Определение № 50196 от 19.04.2023 г. на ВКС по т. д. № 1317/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. Г. И., чрез адв.Д. Кадин, срещу решение №1180/15.11.2021 г. по гр. д. №1719/2021 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение от 01.03.2021г. по гр.д.№975/19г. по описа на Софийски градски съд, с което касаторът е осъден да заплати на „Лев инс“АД на основание чл.274 ал.1 т.1 КЗ /отм./ сума в размер на 22 840,28 лв., включваща платено от застрахователя на Д. Н. Г. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 21 000 лв., причинени ѝ от смъртта на нейния наследодател Н. Б. Г., починал при ПТП, настъпило на 17.03.2013г. по вина на Б. И., законна лихва в размер на 970,28 лв. и 870 лв. съдебни разноски по исковото производство, ведно със законната лихва,считано от 26.07.2019г. до окончателното изплащане на сумата. В касационната жалба се навеждат оплаквания, че при постановяване на решението си въззивният съд не е установил правилно фактическата обстановка по спора, неправилно е приложил материалния закон и поради това направеният от него краен извод не се подкрепя от събраните по делото доказателства, което го окачествява като неправилен. Твърди се,че съставът на апелативния съд не е извършил пълен и обективен анализ на доказателствата, които е интерпретирал само в полза на ищеца. Претендира се отмяна на решението на САС в обжалваната му част с отхвърляне на иска с присъждане на разноските по делото. В писменото си изложение към касационната жалба по чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК касаторът се позовава на наличие на основанията по чл.280 ал.1 т. 1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, които счита за осъществени с въпроса Допустимо ли е второинстанционният съд да постанови своето решение, без да е обсъдил направените от страните възражения за приложимия давностен срок за погасяване на акцесорната претенция за лихва върху присъденото обезщетение за неимуществени вреди? Ответникът ЗК „Лев инс“ АД, чрез юрисконсулт С. Л., оспорва касационната жалба по съображения за липса на основания за допускането й до касационен контрол,а по същество излага доводи за правилност на въззивното решение в обжалваната от касатора част. Моли същото да не бъде допуснато до касационен контрол, като в негова полза бъдат присъдени разноски за процесуално представителство в производството пред ВКС. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да постанови решението си Софийски апелативен съд е приел за безспорно във въззивното производство,че на 17.03.2013г. е настъпило ПТП с участието на ответника Б. И., управлявал МПС след употреба на алкохол, и пешеходеца Н. Г. – баща на Д. Г., в резултат на което е била причинена смъртта на последния; че към датата на ПТП водачът е имал валидно сключена застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите с ищцовото застрахователно дружество; че с влязло в сила на 10.09.2014г. решение на съда застрахователят е осъден да заплати на основание чл.226 КЗ /отм./ на дъщерята на починалия обезщетение за претърпените от нея вследствие смъртта на баща ѝ неимуществени вреди в размер на 21 000 лв., ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното плащане на сумата, както и адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗА на процесуалния представител на ищцата в размер на 870 лв.; че на 06.10.2014г. е бил издаден изпълнителен лист срещу застрахователя и въз основа на него е било образувано изпълнително дело. Прието е за установено, че на 17.11.2014г. застрахователят е платил по сметка на ЧСИ сума в общ размер 26 864,13 лв., от които 21 000 лв. главница, част от натрупаната към този момент от 17.03.2013г. законна лихва /общо 3 590,28 лв./ в размер на 970,28 лв., останала след извършено по молба на взискателката прихващане с дължимите от нея разноски по исковото производство, както и суми за такси и разноски по изпълнението. Въз основа на ангажирани от застрахователя писмени доказателства съдът е установил като доказано и извършено в полза на процесуалния представител на Д. Г. плащане и на присъденото с решението адвокатско възнаграждение в размер на 870 лв. При така установената фактическа обстановка въззивният състав е намерил за осъществени предпоставките за успешното провеждане на иска по чл.274 ал.1 т.1 КЗ/отм./, а именно: управление на МПС от застрахован при дружеството водач след употреба на алкохол, виновно причинено от него ПТП, настъпила в резултат на последното смърт на участник в него, наличие на влязло в сила съдебно решение, с което е ангажирана отговорността на застрахователя да обезщети увреденото от това ПТП лице и плащане от негова страна на присъденото обезщетение, ведно със законната лихва от датата на ПТП и разноските по делото. За да отговори на оплакванията на въззивника – ответник по иска, съдът е възприел непротиворечивата съдебна практика, формирана с решения на ВКС по чл.290 ГПК относно обхвата на регресното вземане на застрахователя, като е посочил,че освен за платената главница, застрахователят има право на регрес и за платените от него, но дължими от деликвента лихви за забава, считано от настъпването на застрахователното събитие до датата на съобщаване на обстоятелствата по чл.224 ал.1 КЗ/отм./; че правото му на вземане възниква от момента на плащането, извършено от него в полза на пострадалото лице, а последица от неизпълнението на задължението на застрахования за уведомяванена застрахователя е възможността последния да претендира от него по пътя на регреса и заплатените от него лихви за забава от датата на увреждането до датата на плащането. Въз основа на тези съображения съдът е достигнал до извод за основателност на предявената от ЗК“Лев инс“АД претенция в размера, уважен от първата инстанция. За неоснователно е намерил направено от ответника възражение за изтекла кратка погасителна давност, като е посочил,че регресното вземане на застрахователя възниква от самостоятелен фактически състав, поради което спрямо него е приложима общата петгодишна давност, която започва да тече от неговата изискуемост, настъпваща от момента на плащането на пострадалия. Доколкото плащането е осъществено в случая на 17.11.2014г., а искът е предявен на 26.07.2019г. съдът е приел,че към последната дата давността не е изтекла, което прави възражението на ответника неоснователно. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира за необосновани сочените от касатора предпоставки за допускане на въззивното решение в обжалваната му част до касационен контрол. Съгласно разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК, съобразена във връзка с постановките на Тълкувателно решение №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационен контрол на въззивното решение се допуска въз основа на осъществени обща и допълнителни предпоставки - формулирани в изложение към касационната жалба един или повече правни въпроси, разрешени от въззивния съд по обуславящ изхода на спора начин, при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора,в съответствие с възприетото в т.1 от посоченото тълкувателно решение, са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Поставеният кумулативно с двата допълнителни критерия по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК единствен въпрос от процесуално естество, е свързан с оплакването на касатора за останало необсъдено от състава на въззивния съд наведено от него възражение за погасяване на вземането на застрахователя за лихви при приложима, според него, кратка тригодишна давност. Освен че касаторът не сочи относима към този въпрос практика на ВКС във връзка с приложението на т.1 на чл.280 ал.1 ГПК, от която решението да се отклонява, нито обосновава приложимост на другото допълнително селективно основание по т.3 на същия член и алинея, въпросът по начина, по който е формулиран, не би могъл да се приеме за обуславящ крайния изход на спора. Непроизнасянето на въззивния съд по въпрос дали вземане за лихви върху платеното обезщетение срещу длъжника по регресното притезание е погасено по давност или не, е не по причина на допуснато процесуално нарушение,а резултат от изключващия го решаващ извод на състава,че предявеният от застрахователя регресен иск, в частта му относно платената от него законна лихва от датата на увреждането, не представлява самостоятелно вземане за лихва, тъй като регресното притезание, включващо платените вместо деликвента лихва и главница, възниква от общ за двете самостоятелен фактически състав като едно вземане със самостоятелен падеж, настъпващ към момента на плащането. Този извод, съобразен и с дадените в ППВС №7/77г. разрешения, че по отношение на регресните искове е приложима общата петгодишна давност, която започва да тече от датата на плащането, обуславя и неприложимост на разпоредбата на чл.111 б.“в“ ЗЗД в разглежданата хипотеза, поради което липсата на мотиви по възражението не представлява процесуално нарушение, което да е довело до обжалвания резултат. Изложеното мотивира настоящия състав на ВКС да постанови определение за недопускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция в полза на ответника по касационната жалба следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лв. Така мотивиран съставът на Върховен касационен съд, Второ търговско отделение