявени за противоконституционни разпоредбите на пар. 1, ал. 1 ЗДЗД и на пар. 2 ЗРЗИЗС и е отпаднал занапред мораториумът за придобиване по давност на имоти частна общинска собственост, но това е станало след предявяване на иска. Към предявяване на иска (09. 09. 2020 г.) е било невъзможно придобиването му по давност от ищцата, чрез упражнявано от 1981 г. до 09. 09. 2020 г. владение. Въззивният съд е приел, че е без значение дали е правилен изводът на правилността на извода на районния съд, според който разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК задължава съда да вземе предвид и фактите, настъпили след предявяване на иска, но само тези, които се съдържат в заявеното от ищеца основание - не и такива, които сами по себе си обосновават ново основание и могат да бъдат релевирани само чрез предявяване на нов иск. Дали този извод е верен или не би било от значение само в случай, че бе доказано осъществявано от ищцата владение върху незастроената част от имота.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поставят следните въпроси във връзка с основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства, заедно и поотделно, без да преиначава свидетелските показания и да обсъжда избирателно само част от тях, като игнорира друга част, касаеща релевантни за спора факти.

Твърди разрешаването му в противоречие с решение № 77 от 17. 03. 2015 г. по гр. д. № 2040/2014 г. на ВКС, 4 г.о. и решение № 97от 08 04. 2016 г. по гр. д. № 5363/2015 г. на ВКС, 4 г.о.

2. Оригинерен или деривативен придобивен способ е придобивната давност и следва ли, при преценката осъществен ли е фактическият състав на чл. 79, ал. 1 ЗС, съдът да преценява какви права са възникнали за владелеца въз основа на прехвърлителната стелка и какви права е притежавал праводателят му. Твърди се разрешаването му в противоречие с решение № 1392 от 01. 12. 2008 г. по гр. д. № 151/2008 г. на ВКС, 5 г.о., решение № 40 от 04. 07. 2017 г. по гр. д. № 3171/2016 г. на ВКС, 2 г.о., решение № 76 от 05. 06. 2018 г. по гр. д. № 3195/2017 г. на ВКС, 2 г.о., решение № 23 от 20. 05. 2016 г. по гр. д. № 5162/2015 г. на ВКС, 2 г.о.

3. Представляват ли действия на владелец по смисъла на чл. 79, ал. 1 ЗС действията по лично ползване, стопанисване, облагородяване, застрояване за свои нужди и опазване на недвижим имот.

Твърди се разрешаването им в противоречие с решение № 200 от 13. 07. 2012 г. по гр. д. № 199/2012 г. на ВКС, 2 г.о., решение № 528 от 11. 06. 2010 г. по гр. д. № 1218/2009 г. на ВКС, 1 г.о.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение по първия въпрос.

Въпросът е поставен във връзка с оплакването на жалбоподателката за необоснованост на извода на въззивния съд за недоказаност на твърдението й за осъществявано владение върху имота от 1981 г. до предявяване на иска. По съществото си въпросът представлява преформулирано оплакване за неправилност на въззивното решение, представляващо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, обсъждането на каквото е недопустимо във фазата по чл. 288 ГПК, тъй като е свързано с извършването на преценка за правилност на въззивното решение, каквато преценка законът допуска само с решението по чл. 290 ГПК, в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

Дори да се приеме, че въпросът покрива критериите на общо основание по чл. 280, ал. 1, то не е налице допълнителното основание по точка 1 от цитираната разпоредба – разрешаването му в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС. Изводът на въззивния съд, според който не е доказано ищцата да е упражнявала владение върху незастроената част от процесния имот, е базиран на всички събрани по делото доказателства, а не само на някои от тях – избирателно, при игнориране на останалите. Изложени са мотиви защо приходни квитанции за заплатени от ищцата данъци и такси за имота не доказват намерение за своене. Вписванията в разписния лист към кадастралния план от 1988 г., както и констатацията в протокола от 19. 07. 2017 г. за извършван ремонт на покрива на жилищна сграда от Н. Р., представила се за собственик на сградата, на която й е указано до 2. 07. 2017 г. да представи доказателства за собственост, също не доказват проявено от ищцата собственическо отношение към поземления имот. А оплакването за несъответствие между фактическите изводи със събраните доказателства представлява оплакване за необоснованост, представляващо касационно основание за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК.

Вторият въпрос също не е разрешен в противоречие с посочената от жалбоподателката практика на ВКС.

Мотивите към въззивното решение не съдържат извод, според който придобивната давност е деривативен придобивен способ. Не е обсъждан и въпросът дали нищожният устен договор за покупко-продажба на недвижим имот, сключен между ищцата и предишния собственик на жилищната сграда А. В., е прехвърлил право на собственост върху процесния имот. Нищожният договор за покупко-продажба е коментиран във връзка с посочването му от ищцата като основание, на което е започнала да владее имота – направен е извод, че въз основа на договора ищцата е установила фактическа власт като държател на процесния имот, а не като негов владелец.

На следващо място, въпросът би бил от решаващо значение за изхода на делото само в случай, че бе доказано, че след сключване на договора ищцата е владяла парцела, както и ако в процесния период (от 1981 г. до предявяване на иска 09. 09. 2020 г.) би било възможно придобиване по давност на имоти държавна собственост, трансформирана по силата на закона в частна общинска собственост.

Третият въпрос е фактически, а не правен, и отговорът на същия не би могъл да повлияе на изхода на делото, предвид невъзможността за придобиване по давност, в периода 1981 г. – 09. 09. 2020 г., на имоти, които са били държавна собственост, трансформирана в частна общинска собственост, предвид разпоредбите на л. 86 ЗС и на пар. 1 ДР ЗДЗС, както и предвид решение № 3 от 24. 02. 2022 г. по к.д. № 16/2021 г. на КС, в сила от 8. 03. 2022 г-.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

Община – Варна не претендира присъждане на разноски за настоящата инстанция и няма данни такива да са направени.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение