Определение № 652 от 11.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3570/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 2704/08.05.2024 г. по гр.д. № 6811/2023 г., с което Софийски градски съд е потвърдил решение № 4874/28.03.2023 г. по гр.д. № 37700/2022 г. на Софийския районен съд за осъждането на П. А. А. да заплати на Ц. С. Н. сумата 5 150.00 лв., ведно със законните лихви от 12.07.2022 г., като е квалифицирал иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Решението се обжалва от П. А. с искане да бъде допуснато до касационен контрол по следните процесуалноправни въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд в решението да се произнесе по всички доводи и възражения на страните и да обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност? 2. Как съдът следва да обсъди свидетелските показания, как се преценяват противоречивите показания на две групи свидетели и следва ли да отчете евентуалната заинтересуваност на свидетел в хипотезата на чл. 172 ГПК? 3. Как следва да се преценяват свидетелските показания, дадени от свидетел, за когото от доказателствата се установява, че е във фактическо съжителство със страната? 4. Каква е доказателствената стойност на свидетелски показания за факти, които свидетелят не е възприел лично? 5. Кога и при какви обстоятелства въззивната инстанция е длъжна да извърши повторен разпит на свидетел, дори когато страната не е направила такова искане? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, и твърди, че въззивният съд им е отговорил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – допълнителната по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Претендира разноските по делото. Ответникът по касация Ц. Н. възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение и решението е правилно. Претендира разноски пред настоящата инстанция. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че по иска за неоснователно обогатяване страните не спорят за това, че след като ответникът купува една къща в [населено място], общ. Б., обл. Софийска с договор по н.а. № 143/28.09.2020 г., в периода м. октомври 2020 г. – м. юли 2021 г. страните са живели там и всеки месец ищецът е заплащал на ответника една и съща сума. Приел е, че спорът е за това, дали ответникът има основание да задържи полученото. Според твърденията в исковата молба, страните имали устна уговорка ответникът да вземе банков кредит - потребителски и ипотечен, за да купи къщата (той бил служител на банката и ползвал преференциални условия), ищецът се бил задължил да възстановява половината от падежиралите месечни вноски по двата кредита, като страните си обещали да сключат окончателен договор, с който ответникът да прехвърли на ищеца 1/2 ид. част от имота. С договор по н.а. № 143/28.09.2020 г. ответникът купил къщата с кредитните средства, ищецът започнал да възстановява половината от падежиралите вноски, но през м. август 2021 г. ответникът го уведомил, че няма да изпълни обещанието си, че ще продаде къщата на трето лице и до края на септември 2021 г. ищецът трябва да я напусне. С тези твърдения е обосновал довода, че ответникът няма основание да задържи полученото. Според отговора на исковата молба, ответникът бил предоставил на ответника ползването на етаж от къщата срещу наем - половината от месечните вноски по ипотечния кредит, т.е. ответникът има основание да задържи полученото. Въззивният съд е приел, че в жалбата срещу осъдителното решение ответникът се е оплакал, че първостепенният съд е базирал фактическите си изводи основно на показанията на свидетеля Л., с когото ищецът е в особено близки отношения – така представена към жалбата вайбър-кореспонденция, която първостепенният съд бил отказал да приеме, за да се убеди в предубедеността на този свидетел, и в противоречие с останалите събрани доказателства, първоинстанционният съд намерил за верни твърденията на ищеца, уважавайки изцяло иска. При тези оплаквания в жалбата с решението въззивният съд е обсъдил подробно събраните доказателства, достигайки също до извода да са верни твърденията на ищеца, а не на ответника. Установил е противоречие в показанията на свидетелите, разпитани пред първата инстанция. Намерил е, че тримата, доведени от ищеца, свидетелстват за верността на твърденията в исковата молба, а двамата, доведени от ответника, – за верността на твърденията по възраженията. Приел е за достоверни показанията на първата група свидетели. Мотивирал се е с това, че двама по двама разпитаните свидетели са в приятелски отношения съответно с ищеца и с ответника. Третият обаче, доведен от ищеца, е съсед, който е помагал за ремонта на къщата, т.е. не е сред свидетелите по чл. 172 ГПК, и който е свидетелствал да знае, че страните са съсобствениците на къщата и че се учуден, когато ищецът го уведомил за поканата от ответника да напусне къщата. Намерил е, че верността на показанията на свидетелите на ищеца се установява и от писмените доказателства. Първо, извадка на хартиен носител от вайбър-кореспонденция, приета пред първата инстанция, в която страните са обсъждали различни имоти, предлагани на пазара, от която личи, че е заедно са избрали и решили да купят къщата в [населено място], и в която кореспонденция ищецът потвърждавал и успокоявал ответника, че ще му възстановява половината от кредитните вноски, включително с която ответникът изпратил на ищеца копие от платежен документ за размера на платеното от него по двата кредита. Второ, платежното, с което ответникът бил наредил на обслужващата го банка да преведе на ищеца сумата 2 000 лв., посоченото основание е „възстановяване на вноски по жилищен кредит“, т.е. ответникът бил извършил извънсъдебно признание на релевантен факт. Трето, от приетите заявки, проформа-фактури се установява, че ищецът бил поръчал на трето за процеса лице дограма и врати в къщата на висока стойност. Житейски нелогично е наемател да извършва скъп ремонт в чуждия/на ищеца имот. Четвърто, с влязло в сила решение ответникът е бил осъден да заплати/да възстанови на ищеца тези подобрения в къщата в [населено място]. Добавил е, че от представената към въззивната жалба вайбър-кореспонденция се установява, че от доведените от свидетелите, доведени от ищеца, той е бил в най-близки отношения със св. Л.. Това обаче не прави показанията на Л. недостоверни, доколкото съответстват на показанията на другите двама свидетели, доведени от ищеца, единият от които – съседа, на писмените доказателства, а и на влязлото в сила решение между страните. Именно близките отношения с ищеца – свидетелят Л. е живял заедно със страните в къщата в зададения с иска период, обясняват изнесените от него детайли за всички факти, на които искът е основан. Приел е за недостоверни показанията на свидетелите, доведени от ответника, намирайки че се опровергават от вайбър-кореспонденцията между страните и от платежното нареждане. Добавил е, че ответникът, разпитан от прокуратурата по досъдебно производство, завършило с прекратяване поради недоказаност на обвинението срещу ответникът, е твърдял различен месечен наем. За разлика от първостепенния съд, който е квалифицирал иска по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД – връщане на платеното от ищеца на отпаднало основание въззивният съд е квалифицирал иска по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и също го е уважил изцяло, приемайки че ответникът дължи да върне на ищеца полученото по нищожния поради липса на форма предварителен договор за покупко-продажба на 1/2 ид. част от къщата на цена, равна на половината от дължимите кредитни вноски (чл. 19, ал. 1 ЗЗД). При тези мотиви на въззивния съд, първите три повдигнати въпроса обуславят решението, но начинът, по който въззивният съд им е отговорил, не противоречи, а съответства на практиката на Върховния касационен съд. В нея е изяснено, че когато оплакванията във въззивната жалба изискват въззивният съд да обсъди събраните пред първата инстанция доказателства, включително да провери тяхната достоверност, включително при доказателства, приети във второинстанционното производство, той е длъжен да стори това – чл. 269, изр. 2, вр. чл. 273, вр. чл. 236, ал. 2 ГПК. В тази хипотеза въззивният съд е длъжен да се произнесе и по доводите и възражения на страните, въведени като предмет на делото, и на които те основават оплакванията в жалбата, респ. в отговора на жалбата. В обжалваното решение въззивният съд е процедирал точно така. В своята практика Върховния касационен съд изяснява, че при противоречие в събраните доказателства решението по чл. 271 ГПК следва да има мотиви кои доказателства съдът кредитира и кои не. Въззивният съд е процедирал точно така. В обжалваното решение е констатирано противоречие в показанията на двете групи свидетели, но въззивният съд е изложил подробни мотиви защо кредитира показанията на тези, доведени от ищеца, намирайки ги достоверни, изяснявайки връзката помежду им и със събраните писмени доказателства, включително според извънсъдебното признание на неизгоден за ответника факт, косвено – според разрешения предходен правен спор между страните. В своята практика Върховният касационен съд изяснява също, че показанията на свидетел по чл. 172 ГПК съдът е длъжен да обсъди с оглед на всички данни по делото, като отчете възможната му заинтересованост. Въззивният съд е процедирал точно така. Практиката, на която касаторът се позовава, е в същия смисъл. Настоящият състав я кредитира и не съзира основание да я променя, включително като съобрази, че тази по първия повдигнат въпрос се основава на т. 1 и т. 2 ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2012 г. ОСГТК на ВКС. По първите три въпроса са изключени допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационния контрол. За да е обуславящ четвъртият повдигнат въпрос, е необходимо съдът да е приел за доказан релевантен факт, който се установява единствено от показанията на свидетел и този свидетел да не го е възприел лично. В случая обаче в решението се приема, че релевантните факти се установяват от съвкупната преценка на събраните доказателства, чиято логична връзка и последователност извежда верността на твърденията в исковата молба, а не на твърденията в отговора на исковата молба. Допълнително, в своята практика Върховният касационен съд еднозначно приема, че съдът не следва да извежда недостоверност на показанията, само защото свидетелят не е очевидец на релевантните факти. По този въпрос са изключени и общата, и допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. По отношение на повторния разпит на свидетел е формирана трайно установена съдебна практика, съгласно която свидетелят може да бъде разпитан повторно в същото или друго заседание по негово искане, по молба на страната или по инициатива на съда, когато дадените показания са неясни или непълни поради начина на провеждане на разпита или с оглед на показанията, дадени от разпитан след него свидетел. Повторен разпит на свидетел, дал показания в първоинстанционното производство, е допустим във второинстанционното производство, ако във въззивната жалба се съдържа оплакване за съществено нарушение на съдопроизводствените правила при събирането на това доказателствено средство и нарушението е допуснато, или при неправилно оставено без уважение искане за преразпит на свидетеля от първоинстанционния съд. Въззивният съд в съответствие с трайната и безпротиворечива практика на Върховния касационен съд е извършил преценка на събраните по делото доказателства, включително тези за проверка на достоверността на показанията на свидетеля Л., без да установи необходимост от преразпит на този или на друг разпитан по делото свидетел. По последния повдигнат въпрос са изключени общата и допълнителната предпоставки за допускане на касационния контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. При този изход и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на касатора/на ответника следва да се поставят разноските, които ответникът по касация/ищецът е извършил пред настоящата инстанция. Те се изразяват в уговореното и изплатено адвокатско възнаграждение. При тези мотиви, съдът