Определение № 662 от 13.12.2022 г. на ВКС по т. д. № 2700/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по подадената чрез адв.А. Г. частна касационна жалба на А. М. (ищец) срещу определение № 2753 от 06.11.2022г., поправено с определение № 2828/10.22.2022г. по възз.ч.гр.д.№ 2725/2022г. на САС.С него е потвърдено определение № 7640 от 08.08.2022г. по гр.д. № 13279/2021г. на СГС в частта, с която е върната исковата молба и е прекратено производството по делото. Основано на доводи за незаконосъобразност, искането е отмяна/обезсилване на обжалваното определение и за връщане на делото за продължаване на съдопроизводствените действия на друг състав на СГС.Преди всичко, частният касатор счита, че обжалваното определение е постановено в нарушение на чл.9, ал.1 ЗСВ, във вр. чл.22, ал.1, т.6 ГПК и чл.5 ГПК. Липсата на законност и нарушението на чл.9, ал.1 ЗСВ са обосновани с твърдения, че същият въззивен съдебен състав многократно е разглеждал дела между същите страни, произтичащи от евентуалната документна измама с частен документ и с нередовната ИМ от 24.09.2007г. и винаги е постановявал актовете си в полза на И. Ж..Като пример за това са посочени гр.д.№ 462/2022г.и гр.д.№ 2725/22г., по които частният касатор твърди, че липсват списъци на изключените съдии, но по първото посочено дело списъкът на възможните съдии включва 24 съдии, а по второто – 43 съдии, а и по двете дела избраният докладчик е съдия А. К..С твърдения, че е подавал молби за отвод на въззивния състав по други дела, и е искал този състав да не участва повече по бъдещи негови дела, частният касатор поддържа, че в случая липсата на самоотвод предполага нарушение на чл.22, ал.1, т.6 ГПК.На следващо място, частният касатор твърди, че в обжалваното определение, освен очевидна фактическа грешка досежно датата на постановяването му, е допусната и втора такава в мотивите, в които неправилно е посочено, че поемател по записа на заповед е ищцата,, което според него сочи на неправилна преценка на фактическата и правна обстановка.На следващо място, частният касатор поддържа, че въззивният съд умишлено е пропуснал да цитира кой запис на заповед има предвид.Поддържа, че липсата на такъв обуславя обективната нужда от установяване на истината, което е задължение на правораздавателния орган, като бездействието на въззивния съд за това противоречи не само на ГПК, но и на Основния закон и обуславя отмяна на обжалваното определение.На следващо място, частният касатор твърди, че е налице противоречие между мотивите на обжалваното определение, в което е прието не е неправилен изводът на първоинстанционния съд по отношение на иска за недействителност на публичната продан, и диспозитива, с който се потвърждава първоинстанционното определение.Според частния касатор е допусната и трета очевидна фактическа грешка в мотивите на обжалваното определение, като твърди, че неправилно в тях е посочено, че двете постановления за възлагане са издадени в полза на наследодателката на И. Ж., което според него доказва или пълно неразбиране на предмета на спора и търсената защита, или „тотална незаинтересованост и обреченост на процеса“. Поддържа, че именно качеството на привиден кредитор на ответницата по см. на ТР № 4/2017г. от 11.03.2019г. на ОСГТК на ВКС е част от предмета на спора относно искането за прогласяване недействителността на записа на заповед.Счита, че записът на заповед вече е бил прогласен за нередовен от външна страна, поради липса на падеж, с влязло в сила определение от 14.08.2007г. по гр.д.№ 3134/2007г.на СГС.Поддържа, че взаимоотношенията между страните са приключили още през 2007г., тъй като не само е налице нередовност на частния документ, поради липса на един от реквизитите по закон, и той е подлежал на предявяване, но липсва и заемно правоотношение и задължение по този документ, който е издаден единствено с цел обезпечителна функция.Твърди, че поемателката И. Ж. не е упражнила правото да го предяви за плащане, а е злоупотребила с право и с предназначението на частния документ, което обуславя правния интерес от търсената защита за установяване на истината и за връщане на придобитото без основание.На следващо място, частния касатор поддържа, че е допусната очевидна фактическа грешка в мотивите и относно воденото предходно производство във връзка със записа на заповед от 27.02.2007г., като твърди, че такова действително е проведено, но по него ищец е била наследодателката на ответницата- И. Ж.. Неправилно според частния касатор въззивният съд е изключил от обсъждане определението от 14.08.2007г. на СГС.Оспорва изводите за формирана сила на пресъдено нещо по валидността на ценната книга.Поддържа, че е недопустимо силата на пресъдено нещо да се основава на престъпление, твърдейки, че в случая е налице документно престъпление, предмет на разследващи действия.Въвежда доводи за неизпълнение на задълженията на въззивния съд да определи точно правната квалификация, съгласно ТР № 1/2013г. на ОСГТК.Счита, че не е възможно силата на пресъдено нещо да възникне по нередовен от външна страна частен документ, какъвто твърди, че изобщо липсва и не е представен по делата от И. Ж..Поддържа, че въпреки, че е приел и посочил ответницата в качеството й на мним /привиден кредитор и е признал правото на ищцата да търси защита, въззивният съд не е съобразил т.1 на ТР № 4/2017г. от 11.03.2019. на ОСГТК и неправилно е посочил друг ред за защита на ищцата чрез предявяване на иск за собственост, като с бездействието си е лишил ищцата от правосъдие по избрания от нея правов ред.Частният касатор поддържа, че са неправилни и изводите, че е налице съвпадане с крайните изводи на първоинстанционния съд.Твърди, че в първоинстанционното определение са налице фрапиращи нарушения и погрешни изводи, които са нетърпими, които са останали без контрол от въззивния съд. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е въведено основанието по т.3 на чл. 280, ал. 1 ГПК по следния процесуалноправен въпрос: Допустимо ли е връщане на исковата молба и прекратяване на производството, при положение, че не е установена нередовността и респ. липсват и не са дадени указания към ищеца за отстраняване на констатираните такива? Не е било необходимо изпълнение на процедурата за връчване на препис от частната касационна жалба по чл.261, т.1 във вр. с чл.275, ал.2 ГПК, съгласно чл.130, изр.2 ГПК. Съставът на I т.о., в изпълнение на правомощията в производството по чл.274, ал.3 ГПК, въз основа на въведените доводи и данните по делото, приема следното: За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел за установено, че А. М. е предявила срещу М. Ж.(наследник по закон на И. Ж.) обективно съединени искове за приемане за установено в отношенията между страните, че издадената от ищцата на 27.02.2007г. запис на заповед е нищожна, на осн. чл.535, т.3, вр. чл.486, ал.2 ТЗ, поради липса на задължителен реквизит, и да бъде осъдена ответницата да върне незаконно придобитото имущество(два гаража), с което се е обогатила неоснователно, тъй като е било възложено на нейната наследодателка с 2 бр. постановления за възлагане от 18.10.2017г., без в нейна полза да съществува действително вземане.Въз основа на въведените фактически твърдения и заявеното искане въззивният съд е приел, че не е предявена самостоятелна претенция за установяване на недействителността на проведената публична продан, а се иска установяване на този факт в мотивите, тъй като той има преюдициално значение за изхода по втория иск.Въззивният съд е приел за установено и безспорно, че между наследодателката на ответницата и ищцата е проведено предходно исково производство, приключило с влязло в сила решение, с което ищцата е била осъдена да заплати сумата 130 100лв., дължима въз основа на запис на заповед, издаден на 27.02.2007г.Изведени са решаващи мотиви, че между страните е формирана СПН както по валидността на ценнната книга, така и относно размера на дължимото вземане, поради което последващи процеси, свързани с действителността на записа на заповед, са недопустими.По тези съображения е прието, че предявеният по реда на чл.124 ГПК иск е недопустим.Изводът за недопустимост на втората претенция(за възлагането на имотите на мним кредитор), е обоснован от въззивният съд със съотношението на обуславящ и обусловен между иска за нищожност на записа на заповед и иска за връщане на възложените през 2017г. имоти.Допълнително съображение за недопустимост на втората претенция според въззивния съд е, от една страна, невъвеждането на фактически твърдения, че между страните е престирана вещ в натура, за което липсва основание, а, от друга страна, наличието на основание за възлагане на двата гаража - проведеното принудително изпълнение от мнимия кредитор.Формирани са мотиви, че за ищцата е налице правен интерес да защити правата си чрез предявяване на иск за собственост. Съгласно мотивите към т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване е обвързано от посочените от касатора основания.Това не се отнася до валидността и допустимостта на решението.Ако съществува вероятност обжалваният въззивен акт да е нищожен или недопустим, касационният съд е длъжен да го допусне до касационно обжалване, а преценката за валидност и допустимост ще се извърши с акта по същество по подадената касационна жалба. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, предпоставя произнасяне на въззивния съд по материално-правен или процесуално - правен въпрос, който е от значение за изхода по делото, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания въззивен акт, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на доказателствата. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност по чл.281, т.3 ГПК.Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба( чл.290, ал.1 ГПК).Касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на този правен въпрос, като касационният съд не може да го изведе от изложението, а може само да - го уточни и конкретизира. Даденото нормативно тълкуване е приложимо и в производството по частни касационни жалби по чл.274, ал.3 ГПК. Неоснователността на искането за допускане на касационно обжалване по поставения от частния касатор въпрос произтича от това, че за него не е осъществена общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК.Въпросът е относим към хипотезата на връщане на исковата молба, на осн. чл.129, ал.3 ГПК, поради неизпълнение в срок на дадените от съда указания за отстраняване на констатираните недостатъци. В случая връщането на исковата молба е постановено в хипотезата на чл.130 ГПК, в която при проверката на ИМ съдът е констатирал, че предявените искове са недопустими. Въззивният съд е приел за установено и безспорно, че между наследодателката на ответницата и ищцата е проведено предходно исково производство, приключило с влязло в сила решение, с което между страните е формирана СПН както по валидността на ценнната книга, така и относно размера на дължимото вземане, поради което са недопустими както обуславящият установителен иск, така и обусловеният иск за връщане на възложените с постановления за възлагане имоти.Ето защо, поставеният от частния касатор въпрос не е обуславящ за поставения процесуалноправен спор и за формиране на решаващата воля на съда. Поради липсата на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, не следва да се обсъжда наличието на въведеното допълнително основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Поради изложеното, не следва да се допуска касационно обжалване на обжалваното въззивно определение. Така мотивиран, съставът на I т.о.