Определение № 65 от 24.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 526/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна жалба вх.№ 4086 от 15.11.2021 год. на П. Д. Л., чрез адв. А. Д. от ВАК, срещу определение № 233 от 5.10.2021 год. по в. ч. гр. д. № 665/2021 г. на Окръжен съд – Пазарджик. Поддържат се доводи за незаконосъобразност на обжалваното определение поради неправилна квалификация на искането й за допълване на решението по реда на чл. 250 ГПК с произнасяне по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК. Искането е за отмяна на обжалваното определение и вместо това се присъдят на жалбоподателката сторените разноски така, както са поискани пред районния съд. Ответницата по частната жалба Р. А. К. не е подала писмен отговор по нея. Частната жалба срещу въззивното определение е процесуално допустима, като подадена в срок от легитимирана страна, с приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т.1 ГПК. В него се релевира основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване, като е формулиран въпросът: „В кои случаи се прилага разпоредбата на чл. 250 ГПК за допълване на съдебно решение и в кои случаи се прилага чл. 248 ГПК за изменение на решението в частта относно разноските”. Върховният касационен съд, в настоящият си състав на ІІ г. о., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството пред първоинстанционния районен съд, гр. Пазарджик по гр. д. № 1792/2020 год. е образувано по предявен от Р. А. К. срещу П. Д. Л. установителен иск за собственост на описания недвижим имот, който иск е отхвърлен. В мотивите на първоинстанционното решение е посочено, че предвид изхода на делото ответникът има право на разноски. Такива са поискани, но с оглед липсата на доказателства да са направени с плащане на адвокатско възнаграждение не се присъждат. Вярно е, че в диспозитива на решението тази воля на съда не е изразена, което представлява очевидна фактическа грешка и може да се поправи по реда на чл. 247 ГПК. Поправката би била постановяване на отхвърлителен диспозитив по искането на ответницата, сега жалбоподател за присъждане на разноски по приключилото дело. С молба от 18.05.2021 год. същата е поискала допълване на решението с присъждане на направените от нея разноски в определен от съда съгласно Наредба № 1/2004 год. размер. С обжалваното определение въззивният съд е потвърдил определението на първоинстанционния съд по чл. 248 ГПК, с което е оставена без разглеждане молбата за допълване, като е постановил, че същата е процесуално недопустима поради подаването й извън преклузивния срок по чл. 248, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е посочил, че в случая не е налице непълно решение, тъй като първоинстанционният съд е изложил съображения относно неприсъждане на разноски на ответницата, въпреки изхода на спора. Поради подаване на молбата след посочения в закона срок страната е изгубила правото да иска изменение на решението в частта за разноските. Въззивното определение не следва да се допуска до касационно обжалване поради липса на основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Макар и изходът на спора за разноските да е обусловен от извода на въззивния съд, че произнасянето по подадената молба е по реда на чл. 248 ГПК, както и при наличие на съображението му, че не е налице непълно решение, то формулираният в изложението към жалбата въпрос не представлява правен въпрос като общо основание за допускане на касационното обжалване, в смисъла на разясненията на това понятие в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС. Съгласно тях касационната инстанция допуска до разглеждане по същество касационни жалби срещу въззивни решения, в които въззивният съд се е произнесъл по правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил или подготвил изхода по делото, като следва да е налице и някоя от допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК. Задължително е въпросът да е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му, както и да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността му. Начинът на поставяне на правния въпрос в изложението на жалбоподателката цели обосноваване на поддържаната от нея теза за спазване на срока за подаване на молбата за допълване на решението с присъждане на разноски, определени от съда на основание Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, което представлява довод за неправилност на извода на съда за просрочие на молбата, а не правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая, дори и да се приеме въпросът за приложението на чл. 248 или чл. 250 ГПК за обуславящ извода в обжалваното определение с оглед приложимостта на преклузивния срок за подаване на молбата за допълване на решението в частта за разноските, то не е налице допълнителното условие по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, релевирано от жалбоподателката. Липсват каквито и да било съображения в изложението в тази насока, а произнасянето на съда съответства на закона и съдебната практика по въпросите за допълване или изменение на постановено решение в частта му за разноските, каквото всъщност е искането по подадената от жалбоподателката, ответник в първоинстанционното производство молба след постановяване на решението. За тази страна искане за допълване на първоинстанционното решение, съгласно чл. 250 ГПК, е лишено от правен интерес при наличието на произнасяне по искането й за разноски в мотивите, а доколкото тази воля не е намерила израз в диспозитива, порокът е отстраним по реда на чл. 247 ГПК, и то по инициатива и на съда. Диспозитивът обаче ще бъде отхвърлителен, а молбата на страната от 18.05.2021 год. е за присъждане на направените разноски в определен от съда размер съгласно наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Оттук произтича и квалифицирането й като молба по чл. 248 ГПК, което съответства на ясната и разбираема разпоредба на закона – за искането за допълване или изменение на обжалваемо решение е предвиден срок – този за обжалването, а ако решението е необжалваемо – в едномесечен срок от постановяването му. Приложението на закона по въпроса кореспондира и на съдебната практика, в т. ч. и ТР № 6/2012 на ОСГТК на ВКС, мотивите на т. 8. Липсват каквито и да било други съображения в контекста на т. 4 на цитираното ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, поради което и релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице. Горните съображения обосновават и извод за липса на очевидна неправилност на обжалваното определение като основание за допускане на касационно обжалване. Изложените от жалбоподателката доводи са относими към оплакванията й по отношение на визирания в чл. 248 ГПК срок, но не и да обосноват наличие на релевираното основание. За да е налице то, при прочита на обжалвания съдебен акт съдът следва да констатира такъв тежък порок на закона или при приложението на основни правни принципи, който да обоснове допускане на касационното обжалване независимо от предпоставките по ал. 1 – чл. 280, ал. 2 ГПК, какъвто настоящият състав в случая не констатира. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение