Определение № 4946 от 31.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 929/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. М. К., чрез адв. Т. М., срещу Решение № 1297 от 17.11.2023 г., постановено по в. гр. д. № 1643/2022 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което Решение № 260257/20.01.2022 г. по гр. д. № 5313/2020 г. по описа на Софийски градски съд е потвърдено в частта, в която е отхвърлен предявеният от Н. М. К. против Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 321 НК, което наказателно производство е прекратено с определение от 25.06.2015 г., постановено по ч. н. д. № С - 52/2015 г. от Софийски градски съд, за разликата над присъдените 10 000 лева до пълния предявен размер от 100 000 лева. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон, както и че е необосновано. Касационният жалбоподател сочи, че неправилно въззивният съд е приел, че за установените неимуществени вреди от прекратеното наказателно производство следва да бъде компенсиран едва със сумата от 10 000 лева. Искането е за отмяна на обжалваното решение и уважаване на предявения иск в пълния предявен размер. Допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК. Ответникът по касационната жалба Прокуратурата на Република България не е подал отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК, приема следното - касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд, спорен пред който е бил единствено въпросът за размера на претендираното от въззивника обезщетение, е зачел формираната с влязлото в сила Решение № 260257/20.01.2022 г. по гр. д. № 5313/2020 г. по описа на Софийски градски съд сила на пресъдено нещо относно възникването на всички правопораждащи претенцията на ищеца юридически факти. Посочил е, че с постановление от 30.01.2010 г. разследващ полицай в сектор „БОП“ при ОД – МВР – Пловдив е привлякъл ищеца в процесуалното качеството на обвиняем за извършено престъпление по чл. 321, ал. 2 от НК - за това, че в периода от месец 10.2009 г. до 29.01.2010 г. е участвал в [населено място] в организирана престъпна група, създадена с цел извършване на престъпления по чл. 308 от НК. Посочил е, че с определение № 95/02.02.2010 г., постановено по ч. н. д. № 451/2010 г. от Окръжен съд – Пловдив, по отношение на ищеца е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“. С постановление от 18.06.2010 г. досъдебното производство е изпратено по компетентност на Софийска градска прокуратура и е продължило под № 261/2010 г. по описа на ГД „БОП“, пр. пр. № 7233/2010 г. по описа на СГП. С определение от 19.08.2010 г., постановено по в. н. ч. д. № 328/2010 г. от Апелативен съд – София, мярката за неотклонение „задържане под стража“, изпълнявана по отношение на ищеца, е изменена в „парична гаранция“ в размер на 2 000 лв., а впоследствие с постановление от 05.03.2012 г. на прокурор при СГП тази мярка за неотклонение е отменена и по отношение на ищеца друга мярка не е изпълнявана. На 19.07.2011 г. наблюдаващ прокурор при Софийска градска прокуратура внесъл обвинителен акт срещу ищеца, по който било образувано н.о.х.д. № С - 522/2011 г. по описа на Софийски градски съд. С разпореждане от 22.08.2011 г. делото е прекратено и върнато на СГП за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения. Разследването продължило под нов номер ДП № 208/2014 г. по описа на ГДКП - МВР, пр. пр. № 4 - 3173/2010 г. по описа на СГП, за същото деяние и със същите обвиняеми лица. С постановление от 31.03.2015 г. на прокурор при СГП наказателното производство по отношение на ищеца е прекратено на основание чл. 243, ал. 1, т. 2 от НПК - поради недоказаност на обвинението. С определение от 17.06.2015 г., постановено по ч.н.д. № С- 52/2015 г. от Софийски градски съд, влязло в сила на 25.06.2015 г., постановлението на прокурора за прекратяване на наказателното преследване е потвърдено. Въз основа на гласните доказателства, събрани чрез разпит на свидетели, въззивният съд установил, че наказателното преследване е повлияло негативно върху физическото и психично здраве на ищеца, уронило е неговото добро име в обществото в степен, която е обичайна при всяко едно наказателно преследване. От показанията на свидетеля Г. С. В. апелативният съд установил, че ищецът осъществявал търговска дейност преди да започне наказателното преследване срещу него, по време на преследването и след като наказателното производство било прекратено. При проверка в търговския регистър констатирал, че в периода на наказателното преследване, през 2012 г., ищецът вписал в търговския регистър „Деникс" ЕООД, ЕИК:[ЕИК], на което бил едноличен собственик на капитала и към настоящия момент. През 2019 г. ищецът придобил дяловете на "НБкомерс" ЕООД, ЕИК:[ЕИК], които окончателно прехвърлил през 2021 година. Въззивният съд посочил, че наказателното производство по отношение на ищеца е продължило 5 години, 5 месеца и 27 дни. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при условията на чл. 52 ЗЗД е съобразил критериите на съдебната практика, установени с ППВС № 4/1968 г. и конкретните данни по делото, а те са: - възрастта на ищеца към датата на приличането му като обвиняем и прекратяване на наказателното преследване; общественото му положение и образование; обстоятелството, че му е било повдигнато обвинение само за едно престъпление, което е тежко по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК; продължителността на наказателното преследване, в който срок по отношение на ищеца са били извършвани процесуални и процесуално-следствени действия – факта, че по отношение на ищеца първоначално е била взета мярка за неотклонение „задържране под стража“ за периода от 29.01.2010 г. до 18.08.2010 г., след което до 05.03.2012 г. е бил с марка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 2 000 лева, а след тази дата по отношение на ищеца мярка за неотклонение до приключване на наказателното преследване не е изпълнявана; отчел е, че по отношение на ищеца не е била взета мярка за процесуална принуда „забрана да напуска пределите на Р България без разрешение на прокурора или на съда; както и че наказателното преследване не е било предмет на медийно отразяване. Въззивният съд е посочил, че претърпените от ищеца неимуществени вреди са обичайните за незаконно преследване за тежко умишлено престъпление и не са довели до трайни и необратими последици за неговото физическо и психическо здраве. С оглед тези конкретни данни е счел, че справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди възлиза на сумата от 10 000 лева, който размер удовлетворява обществения критерий за справедливост при съществуващите в страната обществено - икономически условия на живот. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл по следните значими за изхода на делото въпроси: 1.„Какво е значението, което има тежестта на повдигнатите обвинения, при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди и как се определя финансовата взаимовръзка между тях?“; 2.„Какво е значението, което има продължителността на наказателното производство, при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди и как се определя финансовата взаимовръзка между тях?“; 3.“Какво е значението, което има възрастта на неправилно обвинения, при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди и как се определя финансовата взаимовръзка между тях?“; 4.“Какво е значението, което има видът и продължителността на изпълняваната мярка за неотклонение, при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди и как се определя финансовата взаимовръзка между тях?“; 5.“Може ли да се очертае изчерпателно кръгът на обективните критерии, които са от значение за определянето на обезщетение на основание чл. 52 ЗЗД, и кои са тези критерии?“; 6.“Следва ли при определяне на обезщетение по критерия „справедливост“, установен с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, да бъдат обсъдени и обстоятелства като това арестът да е бил направен „по грешка“?“ Касаторът се позовава на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че въпросите са решени в противоречие със задължителната практика на ВС на РБ, обективирана в ППВС № 4/1968 г, както и с практиката на ВКС, намерила израз в Решение № 344 от 24.11.2014 г. по гр. д. № 2378/2014 г. по описа на ВКС, IV ГО, Решение № 156 от 21.06.2017 г. по гр. д. № 5182/2016 г. по описа на ВКС, IV ГО, и Решение № 151 от 23.06.2016 г. по гр. д. № 508/2016 г. по описа на ВКС, III ГО. По поставените въпроси касаторът ищец се позовава и на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като твърди, че произнасянето на ВКС по тях би допринесло за правилното тълкуване и приложение на закона от съдилищата и развитието на правото. Моли въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване и като очевидно неправилно. Поставените от касатора въпроси се свеждат до приложението на чл. 52 от ЗЗД и доводите му, свързани с размера на присъденото обезщетение. Тези въпроси са обусловили решаващия извод на въззивния съд и отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд е постановил обжалваното решение в съответствие със съществуващата постоянна практика на ВКС, включително с относимата и посочена в изложението на касатора практика на ВКС. В решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, са дадени разясненията, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи, обстоятелства, които са специфични за всяко дело, поради което изчерпателното им изброяване е немислимо, и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В случая въззивният съд е присъдил обезщетението, като е отчел възрастта на ищеца, тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното преследване, в който срок по отношение на ищеца са били извършвани процесуални и процесуално-следствени действия – факта, че по отношение на ищеца първоначално е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“, а впоследствие „парична гаранция в размер на 2 000 лева, периода, в който тези мерки са изпълнявани, отчел е, че по отношение на ищеца не е била взета мярка за процесуална принуда „забрана да напуска пределите на Р България без разрешение на прокурора или на съда, както и че наказателното преследване не е било предмет на медийно отразяване. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди са не само изброени от въззивния съд, но и обсъдени в тяхната съвкупност, съобразно разрешенията в Решение № 93 от 23. 06. 2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, II ТО, Решение № 88 от 9. 07. 2012 г. по т.д. № 1015/2011 г. на ВКС, II ТО, и Решение № 158 от 28.12.2011 г. по т. д. № 157/2011 г. на ВКС, I ТО, включително и сочената от касатора съдебна практика (описаните в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК определения и решения на САС, на които се твърди, че обжалваният акт противоречи, не представляват практика по чл. 290 ГПК). Дали фактите по спора, относими към дейността по определяне на размера на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, са вярно интерпретирани (тълкувани) е въпрос на обоснованост на съдебния акт и има отношение към правилността на обжалваното решение, поради което не може да обоснове допускане на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК. Наличието на съдебна практика по поставените въпроси, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, изключва приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не е налице и хипотезата на очевидна неправилност на въззивното решение, която е квалифицирана форма на неправилност, предполагаща наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката. В обобщение - касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, и т. 3 ГПК, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение,