Определение № 60089 от 24.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1580/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал.2 ГПК. Образувано е по частна жалба, подадена от Община Алфатар против определение № 260038 от 02.02.2021 г. по гр.д.№ 237/2020 г. на Окръжен съд-Силистра, с което е изменено решение № 266006 от 13.08.2020 г. по същото гр.д.№ 237/2020 г. в частта за разноските като вместо присъдените 450 лв., общината е осъдена да плати на М. Г. К. деловодни разноски за въззивна инстанция в размер на общо 900 лв. В частната жалба се прави оплакване за недопустимост на определението, тъй като няма списък по чл. 80 ГПК, за противоречие в мотивите, защото е прието, че частната жалба е недопустима, а съдът се произнесъл по същество и за необоснованост и неправилност на извода, че е достатъчно вместо списък да се посочи размера на разноските в съдебно заседание. Ответникът по частната жалба М. Г. К. не взема становище. Върховният касационен съд, тричленен състав на първо гр. отделение, като прецени оплакванията в частната жалба и данните по делото, намира следното: Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима, съгласно чл. 274, ал.2, изр. 1 във вр. с ал.1 т.2 ГПК. Съгласно разясненията по т. 24 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, частната жалба се разглежда по реда на чл. 274, ал.2 ГПК, тъй като е против определение на въззивния съд по чл. 248 ГПК, поради което съдът не обсъжда представеното изложение по чл. 280 ГПК. Разгледана по същество, частната жалба е неоснователна. От данните по делото се констатира следното: С въззивното решение е потвърдено решението на РС, с което е уважен предявеният от М. Г. К., П. Г. В. и К. Г. В. против Община Алфатар искове за собственост за два недвижими имота: ПИ с идентификатор .... с площ 2967 кв.м. с трайно ползване – нива и ПИ с идентификатор .... с площ 3618 кв.м. с начин на трайно ползване – нива. Със съдебното решение Общината е осъдена да плати на М. К. половината от претендирания адвокатски хонорар – 450 лв. Разноските в размер на 900 лв. са претендирани от въззиваемите в откритото съдебно заседание. Претенцията е вписана в съдебния протокол, както и възражението на общината за прекомерност, което въззивният съд е намерил за основателно. Въззивната инстанция е възприела определената от РС цена на иска 1146 лв. и съобразно нея е изчислила минималният размер на адвокатския хонорар по чл.7, ал.2, т.2 от Наредбата за минималния размер на адвокатските възнаграждения в размер на 208,76 лв. Позовала се е на фактическата и правна сложност на делото, която явно е прието че не е висока и е намалила хонорара до 450 лв. С молба от 02.09.2020 г. М. К. и П. В. са поискали изменение на решението в частта за разноските, тъй като не е отчетен действителният материален интерес за тях, който не е равностоен на данъчната оценка, а нивите са със стойност около 10 500 лв., а и присъденият хонорар е под минималния по Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, който не може да бъде по-малък от 600 лв. С определение № 260064 от 13.10.2020 г. молбата е преценена като недопустима и е оставена без разглеждане поради това, че молителите не са представили списък по чл. 80 ГПК. Определението е подписано с особеното мнение на мл. съдия Маладжиков. Това определение е отменено от Варненски апелативен съд с определение по ч. гр.д.№ 8/2021 г. и делото е върнато за произнасяне по същество. Така при постановяване на обжалваното определение, съдът е действал в изпълнение на определението на горната инстанция, поради което е без значение това, че в мотивите, съдът е написал, че молбата е недопустима. Затова е неоснователно оплакването за противоречие на мотивите - то не се е отразило на крайния резултат. Неоснователно е и оплакването за недопустимост на определението поради непредставяне на списък на разноските. Смисълът на това изискване на чл. 80 ГПК е да се улесни съдът при произнасяне по разноските, а и другата страна при отправяне на възражение, включително и за прекомерност. Законът не изисква списъкът да е в писмена форма. В случая разноските се състоят само от платения адвокатски хонорар в размер на 900 лв. за въззивна инстанция и това е отразено изрично в съдебния протокол. Съгласно чл. 152 ГПК, протоколът от съдебно заседание е доказателство за извършените в съдебното заседание процесуални действия. Предвид изложеното, оплакването за недопустимост на молбата поради това, че не е представени списък по чл. 80 ГПК е неоснователно. Претенцията за разноски и размерът им е отразен в съдебния протокол, който е доказателство за това и удовлетворява изискването на чл. 80 ГПК. Неоснователно е и оплакването за прекомерност на уговорения хонорар. Съдът е приел, че не следва да се прави разграничение между цена на иска и материален интерес, но е изложил мотиви, че съгласно чл.7, ал.2, т.2 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, минималният хонорар е 600 лв., а разликата до уговорения размер 900 лв. е обосновал с фактическата и правна сложност. Настоящия съдът на ВКС намира този извод за правилен. Предмет на спора са два недвижими имота, въззивната жалба, подадена от Общината е съдържала множество доводи, против които молителите – въззиваеми са подали писмен отговор чрез пълномощника си адв. Т.. Тя се е явила в съдебно заседание и е пледирала пред съда и устно, което е отразено в съдебния протокол. Затова изводът на съда, че уговореният хонорар от 900 лв. за въззивна инстанция съответства на фактическата и правна сложност на делото е обоснован. Този хонорар съответства и на извършените от пълномощника на въззаемите процесуални действия във въззивната инстанция. По изложените съображения, частната жалба е неоснователна. Обжалваното с нея определение е допустимо и правилно и следва да се потвърди. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение