Определение № 234 от 21.01.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3598/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по процесуално допустима частна касационна жалба вх.№ 5555 от 16.09.2024 г., подадена от Г. В. В. чрез служебен адвокат Б. З. от АК – Велико Търново, която е насочена срещу въззивно Определение № 420 от 08.07.2024 г. по в.ч.гр.д.№ 350/2024 г. на Апелативен съд - Велико Търново. С обжалваното определение е потвърдено Определение № 438 от 28.02.2024 г. по гр.д.№ 297/2023 г. на Окръжен съд - Плевен, с което производството е прекратено пред гражданския съд и делото е изпратено на Административен съд - Плевен. Ответник по частната касационна жалба не е конституиран предвид етапа на производството и характера на обжалвания акт. Преди да пристъпи към разглеждане на частната касационна жалба по същество, съставът на ВКС дължи да прецени дали са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване, във връзка с което намира следното: С исковата молба, въз основа на която е образувано гр.д.№ 297/2023 г. по описа на ОС – Плевен, Г. В. В. е заявил, че изтърпява наказание „лишаване от свобода” - понастоящем в Затвора – Ловеч, а в периода от 28.12.2018 г. до 28.07.2022 г. - в Затвора – Плевен. Посоченият като ответник Г. от Белене (Беленския) бил надзирател в Затвора – гр.Плевен. През м. февруари 2022 г., при изпълнение на нощното му дежурство в Пост № 15, ответникът неколкократно на всеки половин час през нощта отключвал и нахлувал в килията му уж с цел да извършва проверка, обхождал я, тропал шумно, заключвал шумно. Според ищеца с действията си ответникът е извършил нарушения на чл. 84, ал. 2, т. 2 ЗИНЗС, чл. 27в, ал. 5 ППЗИНЗС, чл. 27в, ал. 7 ППЗИНЗС, чл. 27в, ал. 4 ППЗИНЗС, в резултат на които ищецът е претърпял неимуществени вреди, за чието обезщетяване претендира сумата 30 000 лв., ведно със законната лихва от началото на увреждането до окончателното изплащане. Сезиран с частната жалба срещу определението по чл. 15, ал. 1 ГПК, въззивният съд е приел, че производството правилно е изпратено на Административен съд Плевен. Всички действия, които ищецът счита за неправомерни, се твърди да са извършени от ответника в качеството му на надзирател в Затвора – гр. Плевен, при осъществяване на служебните му задължения във връзка с изпълнение на наказанията. В исковата молба ясно и конкретно са посочени нарушения на ЗИНЗС и на Правилника за прилагането му (чл. 84, ал. 2, т. 2 ЗИНЗС, чл. 27в, ал. 4, ал. 5 и ал. 7 ППЗИНЗС), извършени от ответника - според ищеца, които следва да бъдат квалифицирани като действия по чл. 3, ал. 2 ЗИНЗС - уронващи човешкото достойнство на ищеца, пораждащи чувство на страх, незащитеност или малоценност. Съгласно Тълкувателно постановление № 2/2014 г. на ГК на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС – т. 8, делата по искове за вреди от незаконосъобразни актове, действия и бездействия на органите по изпълнение на наказанията при и по повод изпълнение на наказанията лишаване от свобода, са подсъдни на административните съдилища. Дейността на администрацията на затворите при или по повод изпълнение на наказание лишаване от свобода е свързана с упражняване на държавна принуда във връзка с изпълнение на наказанията. Тази дейност е административна и вредите от нея следва да се търсят по реда на чл. 1 ЗОДОВ. Съгласно чл. 285, ал. 1 и ал. 2 ЗИНЗС искът за обезщетение се разглежда по реда на АПК, а компетентен да го разгледа е съответният административен съд по мястото на увреждането или по настоящия адрес на увредения – както е приел първоинстанционния съд. В изложението на касационните основания, инкорпорирано в частната касационна жалба, е поставен въпросът: „В светлината на принципа за справедливост, който от своя страна е в конекситет с принципа на законността, носи ли физическо лице на служба надзирател в Затвор деликтна отговорност по чл. 45 ЗЗД, ако с действията си е причинило неимуществени (морални) вреди на затворник, изтърпяващ наказание лишаване от свобода?” – с довод, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поддържа се и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност на обжалваното определение. Касационното обжалване не може да бъде допуснато. Поставеният от касатора въпрос в контекста на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е обсъждан от въззивния съд и по тази причина няма обуславящо значение за разглежданото дело. В този смисъл питането не представлява общо основание за допускане на обжалването по смисъла на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК. В случая липсва и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, тъй като не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност на въззивното определение – нарушение на императивна правна норма, на основни съдопроизводствени правила (ограничаване на правото на участие на страната в процеса, липса на мотиви на обжалвания акт) или наличие на явна необоснованост. Доводът на касатора, че очевидната неправилност произтича от естеството на предявените искове (по чл. 45 ЗЗД, подлежащи на разглеждане от общите съдилища), не кореспондира с данните по делото. На първо място следва да се подчертае, че страните разполагат с призната и гарантирана от закона възможност да сезират съдилищата с искания за защита, излагайки обстоятелствата, от които извеждат твърденията си за засегнати права. В правомощията на съдилищата е, в изпълнение на задължението по чл. 5 ГПК, на базата на така заявените обстоятелства да се даде правна квалификация на спорното право, като направената от съответната страна правна квалификация няма обвързваща сила за съда. В разглеждания случай изложението в обстоятелствената част на исковата молба категорично сочи на твърдение за извършено спрямо ищеца нарушение на чл. 3 ЗИНЗС. Това твърдение, при съобразяване разясненията по т. 8 от ТП № 2/2014 г. на ГК на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС, налага извод за предявен иск по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, подлежащ на разглеждане от административен съд. Преценката по въпроса дали този иск е насочен срещу надлежния да отговаря по него ответник предстои да бъде извършена при проверка за редовността и допустимостта на исковата молба. Този въпрос не е стоял за разрешаване на настоящия етап от производството и произнасяне по него не е било дължимо както от първоинстанционния, така и от въззивния съдилища, извършващи преценка за подсъдността на делото. Изразената във въззивната частна жалба позиция на ищеца, сочеща на желание да бъде обезщетен за вредите, причинени му от твърдяното нарушение на чл. 3 ЗИНЗС, съчетано с нежелание да се конфронтира със специализираните органи по изпълнение на наказанията, конституирайки ги като ответници по предявената искова молба, не съставлява основание да се направи друг извод относно естеството на накърненото право, заявено за защита с исковата молба с произтичащия от това извод по въпроса кой е компетентен да се произнесе по съществото на спора. С други думи – изпълнявайки точно задължението си по чл. 5 ГПК, въззивният съд обосновано е приел, че със сезиращата искова молба е предявен иск, който съгласно изричната разпоредба на чл. 285, ал. 1 ЗИНЗС подлежи на разглеждане от административен съд. Произнасянето е съобразено със закона и цитираната задължителна съдебна практика, поради което не е налице основанието за допускане на касационно обжалване, уредено с чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение