Определение № 34 от 07.01.2025 г. на ВКС по т. д. № 1366/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Мост енерджи“ АД, [населено място] срещу решение № 1739 от 22.03.2024 г. по в. гр. д. № 9202/2021 г. на Софийски градски съд, ІІ-А въззивен състав в частта, с която е потвърдено решение от 12.03.2021 г. по гр. д. № 70988/2019 г. на Софийски районен съд, 173 състав в частта, с която касаторът е осъден да заплати на Н. Р. Р. на основание чл. 79, ал. 1 вр. чл. 51 ТЗ сумата от 21 753, 48 лв. – дължимо възнаграждение по чл. 10, ал. 1 от договор за търговско посредничество № П-003 от 3.02.2014 г. за периода 1.01.2019 г. – 29.07.2019 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба /15.08.2019 г./ до окончателното й изплащане. В останалата част, с която след отмяна на първоинстанционното решение въззивният съд е отхвърлил предявения от Н. Р. срещу „Мост енерджи“ АД иск по чл. 59 ЗЗД за заплащане на сумата от 1 621, 48 лв., решението на Софийски градски съд не е обжалвано и е влязло в сила. Касационният жалбоподател поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Оспорва като неправилен извода на въззивния съд, че на ищеца се дължат посреднически възнаграждения за исковия период, тъй като по делото не е доказано, че посочените от ищеца договори с клиенти са били действащи в този период. Счита, че съдът неправилно е приел, че липсата на подписани анекси е без значение за възникване на правото на възнаграждение. Касаторът твърди, че въззивният съд по недопустим начин тълкува процесното правоотношение и съществено се е отклонил от действителната воля на страните, като е пренебрегнал обстоятелството, че в процесния период ищецът е бил и управител на клона на ответното дружество в [населено място]. В касационната жалба се оспорва и заключението на решаващия състав, че в случая следва да бъде приложено правилото на чл. 161 ГПК, като се приемат за доказани фактите, за установяването на които ответникът е създал пречки. Прави се оплакване, че без да анализира съвкупно доказателствата по делото, въззивният съд е счел за неоснователни въззивните доводи на ответника. Касаторът сочи, че в противоречие с процесуалните правила съдът е отказал да изключи от доказателствения материал по делото представената от ищеца справка за клиенти на клона в [населено място]. Моли обжалваното решение да бъде отменено. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В първата част на изложението мотивира съществуването на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с повторение на доводите за неправилност на въззивния акт, изложени в касационната жалба. Във втората част на изложението формулира въпроси, за които твърди, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно: „1. Дължи ли се обичайното възнаграждение по смисъла на чл. 51 ТЗ на управител на клон на дружество на основание комисионен договор, в случаите в които управителят получава възнаграждение и по силата на договор за управление на клона?; 2. Длъжен ли е въззивният съд в мотивите на решението си да обсъди всички събрани доказателства по делото и всички своевременно направени от страните доводи, възражения и оспорвания?“ Ответникът по касационната жалба Н. Р. Р. е депозирал отговор на касационната жалба, в който изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поддържа, че касационната жалба е неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови въззивното решение, предмет на обжалване, Софийски градски съд е приел, че с договор № П-003/03.02.2014г. ответникът „Мост eнерджи“ АД, в качеството му на възложител, е възложил на ищеца Н. Р. Р., в качеството му на посредник, посредничество при сключване на сделки за продажба на електрическа енергия, като в договора е предвидено, че посредникът има право на възнаграждение за извършеното посредничество. В решението е възпроизведена уговорката по договора, че осъщественото посредничество, за което посредникът има право на възнаграждение, ще е налице, когато са изпълнени следните условия: със съдействието на посредника се е стигнало до сключване на сделка по договора; крайният клиент, страна по сделката, успешно регистрира обектите си за продажба на електрическа енергия по свободно договорени цени в съответствие с Правилата за търговия с електрическа енергия, издадени от ДКЕВР; крайният клиент, страна по сделката, успешно прехвърли отговорността за балансиране на „Мост енерджи“ АД в качеството му на координатор на стандартна балансираща група. Съставът на въззивния съд е посочил, че според договора за всяко осъществено посредничество страните сключват отделен анекс към договора, в който се уточняват условията по дължимото възнаграждение на посредника. Установил е, че срокът по договора е 5-годишен, считано от подписването му. Съдът е изтъкнал, че съгласно чл. 10, ал. 1 размерът на възнаграждението се определя поотделно за всяко осъществено посредничество в подписаните от страните анекси, като е предвидено и гарантирано минимално определено възнаграждение в размер на 1 лв./MWh, включено в цената във всяка индивидуално изготвена оферта. Констатирал е, че според уговорките на страните във всеки случай на прекратяване на договора възложителят продължава да изплаща възнаграждение на посредника до изтичането на първоначално определения срок на действие на всеки договор, сключен с краен клиент с посредничеството на ищеца или до съответното му прекратяване в този срок. Въззивният съд е направил извод, че страните са били обвързани от договор за посредничество, по силата на който ищецът е извършвал дейност по посредничество при сключване на договори за продажба на електрическа енергия. С оглед съдържанието на уговорките по договора, неформалния му характер и установените трайни отношения между страните, при отчитане на обстоятелството, че ищецът е бил управител на клон на ответника до 05.07.2019 г., съдът е намерил, че за периода след 03.02.2019 г. на ищеца се дължат посреднически възнаграждения, докато действат съответните договори с крайните клиенти, сключени с посредничеството на ищеца. Счел е, че обичайното възнаграждение, дължимо за конкретния вид представителство, по чл. 51, изр. 2 ТЗ в случая следва да се определи въз основа на уговорките на страните по договора. Приел е, че клаузите на договора, според които за всяко осъществено посредничество, за което се дължи възнаграждение, следва да бъде подписан отделен анекс трябва да се тълкуват във връзка с клаузата на чл. 10, ал. 1, изр. 2, в която е гарантирано минимално възнаграждение в размер на 1 лв. на мегаватчас. Поради това е изразил становище, че анекс би бил необходим при определяне на възнаграждение, надвишаващо посочения размер. Тъй като претенцията на ищеца е определена съобразно тази минимално заложена ставка, съдът е счел, че липсата на подписани анекси е без значение за възникване на правото на възнаграждение. В решението са изложени съображения, че релевантен за определяне на размера на дължимото на ищеца възнаграждение е обемът потребена и заплатена ел. енергия от клиентите, сключили договори с ответника с посредничеството на ищеца. В тази връзка е изтъкнал, че по делото е било установено, че цялата относима информация и документи са се намирали в ответното дружество, както и че вещото лице по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза не е допуснато до счетоводството на ответника и не са му били предоставени изисканите от него данни и документи. Подчертано е, че в изпълнение на издаденото от съда удостоверение ответникът е предоставил на вещото лице справка с клиенти на дружеството и използвана от тях ел. енергия без фактури за доставена ел. енергия за процесния период, като експертът е заявил, че единственото обяснение на ответника е, че документацията е с голям обем. С оглед липсата на първични счетоводни документи, с които да се подкрепят данните по изготвената от ответника справка, невизираща и периода на начисляване на посочените количества, съдът е направил извод, че справката не може да бъде приета за достоверна. Като е съобразил, че ответникът последователно е създавал пречки и отказвал нужното съдействие за събиране на допуснатите по делото доказателства, пряко относими към определяне на дължимото на ищеца възнаграждение, въззивният съд е счел, че в случая следва да бъде приложено правилото на чл. 161 ГПК, за което първоинстанционният съд е дал ясни указания, включващи и обстоятелствата, които ще бъдат приети за доказани при създаване на пречки от ответника. При определяне на количеството на използваната и заплатена ел. енергия от клиенти на ответника, привлечени с посредничеството на ищеца, съдът е изходил от представената с исковата молба справка, която е изготвена от ищеца, като е отбелязал, че е налице е съвпадение между посочените в нея клиенти, потребени и заплатени количества ел. енергия за м. януари 2019 г. и тези по справката, предоставена на вещото лице oт ответника. С оглед на това и при приложение на чл. 161 ГПК въззивният съд е направил извод, че използваната и заплатена енергия от привлечените с посредничеството на ищеца клиенти за исковия период е посочената в справката, изготвена от ищеца, а именно за процесния период 02.2019 г. - 07.2019г. на клиенти на ответника по договори, сключени с посредничество на ищеца, е доставена електрическа енергия от 21 753, 51 мегаватчаса, за която на ищеца се дължи възнаграждение, изчислено на база минималната ставка по чл. 10, ал. 1 от договора, в размер на сумата 21753, 51 лв. По тези съображения решаващият състав на въззивния съд е приел, че първият от обективно съединените искове на ищеца следва да бъде уважен в пълния предявен размер. С оглед първата част от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касатора, с която е въведено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация, следва да се посочи, че според разясненията, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Върховният касационен съд може само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът няма правомощията да извежда и формулира въпроса въз основа на твърденията в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В настоящия случай касаторът не е формулирал в първата част на изложението правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а е повторил доводите си по касационната жалба. Тези доводи биха представлявали основания за касиране на въззивното решение като неправилно – чл. 281, т. 3 ГПК, но не са основания за допускане на касационно обжалване на атакувания съдебен акт. Същите не могат да бъдат преценявани в производството по чл. 288 ГПК. Непосочването на значимия правен въпрос от жалбоподателя е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглежда наличието на допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Независимо от това, следва да се посочи, че в случая касаторът не е изложил твърдения на кои актове на ВКС въззивният акт противоречи. Приложените към изложението определения на ВКС, постановени по реда на чл. 288 ГПК, не представляват практика, противоречието с която да е основание за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като не дават отговор на конкретен въпрос по прилагане на материална или процесуална норма. Въпросът по т. 1, формулиран във втората част на изложението на касатора, не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е бил обсъждан от въззивния съд. В отговора на исковата молба ответникът не е релевирал възражение, че на ищеца не се дължи възнаграждение по договора за търговско посредничество, от който се извежда спорното материално право, тъй като същият е бил управител на клона на търговеца и в това качество е получавал възнаграждение. В отговора на исковата молба ответникът е поддържал само възражения, че договорът за търговско посредничество от 3.02.2014 г. е прекратен на 3.02.2019 г. с изтичането на срока му и не може да породи задължения за ответника след тази дата, както и че претенцията на ищеца е неоснователна поради липса на подписани съобразно изискванията на договора анекси за определяне на дължимите възнаграждения на посредника. Вторият въпрос на касатора се отнася до задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните. По този въпрос е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които посочените от касатора и служебно известните на състава – решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 55 от 3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 111 от 3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на ВКС, II т. о. и др. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. В случая не се установява въззивният съд да се е отклонил от тази задължителна и постоянна практика на ВКС по поставения процесуалноправен въпрос, като следва да се подчертае, че нито в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, нито в касационната жалба касаторът посочва кои доводи и възражения на страните и доказателства са останали необсъдени от въззивния съд. Поради това не са налице въведените допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. По изложените съображения касационното обжалване на въззивното решение на Софийски градски съд в обжалваната част не се допуска. С оглед резултата по делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касационната жалба Н. Р. следва да се присъдят направените разноски за адвокатско възнаграждение за производството пред ВКС в размер на 2000 лв., чието договаряне и извършване се установява от договор за правна защита и съдействие от 19.06.2024 г., сключен между Р. и процесуалния му представител адвокат Ч.. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение