Определение № 2110 от 25.07.2024 г. на ВКС по т. д. № 1390/2023 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца „Грийн енерджи България“ ЕООД, [населено място] чрез процесуален представител адв. С. С. срещу решение № 301 от 16.05.2023 г. по т. дело № 255/2023 г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 5 състав, с което е потвърдено решение № 1410 от 09.12.2022 г. по т. по дело № 2295/2021 г. на Софийски градски съд, ТО, VI-5 състав и „Грийн енержи България“ ЕООД е осъдено да заплати на „Солар Енерджи Съпорт“ ООД сумата 12 000 лв. - съдебни разноски. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт са отхвърлени предявените от „Грийн енержи България“ ЕООД против „Солар Енерджи Съпорт“ ООД искове с правно основание чл. 134, ал. 1 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 400 000 евро - част от допълнителна парична вноска, съгласно решение на общото събрание на съдружниците на „Солар Енерджи Съпорт“ ООД от 12.01.2012 г., както и за сумата 144 948.74 лв. - начислено върху главницата обезщетение за забава за периода от 17.03.2017 г. до датата на подаване на исковата молба - 19.11.2021 г., и „Грийн енержи България“ ЕООД е осъдено да заплати на „Солар Енерджи Съпорт“ ООД сумата 12 000 лв. - съдебни разноски.

Касаторът прави оплакване за недопустимост на обжалваното решение, тъй като в нарушение на чл. 298, ал. 1 ГПК и на Тълкувателно решение № 3/2016г. от 24.04.2019г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд е пререшил по недопустим начин въпроса относно датата на настъпване на изискуемостта на процесното вземане, който въпрос е бил разрешен със сила на пресъдено нещо в процеса по частичния иск на „Грийн енерджи България“ ЕООД, предмет на влязлото в сила осъдително решение от 05.07.2018 г. по т. дело № 8884/2016 г. на СГС. В касационната жалба се поддържа и становище за неправилност на решението на Софийски апелативен съд поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа становище за допускане на касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК поради вероятна недопустимост на решението и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни и материалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. Вероятна недопустимост на обжалваното решение, а при условията на евентуалност критерият по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК:

Ползва ли се решение по уважен частичен иск със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното право при предявен в друг исков процес иск за горницата, произтичаща от същото право?

1.1. При предявен частичен осъдителен иск представляват ли изискуемостта на вземането и съответно датата на нейното настъпване елементи от основанието на иска, по който ще бъде формирана сила на пресъдено нещо, в случай, че искът бъде уважен с влязло в сила решение, и следва ли тази сила на пресъдено нещо да бъде зачетена от съда, разглеждащ осъдителен иск за остатъка от вземането?

1.2. В случаите на уважен частичен осъдителен иск за вземане, което има единен падеж /в процесния случай - вземане за допълнителна парична вноска, без Общото събрание на съдружниците да е определило срок за нейното връщане/, обхваща ли силата на пресъдено нещо по частичния иск и релевирания в основанието на иска факт на настъпване на изискуемостта на вземането за връщане на допълнителна парична вноска, както и датата на настъпването на тази изискуемост?

1.3. Принципното положение /чл. 116а ЗЗД/, че погасителната давност за непредявената част от вземането тече самостоятелно и не се засяга от ефектите на съдебното решение по частичния иск, поради което възражението за изтекла погасителна давност е допустимо в процеса за остатъка от вземането, означава ли също така, че съдът, разглеждащ иска за остатъка от вземането, има право не само да разгледа и уважи възражението за изтекла погасителна давност /основано например на изтичане на давността преди предявяването на иска за остатъка от вземането/, но и да пререши въпроса относно датата на настъпването на изискуемостта на вземането, който въпрос по необходимост е бил разрешен и с решението по частичния осъдителен иск ?

Касаторът поддържа, че посочените въпроси са решени в противоречие с т. 2 от Тълкувателно решение № 3/2016 г. от 24.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС, т. 18 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2021г. на ВКС по тълк. д. № 1/2002г. на ОСГК на ВКС, решение № 115/10.01.2012 г. по т. д. № 883/2010 г. на ВКС, I т. о., решение № 89/11.07.2011 г. по т. д. № 716/2010 г. на ВКС, I т. о., решение № 154/24.08.2016 г. по гр. д. № 3848/2015 г. на ВКС, IV г. о., решение № 50174/19.12.2022 г. по т. д. № 1329/2021 г. на ВКС, I т. о., решение № 4/06.02.2019 г. по гр. д. № 340/2018 г. на ВКС, II г. о.

2. По отношение на критерия по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът сочи следните процесуалноправни въпроси:

2.1. Обхващат ли се от силата на пресъдено нещо по частичния осъдителен иск за парично притезание /и съответно следва ли тази сила на пресъдено нещо да бъде зачетена и в процеса за остатъка от вземането/ фактът на изискуемостта на вземането и конкретната дата на настъпване на тази изискуемост, в хипотезата, в която длъжникът по частичния иск не е имал повод да твърди по-ранна дата на изискуемостта, тъй като дори такава по-ранна дата не би обосновала основателно възражение за изтекла погасителна давност?

2.2. Допустимо ли е в процеса за остатъка от вземането съдът да уважи възражение за изтекла погасителна давност, което е основано не само на изтичането на легално установения период на тази давност, но и на пререшаване на въпроса в кой момент е настъпила изискуемостта на вземането, разрешен и в процеса по частичния иск /като тази дата на изискуемост бъде „изтеглена“ назад във времето/?

2.3. Постановката на т. 2 от Тълкувателно решение № 3/2016 г. от 24.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС, че „формираната СПН на решението по частичния иск относно основанието преклудира правоизключващите и правоунищожаващите възражения на ответника“, но не и възраженията му за изтекла погасителна давност, означава ли, че възражението за изтекла погасителна давност може да бъде легитимно уважено в процеса за остатъка от вземането въз основа на пререшаване на въпроса за момента на настъпване на изискуемостта на вземането и изтеглянето на този момент назад във времето?

3. Материалноправни въпроси по прилагането на чл. 134 ТЗ и чл. 69 ЗЗД:

3.1. При липса на определен от Общото събрание на съдружниците срок за връщане на допълнителните парични вноски може ли съдът да приеме, че задължението за връщане на вноските е „без определен срок“ по смисъла на чл. 69, ал. 1 ЗЗД, и съответно, че кредиторът-съдружник може да иска изпълнението му „веднага“?

3.2. След като задължението за връщане на допълнителна парична вноска е по дефиниция срочно по силата на закона /чл. 134, ал. 1 ТЗ/, легитимно ли е то да бъде квалифицирано от съда като безсрочно, ако Общото събрание на съдружниците е пропуснало да определи срок за връщане на направените допълнителни вноски? Или напротив, задължението следва да бъде квалифицирано като срочно, а падежът му да бъде определен въз основа на периода, в който дружеството-емитент има обективна временна нужда от парични средства?

3.3. С оглед на легалната функция на допълнителната парична вноска по чл. 134 ТЗ, която представлява особен способ за целево кредитиране на дружеството от неговите съдружници при наличието на временна необходимост от парични средства, може ли при липса на определен от Общото събрание срок за връщане на допълнителните вноски задължението за връщане да се квалифицира от съда като „безсрочно“ задължение ?

3.4. Следва ли датата на настъпване на бъдещото събитие и/или финансовото състояние на дружеството да бъдат предпоставки, от които зависи срокът за връщане на вноската с оглед разбирането в юриспруденцията и практиката, че съдружникът трябва добросъвестно да поиска връщане на допълнителната парична вноска - в момент, когато това няма да затрудни дейността на дружеството или да го постави в неплатежоспособност?

Ако се възприеме разбирането в оспорваното решение на САС, че при липса на определен срок, допълнителната парична вноска ще се третира като безсрочно задължение, то възможността на кредитора да иска връщането й веднага представлява ли точно прилагане на закона, при положение, че подобна правна теза би осуетила стопанската цел на допълнителната парична вноска и в допълнение, би накърнила принципа на добросъвестност на съдружниците при действия, касаещи дейността на дружеството?

По посочените въпроси касаторът поддържа, че са решени в противоречие с практиката на ВКС - решение № 60174/02.03.2022 г. по т. д. № 2404/2020 г. на ВКС, II т. о., решение № 342/12.12.2018 г. по т. д. № 152/2018 г. на ВКС, II т. о.

4. Касаторът поддържа също, че въззивният съд се е произнесъл и по следните материалноправни въпроси, по които липсва практика на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото /чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/:

4.1. В случай, че Общото събрание на съдружниците е приело решение за допълнителна парична вноска и такава е била направена, но не е определило срок за връщане на вноската и решението на Общото събрание е юридически стабилизирано /поради неатакуването му по чл. 74 ТЗ/, кои легални правила следва да бъдат приложени по отношение на момента на настъпване на изискуемостта на вземането на съдружника за връщане на допълнителната парична вноска? /След като според практиката на ВКС правилата за заема и в частност, чл. 240, ал. 4 ЗЗД са неприложими по аналогия/.

4.2. Ако Общото събрание на съдружниците е пропуснало да определи срок за връщането на допълнителните парични вноски и решението му е стабилизирано поради неатакуването му по чл. 74 ТЗ, следва ли да се приеме, че „изпълнението е предоставено на волята или на възможностите на длъжника“ по смисъла на чл. 69, ал. 2 ЗЗД и тази разпоредба да бъде приложена по аналогия с цел преодоляването на непълнотата на решението на Общото събрание на съдружниците?

Ответникът „Солар Енерджи Съпорт“ ООД, [населено място] чрез процесуален представител адвокат Арно М. оспорва касационната жалба и релевира доводи за липса на твърдените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните съображения:

1. Посоченият от касатора процесуален въпрос във връзка с допустимостта на решението е намерил ясен отговор в обжалваното въззивно решение, като даденият от въззивния съд отговор е в пълно съответствие с практиката на ВКС - Тълкувателно решение № 8/2017 г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 5/2017 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 281/2006 г. по гр. д. № 595/2015 г. на ВКС, III г. о., Тълкувателно решение № 7/31.07.2017 г. по т. д. № 7/2014 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 38/02.03.2017 г. по гр. д. № 60030/2016 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 115/10.01.2012 г. по т. д. № 883/2010 г. на ВКС, I т. о., решение № 4/06.02.2019 г. по гр. д. № 340/2018 г. на ВКС, II г. о., решение № 57/26.02.2018 г. по гр. д. № 2736/2017 г. на ВКС, ГК, IV г. о.

2. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като не са установени противоречиви разрешения в съдебната практика, нито непълнота в нея. Съдържанието и приложението на правна норма, вкл. в светлината на частичните искове и формираната по тези искове СПН, е ясно и точно изяснено в Тълкувателно решение № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не се налага допълване или последващо изяснявана на наскоро създадената съдебна практика.

3. Мотивите на въззивния съд относно приложението на разпоредбата на чл. 134 ТЗ във връзка с чл. 69 ЗЗД са в пълно съответствие с практиката на ВКС, която приема, че решението на общото събрание на съдружниците, което не определя срок за връщане на предоставена от съдружниците или съдружник допълнителна парична вноска, не е нищожно, а само отменяемо, но в настоящия случай, същото не е било предмет на конститутивния иск по чл. 74 ТЗ /решение №58/13.06.2006 г. по т. д. № 604/2005 г. на ТК на ВКС.

Ответникът моли да бъде съобразено принципното разбиране в съдебната практика / т. 18 на Тълкувателно решение № 1/2001 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 57/26.02.2018 г. по гр. д. № 2736/2017 г. на ВКС, ГК, IV г. о./, че мотивите на съдебното решение /в частност мотивите на влязлото в сила решение на СГС от 05.07.2018 г. по т. д. № 8884/2016 г., VI-13 състав/ не са източник на СПН

Формулираните от касатора въпроси са материалноправни и се отнасят до правилността на решението и в този смисъл не са предпоставка за допускане на касационно обжалване.

Ответникът претендира присъждане на направените съдебни разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и релевираните от страните доводи, приема следното:

Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Същата отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в изложението се съдържа твърдение за наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.

Въззивният съд е констатирал, че между „Енергийни колектори“ ООД и „Грийн енерджи България“ ЕООД на 12.01.2012 г. е сключен договор за съвместна дейност, с който са постигнали съгласие относно условията на съвместно сътрудничество по изграждането и експлоатацията на Фотоволтаична централа, в качеството на страните на съдружници в „Солар енерджи съпорт“ ЕООД, чийто капитал се договарят да придобият при равни части - по 50% от общия размер на дружествените дялове. Установил е, че всяка от страните по посочения договор за съвместна дейност е придобила по 50% от капитала на „Солар Енерджи Съпорт“ ЕООД въз основа на договори за покупко-продажба на дялове от 12.01.2012 г. с нотариална заверка на подписите на датата на договора, сключени съответно между Т. К. Т. и „Грийн Енерджи България“ ЕООД, както и между Т. К. Т. и „Енергийни колектори“ ООД.

Въз основа на представения по делото протокол от заседание на извънредно общо събрание на съдружниците на „Солар енерджи съпорт“ ООД, проведено на 12.01.2012 г., съдебният състав е приел, че съдружниците „Енергийни Колектори“ ООД и „Грийн Енерджи България“ ООД, притежаващи 100 % от капитала на дружеството, са взели решение по т. 1 от обявения дневен ред за предоставяне от „Грийн Енерджи България“ ЕООД на допълнителна парична вноска в размер 800 000 евро, представляваща самоучастие на дружеството по договор за банков кредит за целево финансиране на изграждане и пускане в експлоатация на фотоволтаична централа, като средствата бъдат преведени по сметка на „Солар Енерджи Съпорт“ООД в еднодневен срок от датата на вписване на „Грийн Енерджи България“ ЕООД като съдружник в същото. Констатирал е също, че едноличният собственик на капитала на „Грийн Енерджи България“ ЕООД на 12.01.2012 г. е взел решение за предоставяне на „Солар Енерджи Съпорт“ ООД на допълнителна парична вноска в размер 800 000 евро, представляваща самоучастие на дружеството при сключване на договор за банков кредит, като подписът върху протокола, в който е обективирано решението, е нотариално заверен. Установил е, че с преводно нареждане за презграничен превод едноличният собственик на капитала на „Грийн Енерджи България“ ЕООД е наредил превод на сумата 800 000 евро към „Солар Енерджи Съпорт“ ООД.

Във въззивното решение е констатирано наличието на влязло в сила решение от 05.07.2018 г. по т. дело № 8884/2016 г. на СГС, ТО, VI-13 състав, с което по предявен частичен иск на основание чл. 134, ал. 1 ТЗ „Солар Енерджи Съпорт“ ООД е осъдено да заплати на „Грийн Енерджи България“ ЕООД сумата в размер 400 000 евро - част от допълнителна парична вноска съгласно решение на общото събрание от 12.01.2012 г., ведно със законната лихва, считано от 08.03.2017 г. до окончателното изплащане на сумата. Въззивната инстанция се е аргументирала с т. 2 на Тълкувателно решение № 3/2016 от 22.04.2019 г. на ОСГТК на ВКС и е приела, че в конкретния случай със сила на пресъдено нещо е установено вземане на ищеца за невърната допълнителна вноска, която е заплатил към ответното дружество, определена по реда на чл. 134 ТЗ, като е присъден половиния размер на вземането. Поради това е направила извод, че от направените от ответника възражения по иска е допустимо да бъде разгледано единствено заявеното от него възражение за погасяване на претендираното вземане по давност. Останалите възражения за недължимост, касаещи правопораждащите вземането факти - оспорване сумата по вноската реално да е била изплатена от ищеца и наличието на валидно взето решение на общото събрание на дружеството, се явяват преклудирани и е недопустимо тяхното разглеждане и обсъждане в производството за останалата част от вземането. Възраженията, свързани с наличието на предпоставките за възникване на материалното право, е следвало да бъдат направени по предходното дело за присъдената част от вземането по чл. 134, ал. 1 ТЗ.

За да направи извод за неоснователност на предявения иск за разликата до пълния претендиран размер на вземането за връщане на заплатената допълнителна парична вноска, въззивният съд е приел, че вземането е погасено по давност и следователно е погасено правото на ищеца да иска събирането на останалата част по образуван съдебен или изпълнителен процес. В подкрепа на този извод съдебният състав е изложил следните аргументи:

Приел е, че приложима по отношение на това задължение е общата 5-годишна давност по чл. 110 ЗЗД, изчислена от датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита, а не кратката 3-годишна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, изчислена от датата на падежа на отделните погасителни вноски. В процесния случай задължението на дружеството да върне предоставените от ищеца средства няма определен падеж - в решението на общото събрание, представляващо основание за плащането на допълнителната парична вноска, не е определен срок, независимо, че законът изисква такъв да бъде определен. Липсата на определен срок означава, че са неотносими доводите във въззивната жалба в чия полза е същият.

Въззивната инстанция е приела, че е налице хипотезата на чл. 69, ал. 1 от ЗЗД, съгласно която ако задължението е без срок, кредиторът може да иска изпълнението му веднага. Не е споделила доводите на ищеца за приложимост на правилото на чл. 69, ал. 2 ЗЗД, тъй като в решението на общото събрание липсва посочване, че изпълнението е предоставено на волята или на възможностите на ответното дружество, както и поради това, че с допълнителните парични вноски се предоставят временно средства на дружеството от страна на съдружниците, поради което връщането им не може да бъде предоставено на волята и възможностите на дружеството. От една страна, кредиторът не може да поиска от районния съд да даде на длъжника достатъчен срок, а от друга страна, по делото липсват доказателства да е било инициирано такова производство.

Поради обстоятелството, че процесното задължение е без срок, въззивният съд е направил извод, че същото е изискуемо от момента на възникването му или от датата, на която ищецът е предоставил на дружеството паричните средства по допълнителната вноска - 29.03.2012 г., от която дата по отношение на ищеца е възникнало правото да иска изпълнение на вземането си. Приел е, че давностният срок за погасяване на вземането е започнал да тече от датата на изискуемост /чл. 114 ЗЗД/ и е изтекъл на 29.03.2017 г. Посочил е, че по делото не е установено давностният срок да е спирал или да е бил прекъсван и съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 3 от 22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС предявяването на иск за парично вземане като частичен няма за последица спирането и прекъсването на течението на давността за останалата непредявена част.

Възражението, че правоотношението по предоставяне на допълнителната парична вноска е претърпяло обективна новация с извършените вписвания на заличаването на ищеца като съдружник в Търговския регистър и с вписването на същия обратно като съдружник през 2020 г. и 2021 г., е прието за неоснователно поради липса на задължителните предпоставки за новиране по чл. 107 ЗЗД, тъй като старият дълг не е погасен. Вписванията в Търговския регистър не променят основанието или предмета на задължението, поради което не променят вида и размера на задължението на ответника, както и не представляват признание на вземането.

Поради погасяване на главното вземане на ищеца по давност се явява погасено по давност и акцесорното му вземане за обезщетение за забава под формата на законна лихва /чл. 119 ЗЗД/.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради вероятната му недопустимост на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК е неоснователен. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в Tълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС и ППВС № 1/10.11.1985 г., съдебното решение е недопустимо в следните случаи: когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество; когато решението е постановено при липса на право на иск; ако правото на иск не е упражнено надлежно; когато съдът е бил десезиран от спора. Това са случаите, когато съдът е сезиран от страна, която няма право на иск или него е упражнила надлежно; когато решението е постановено въпреки отсъствието на положителна или при наличието на отрицателна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно или ответникът е релевирал своевременно възражение; когато съдът се е произнесъл по непредявен иск.

В множество решения на ВКС, включително постановените по реда на чл. 290 от ГПК решение № 58/20.07.2022 г. по т.д. 309/2021 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 5/20.02.2012 г. по гр. д. № 658/2011 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 77/08.03.2011 г. по гр. д. № 127/2010 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 92/23.07.2010 г. по гр. д. 92/2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 201/16.01.2019 г. по т. д. № 820/2018 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 249/23.07.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 329/20.12.2011 г. по гр. д. № 1789/2010 г. на ВКС, ГК, III г .о., решение № 157 от 30.10.2013 г. по т. д. № 1091/2012 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 130 от 23.06.2016 г. по т. д. № 748/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 163 от 24.10.2017 г. по т. д. № 2323/2016 г. на ВКС II т. о. и други, е прието, че предмет на делото е спорното материално субективно право, претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано от основанието и петитума на иска, а правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения и заявения петитум. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран, когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, извън обема на търсената защита, то решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание.

Въззивното решение е недопустимо и когато въззивната инстанция се е произнесла по непредявена или недопустима въззивна жалба, например при подаване след преклузивния срок или от ненадлежна страна, както и когато не е поправена в срок в случай на нередовност или ако въззивната жалба е оттеглена.

В настоящия случай въззивният съд се е произнесъл по допустима въззивна жалба, допустим иск, предявен от надлежна страна срещу процесуалнолегитимиран ответник, не е бил десезиран, поради което въззивното решение е допустимо.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма, като касационната инстанция, като касационната инстанция може от обстоятелствената част на изложението в приложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

Настоящият съдебен състав счита, че формулираните в т. 1.1. – т. 1.3. /раздел I, т. 2.1 – т. 2.3. от изложението/ правни въпроси са релевантни и следва да бъдат уточнени по следния начин: Обхващат ли се от силата на пресъдено нещо по частичния осъдителен иск за парично притезание изискуемостта на вземането и датата на нейното настъпване и следва ли същата да бъде зачетена от съда, разглеждащ осъдителен иск за останалата част от вземането?

По уточнения правен въпрос не е изпълнена допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като в цитираната от касатора практика на ВКС този въпрос не е разгледан. Предвид липсата на константна практика на ВКС по релевантния правен въпрос и възможността за противоречивото му решаване от гражданските съдилища, е осъществена допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради което въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание посочената разпоредба.

По отношение на формулираните от касатора материалноправни въпроси настоящият съдебен състав счита, че отговорът им е обусловен от разрешаването на релевантния процесуалноправен въпрос, по който се допуска касационно обжалване на въззивното решение.

На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът трябва да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер 18 545,61 лв.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение