Определение № 98 от 01.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 1047/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ АД, в качеството му на универсален правоприемник на БАНКА ПИРЕОС БЪЛГАРИЯ АД, чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 28 от 30.01.2020 г. по в.т.д. № 133/2019 г. на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено решение № 15 от 11.02.2019 г. по т.д. № 151/2018 г. на Окръжен съд – Плeвен. С първоинстанционното решение е признато за установено по предявения от П. И. Б. иск с правно основание чл. 439, ал.2 ГПК, че не дължи в полза на банката вземания по издадени четири броя изпълнителни листа, в общ размер на 125 185.30 лв., по изп.дело № 201177560400176 на ЧСИ Ц. Н., тъй като са погасени по давност. Касационният жалбоподател поддържа оплаквания за материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение. Твърди, че с оглед практиката на ВКС – решение по гр.д. № 2382/2017 г., IV г.о., по отношение на вземането, за удовлетворяване на което е образувано изп.дело № 159/2011 г., давност не е текла по силата на ППВС № 3/1980 г. Давността за вземането е започнала да тече на 26.06.2015 г., когато e постановено ТР № 2/2013 на ОСГТК на ВКС и към датата на предявяване на отрицателния установителен иск давността не е изтекла. Евентуално, касаторът твърди, че дори и да се приеме за приложимо разрешението, дадено с т.10 от ТР № 2/2013, то съдът не е взел предвид всички предприети изпълнителни действия, които прекъсват давността. В жалбата се сочи, че въззивният съд не е изложил мотиви защо предприетите изпълнителни действия по налагането на запори върху трудовото възнаграждение на длъжника – ищец не са възприети като действия, прекъсващи давността за събиране на вземанията на банката. Поддържат се и доводи за липса на връзка между мотивите и диспозитива на решението. Искането за допускане на касационно обжалване е в хипотезите на чл.280, ал.1 т.1 и ал.2, предл.трето ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси: 1. При спор за изтекла погасителна давност, длъжен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, твърдения и възражения на страните, от значение за изхода на спора, в тяхната съвкупност, респ. да посочи защо приема или не тези доказателства, твърдения и възражения за основателни и 2. Представляват ли наложените в рамките на изпълнително производство запор върху трудово възнаграждение и възбрана върху недвижим имот изпълнителни действия, които прекъсват давността за вземането на взискателя. Допълнителната селективна предпоставка по първия въпрос е обоснована с ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, както и на множество решения на ВКС, с приложени копия от тях, а по втория въпрос – с т.10 от ТР № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В постъпил по делото писмен отговор от П. И. Б., чрез процесуален пълномощник, е заявено становище за неоснователност както на искането за достъп до касация, така и на касационните оплаквания, с искане за присъждане на разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от легитимирана страна, при спазване на преклузивния срок по чл.283 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. При постановяване на атакуваното решение за уважаване на отрицателния установителен иск с правно основание чл.439 ГПК, съдебният състав на Апелативен съд – Велико Търново е приел от фактическа страна, че банката е инициирала четири заповедни производства срещу ищеца, по които са издадени изпълнителни листи през м.декември 2010 г. и м.март 2011 г.; по искане на банката е образувано изп.дело № 159 от 07.03.2011 г. по описа на ЧСИ Ц. Н., въз основа на първите три изпълнителни листи, с последващо присъединяване и на вземането по четвъртия изп.лист; ЧСИ е наложил запори върху трудовото възнаграждение на длъжника на 30.01.2013 г. и на 26.06.2013 г. по съответната месторабота на длъжника, като общата сума, постъпила по това изп.дело е 952.35 лв., преведена на взискателя; по искане на банката – молба от 27.03.2017 г. изп.дело е прекратено, а на същата дата и въз основа на същите изп.листи е образувано ново изп.дело под № 176/2017 г. по описа на същия ЧСИ; последното валидно изпълнително действие по първоначално образуваното изп.дело е от 26.06.2013 г., като до 26.06.2015 г. не са искани и предприемани нови изпълнителни действия. Въз основа на така приетото от фактическа страна, решаващият състав е извел извод, че на 26.06.2015 г. е настъпило прекратяване на изп.дело № 159/2011 г. по силата на чл.433, ал.1, т.8 ГПК. За приложимо е счетено ТР № 2/2013 на ОСГТК на ВКС – т.10, т.к. към датата на обявяването му изп.дело е било все още висящо, а не ППВС № 3/1980 г. В последния смисъл, въззивният съд е възприел практиката на ВКС – решение № 170 от 17.09.2018 г. по гр.д. № 2382/2017 г., IV г.о. Съдът е изтъкнал, че в случая погасителната давност за процесните вземания е започнала да тече от датата на обявяване на предсрочната изискуемост – 08.12.2009 г., прекъсната е с искането за запор от 07.03.2011 г., и е изтекла на 07.03.2016 г. Решаващият състав е съобразил постановките на ТР № 2 от 26.06.2015 г. по тълк.дело № 2/2013 г. по отношение на това, кои изпълнителни действия прекъсват давността. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице поддържаните от касатора предпоставки по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакувания съдебен акт. Формулираните в изложението въпроси са основани на доводите на банката за прекъсване на погасителната давност с предприетите последващи, след 07.03.2011 г., валидни изпълнителни действия, изразяващи се в налагането на запори от 30.01.2013 г. и от 26.06.2013 г. върху получавано от длъжника възнаграждение от дружествата, с които към тези дати е бил в трудово правоотношение. Както е видно от мотивите към въззивното решение, тези доводи са обсъдени, наред с писмените доказателства по делото, но не са възприети от решаващия състав на Апелативен съд – Велико Търново. Макар и да не е изрично отразено, очевидно съдът е зачел последиците от прекратяване на изпълнителното дело поради перемция, изразяващи се в обезсилване по право на предприетите изпълнителни действия и поради това, невъзможност тези действия да са прекъснали погасителната давност по см. на чл.116, б.”в” ЗЗД. В този смисъл е съобразено не само ТР № 2/2013 г., но и последващата го практика на ВКС, на част от която е налице позоваване в депозирания писмен отговор на жалбата – решение по гр.д. № 1953/2015 г., IV г.о. Поради горното, не би могло да се приеме, че въпросите удовлетворяват общата предпоставка за достъп до касация, с оглед разясненията, дадени в т.1 от ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. В този акт на нормативно тълкуване е проведено ясно разграничение между основанията за допускане на касационно обжалване и основанията по чл.281, т.3 ГПК, което сочи на недопустимо обосноваване на правните въпроси с доводи за неправилност на изведените от съда фактически и правни изводи по спорното материално право. Независимо от изложените съображения, необходимо е да се отрази, че към настоящия момент не може да се преценява доколко е налице основание за спиране на настоящото производство по чл.292 ГПК, с оглед висящото тълк.дело № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като касационният жалбоподател не е поставил изричен правен въпрос, попадащ в обхвата на тълкувателното питане: От кой момент поражда действие отмяната на ППВС № 3/1980 г., извършена с ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания по изпълнително дело, което е образувано преди приемането му. Касационно обжалване на въззивното решение не би могло да се допусне и поради очевидна неправилност. За да е очевидно неправилен по смисъла на чл.280, ал.2, предл.трето ГПК, обжалваният съдебен акт трябва да страда от особено тежки пороци, изразяващи се в прилагане на закона в неговия противоположен смисъл или явна необоснованост. Тези пороци следва да са установими от самото решение, без да е необходима преценка за обоснованост, материална и процесуална законосъобразност. В случая, касаторът е мотивирал това самостоятелно основание за допускане на обжалването с доводи, съответстващи на обосновката на: поддържаното оплакване за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствени правила и на първия правен въпрос от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Преценката на основателността на тези доводи би могла да се реализира само в производството по чл.290, ал.2 ГПК, което изключва проявлението на посоченото самостоятелно основание за достъп до касационен контрол. Видно от мотивите към обжалваното решение е, че те обективират решаващата правораздавателна дейност на съда, въз основа на извършена самостоятелна преценка на доказателствения материал по делото. Не се констатира явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито превратно прилагане на закона, поради което не е налице основание за допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.2, предл.трето ГПК. При този изход на делото, на ответника по касация следва да се присъдят сторените разноски в размер на 4000 лв., доказани с приложения договор за правна защита и съдействие, имащ характер и на разписка за плащане на договореното адвокатско възнаграждение. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение