Определение № 613 от 17.11.2020 г. на ВКС по т. д. № 371/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца С. М. Х. против решение № 1933 от 29.07.2019г. по в.гр.д. № 237/2019г. на Апелативен съд - С., с което е потвърдено решение № 5924 от 18.09.2018г. по гр.д. № 3899/2016г. на Софийски градски съд в частта му, с която е отхвърлен предявеният на основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ осъдителен иск срещу ЗАД „ОЗК Застраховане” за заплащане на сумата за разликата от 50 000 лева до 100 000 лева, представляващо обезщетение за претърпените неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от смъртта на сина му Т. С. М., вследствие на ПТП, реализирано на 18.09.2014г., ведно със законната лихва от 18.09.2014г. до изплащането му, и в частта му за присъдените разноски. Жалбоподателят атакува въззивното решение като неправилно с твърдения за наличие на необоснованост и нарушение на процесуалните правила. Намира за несправедлив определения размер на репарацията за причинените неимуществени вреди. Поддържа, че не е налице съпричиняване от страна на пострадалия Т. М.. Претендира разноски за трите инстанции. Ответната страна по жалбата и по делото, ЗАД „ОЗК Застраховане”, не представя писмен отговор, с който да изрази становище по жалбата. С частна касационна жалба с вх. № 16189/29.08.2019г. на САС С. М. Х. е атакувал въззивното решение в частта, с която е оставена без уважение частната му жалба срещу определение № 26202/19.11.2018г., постановено по реда на чл.248 ГПК, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за изменение на първостепенното решение в частта за разноските. Счита, че липсва основание за приложение на чл.78, ал.5 ГПК, поради което иска присъждане в негова полза на адвокатско възнаграждение в размер още на 1686,66 лева. Поддържа, че в полза на ЗАД „ОЗК Застраховане” следва да бъдат присъдени: юрисконсултско възнаграждение, съобразно чл.78, ал.8 ГПК, поради което дължимият общ размер на разноските е в размер на 700 лева. Процесуалният представител на застрахователното дружество в депозиран отговор е оспорил частната жалба като е изложил доводи за липса на предпоставките по чл.280 ГПК, съответно за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: I/ По отношение на касационната жалба: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Не се спори относно факта на настъпването на 18.09.2014г. на пътно-транспортно произшествие на път Ш-235, 36.5км, в посока [населено място] - [населено място], между т.а. „Шкода Европа”, с ДК № СС 4491, управляван от Д. Н. Д., и л.а. „Фолксваген Пасат”, с ДК [рег.номер на МПС], управляван от Т. С. М.. Взета е предвид на основание чл.300 ГПК постановената по н.о.х.д. № 89/2015г. на Окръжен съд - Силистра влязла в сила присъда № 20/10.07.2015г., с която Д. Н. Д. е признат за виновен в това, че на 18.09.2014г. при управление на т.а. "Шкода Европа“ е нарушил правилата за движение по чл.16, ал.1, т.1 ЗДвП /на пътно платно с двупосочно движение на водача на ППС е забранено, когато платното за движение има две пътни ленти да навлиза и да се движи в лентата за насрещно движение освен при изпреварване или заобикаляне/, като по непредпазливост допуснал настъпването на ПТП и причинил смъртта на повече от едно лице - Т. С. М. и Г. Г. М., съставляващо престъпление по чл.343, ал.З, пр.2, б. “б“, предл.1-во, във вр. с чл.343. ал.1. б. “в“, вр. чл.342, ал.1, предл. З-то и наложено наказание по НК. Въз основа на установеното от заключението на САТЕ, че първопричина за настъпването на ПТП е навлизането на лекия автомобил в насрещното платно, довело до опит за спиране от страна на товарния автомобил, съдът е заключил, че това действие на водача на лекия автомобил е в нарушение и на разпоредбата на чл.16, ал.1, т.1 ЗДвП, допринесло е за настъпване на ПТП и е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. Съдът е приел за неоснователно възражението за съпричиняване, поради непоставен предпазен колан, тъй като е установил, че липсата на колан не е допринесла за настъпване на вредоносния резултат, тъй като дори той да е бил поставен, това не би предотвратило леталния изход на пострадалия. След като е отчел становището на вещите лица, че основната причина за настъпването на ПТП, довело до опит за спиране на товарния автомобил, е навлизането на лекия автомобил в насрещното платно, съдът е определил, че приноса на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат е 50%, при отчитане на задължителността на постановената присъда на наказателния съд за вината на шофьора на застрахования товарен автомобил. Решаващият съд е взел предвид при определянето на обезщетението следните обстоятелства: Починалият е бил на 30 години към датата на настъпване на ПТП. Имал е семейство и родено дете. От 5-6 години е живеел отделно от баща си в друго населено място, но е поддържал връзка с него и му е помагал. От ангажираните гласни доказателства – показанията на свидетеля С. С., е установил, че ищецът и синът му са имали отношения на близост, обич, уважение, взаимна привързаност и взаимопомощ. Преди ПТП ищецът е бил жизнерадостен и весел човек с чувство за хумор. След смъртта на сина му, животът на бащата се променил, той тежко преживял невъзвратимата липса и загубата на подкрепата, която му е оказвана в земеделието и вкъщи. Променил се е физически - с торбички под очите, с увиснала сива кожа и много отслабнал. Страдал е заради това, че внучката му е останала сирак. Социално се е изолирал, не е можел да спи и е станал мълчалив. Въззивният състав не е установил наличието на изключителност, каквито възражения се навеждат във въззивната жалба, а е намерил за доказани съществуването на нормални отношения между родител и дете. Посочил е, че обстоятелството, че ищецът има и друго дете, не е основание за намаляване на застрахователното обезщетение, тъй като същото не може да се приеме като намаляващо интензитета на болките и страданията на бащата. Отчел е конкретните икономически условия, вкл. нивата на застрахователно покритие, както и съдебната практика при сходни случаи. Въз основа на горните обстоятелства въззивният съд е приел, че дължимият размер на за обезщетението за неимуществени вреди е 100 000 лева, който е редуциран на 50 000 лева с оглед приетия размер на съпричиняване от 50% от страна на пострадалия. В приложенията по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, за които се поддържа, че са значими за изхода на спора, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен с разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от увредено в резултат на ПТП лице, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?; Твърди се противоречие с: решение № 124/11.11.2010г. по т.д.№ 708/2009г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 749/05.12.2008г. по т.д.№ 387/2008г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 151/12.11.2013г. по т.д.№ 486/2012г. на ІІ т.о. на ВКС и решение № 130/09.07.2013г. по т.д.№ 669/2012г. на ІІ т.о. на ВКС; 2/ Следва ли съдът да изходи от конкретно установените факти по делото при определяне на обезщетението за претърпени неимуществени вреди, за да се приеме същото за съответно на причинените болки и страдания?; Твърди се противоречие с решение № 108/30.06.2017г. по т.д.№ 60323/2016г. на ВКС и решение № 112/21.06.2017г. по т.д.№ 60334/2016г. на ВКС.; 3/ Следва ли и доколко при определяне на справедлив размер на обезщетение за претърпени неимуществени вреди по предявен иск с правно основание чл.266, ал.1 КЗ /отм./, съдът да приеме като основен критерий със самостоятелно значение съдебната практика на САС за присъждане на обезщетения при сходни случаи и период?; Твърди се противоречие с решение № 158/11.11.2016г. по т.д.№ 2369/2015г. на ВКС и решение № 204/07.11.2016г. по т.д.№ 3568/2015г. на ВКС; 4/ Следва ли да рефлектира върху размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от увредено в резултат на ПТП лице, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя, обществено-икономическата обстановка в страната към момента на застрахователното събитие, чийто израз са нормативно установените лимити на застрахователна отговорност по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”?; Твърди се противоречие с: решение № 83/06.07.2009г. по т.д.№ 795/2008г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 1/26.03.2012г. по т.д.№ 299/2011г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 189/04.07.2012г. по т.д.№ 634/2010г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 95/24.10.2012г. по т.д.№ 916/2011г. на І т.о. на ВКС и решение № 121/09.07.2012г. по т.д.№ 60/2012г. на ІІ т.о. на ВКС.; 5/ Следва ли въззивния съд да допусне своевременно поискани с исковата молба гласни доказателства чрез разпит на още свидетели, които, в нарушение на процесуалните правила не са били изслушани от първоинстанционния съд, но са били необходими за доказване на релевантни за спора факти и обстоятелства относно обема на вредите и интензитета на претърпени от ищеца болки и страдания, свързани с решаващите изводи на съда за неоснователност на иска по чл.226, ал.1 от КЗ?; Твърди се противоречие с решение № 165/18.05.2013г. по гр.д.№ 1008/2013г. на ІV г.о. на ВКС; 6/ Ако съдът прецени, че определен твърдян от ищеца факт не е напълно доказан със събраните по делото гласни доказателства, необходимо ли е да назначи експертиза за установяване на този факт?; Касаторът се позовава се на чл.280, ал.1, т.3 ГПК; 7/ Длъжен ли е съдът в решението си да обсъди всички събрани доказателства по делото, както и да се произнесе по всички наведени доводи и възражения от страните?; Твърди се противоречие с: решение № 88/09.07.2012г. по т.д.№ 1015/2011г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 749/05.12.2008г. по т.д.№ 387/2008г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 114/03.11.2014г. по т.д.№ 1053/2012г. на ВКС, решение № 302/04.10.2011г. по гр.д.№ 78/2011г. на ІІІ г.о. на ВКС, решение № 51/13.02.2012г. по гр.д.№ 465/2011г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 271/30.01.2018г. по д.№ 341/2017г. на ВКС, решение № 553/27.06.2013г. по гр.д.№ 196/2012г. на ВКС, решение № 59/15.03.2012г. по гр.д.№ 434/2011г. на ВКС, решение № 28/02.02.2018г. по гр.д.№ 1639/2017г. на ВКС, решение № 283/14.11.2014г. по гр.д.№ 1609/2014г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 210/15.08.2014г. по гр.д.№ 6605/2013г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 212/01.02.2012г. по т.д.№ 1106/2010г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 166/15.07.2013г. по гр.д.№ 1285/2012г. на ІІІ г.о. на ВКС и решение № 373/23.07.2014г. по гр.д.№ 3003/2013г. на ІV г.о. на ВКС; 8/ Валидно ли е въведено в процеса, респ.длъжен ли е съдът да разгледа възражение за съпричиняване по чл.51, ал.1 ЗЗД, ако в отговора на исковата молба ответникът е релевирал само доводи за наличие на противоправно поведение и изключителна вина на пострадалия за настъпване на процесното ПТП, евентуално – на съвина, припокриващи се с твърдените фактически основания на релевирано от него правоизключващо възражение по чл.268, т.1 КЗ?; Твърди се противоречие с решение № 92/24.07.2013г. по т.д.№ 540/2012г. на І т.о. на ВКС; 9/ Какви са материалноправните предпоставки за уважаване на възражение за съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД, респ. кога въззивният съд разполага с правомощие да намали размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия и в какъв размер?; Твърди се противоречие с: решение № 206/12.03.2010г. по т.д.№ 35/2009г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 98/24.06.2013г. по т.д.№ 596/2012г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 151/12.11.2010г. по т.д.№ 1140/2011г. на ІІ т.о. на ВКС, решение № 169/02.10.2013г. по т.д.№ 1643/2012г. на ІІ т.о. на ВКС и решение № 16/04.02.2014г. по т.д.№ 1858/2013г. на І т.о. на ВКС”. Настоящият състав намира, че няма основание за допускане на касационно обжалване, предвид следното: Въпроси №1- №4 въпреки, че са относими към приложението на чл.52 ЗЗД, не могат да обусловят допускането на решението до касационен контрол, тъй като противно на твърденията на жалбоподателя, съдът е взел предвид всички установени по делото относими за определянето на обезщетението за неимуществени вреди конкретни обстоятелства, съобразявайки задължителната практика на ВС, без да придава самостоятелно значение на цитираната в решението съдебната практика на САС, постановена в сходни случаи, и без тя да се явява основен критерий при прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД. Съдът е отчел и обществено – икономическите условия в страната, като погрешното цитиране на лимитите на застрахователна отговорност по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите не се отразява на крайния изход на спора, тъй като лимитите не са самостоятелен и водещ критерий при определяне на размера на обезщетението. Процесуалните въпроси №5-№7 също не могат да предпоставят допускането на касационния контрол, доколкото не са налице процесуалните нарушения, на които те се основават. Релевираните в исковата молба обстоятелства са приети за установени от съда въз основа на депозираните в първата инстанция свидетелски показания, поради което няма основание за събиране на нови гласни доказателства чрез разпит на други свидетели или назначаване на експертиза за същите обстоятелства. При постановяване на решението решаващият състав е обсъдил всички доказателства по делото в тяхната съвкупност като е взел предвид всички наведени доводи и възражения от страните. Останалите въпроси касаят приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, но не могат да обусловят допускането на решението до касация, тъй като съдът в съответствие с практиката на ВС и ВКС е изходил от твърдените обстоятелства от застрахователя за принос на пострадалия за настъпването на вредоностния резултат и от събраните доказателства за това. Установил е при условията на пълно главно доказване нарушаване на правилата за движение по пътищата от страна на увредения и пряка причинна връзка между поведението му и настъпилия вредоносен резултат. II/ По отношение на частната касационна жалба: Частната касационна жалба с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да остави без уважение частната жалбата, въззивният съд е приел, че възнаграждението за процесуално представителство с оглед цената на иска 150 000 лева се определя съгласно чл.7, ал.2 от Наредба №1/9.07.2004г в размер на 4 530 лева. Същевременно, след като е приел, че по делото са направени разходи за заплащане на адвокатско възнаграждение и на страните се следват присъждане на разноски за един адвокат, е констатирал, че уговореният и заплатен от ищеца размер е 10 060 лева, а от страна на ответника е уговорено и заплатено възнаграждение от 6 000 лева с ДДС. Въз основа на изложеното, съдът е приел възнаграждението на процесуалния представител на ищеца за прекомерно с оглед на изчисления минимален размер и извършените процесуални действия по делото, което не се отличава с фактическа и правна сложност, поради наличието на влязла в сила осъдителна присъда по наказателното дело, задължителна по чл.300 ГПК за гражданския съд, извършените процесуални действия и продължителност на делото пред първата инстанция. Решаващият състав е счел за неоснователно и възражението, че на застрахователното дружество следва да се присъди юрисконсултско, а не адвокатско възнаграждение, тъй като по делото са направени разноски за заплащане на адвокатско възнаграждение и на страната се следва присъждане на разноски за един адвокат. Юрисконсултско възнаграждение не е претендирано, за да може да се обсъжда дължимостта му вместо адвокатското възнаграждение. Във връзка с начисленото ДДС на адвокатското възнаграждение, решаващият съд се е съобразил със съдебната практика, която приема, че с присъждането на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38. ал.2 ЗА се овъзмездява предоставянето на правна услуга от адвокат, т.е. налице е услуга - обект на облагане по смисъла на чл.2, т.1 вр. чл.8 ЗДДС. В този смисъл предоставянето на безплатна адвокатска помощ по реда на чл.38, ал.1 ЗА не представлява безвъзмездна услуга по смисъла на ЗДДС, не е налице необлагаема сделка, нито освободена от ДДС доставка. При присъждане на възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие в полза на адвокат, регистриран по ЗДДС, дължимото възнаграждение съгласно чл.38. ал.2 ЗА вр. §2а от ДР на Наредба №1/2004г. следва да включва ДДС /определение №306 от 06.06.2017г. по ч.т.д.№2559/2016г. на ВКС, ТК, II т.о.; определение №521 от 25.10.2017г. по ч.т.д.№ 1225/2017г. на ВКС, ТК. I т.о., определение №297/9.07.2019г по ч.т.д. № 1221/2019г по описа на ВКС, ТК, I т.о./ В приложенията по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, които според касаторът са включени в предмета на спора и обуславят правните изводи на съда: „1/ Надлежно въведено ли е в процеса възражението по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на заплатеното от насрещната страна адвокатско възнаграждение, ако то е бланкетно направено и не е обосновано с липса на фактическа и правна сложност на делото, респ.съдът разполага ли с правомощие да разгледа такова възражение и да редуцира адвокатското възнаграждение въз основа на него?; Твърди се постановяването му в противоречие с решение № 334/13.11.2018г. по т.д.№ 2690/2017г. на II т.о. на ВКС и определение № 80 / 11.03.2016г. по т.д. № 673/ 2015г. на I т.о. на ВКС; 2/ От кои критерии следва да се ръководи съдът при определяне на правната и фактическа сложност на делото при надлежно направено възнаграждение за прекомерност на заплатения адвокатски хонорар?; Твърди се противоречие с определение № 586/02.08.2012г. по ч.гр.д.№ 511/2012г. на IV г.о. на ВКС; 3/ Допустимо ли е съдебно решение в частта за присъдени разноски за адвокатско възнаграждение, ако съдът е присъдил такива без изрично искане за присъждането им?; Представянето на доказателства за сторено от страната адвокатско възнаграждение и списък на разноските, в който такова фигурира, може ли да замести липсата на нарочно направено искане за присъждане на адвокатско възнаграждение?; Твърди се постановяването му в противоречие с решение № 127/10.01.2018г. по гр.д.№ 679/2017г. на ВКС и определение № 145/13.02.2014г. по ч.гр.д.№ 358/2014г. на ВКС; 4/ Разполага ли съдът с правомощие да присъди адвокатско възнаграждение на страна, която не е направила искане за присъждането на такова, а е поискала присъждане на юрисконсултско възнаграждение, в хипотеза, когато страната се е представлявала и от адвокат и от юрисконсулт?; Твърди се постановяването му в противоречие с определение № 145/13.02.2014г. по ч.гр.д.№ 358/2014г. на ВКС и определение № 477/22.11.2018г. по ч.т.д.№ 2249/2018г. на ВКС; 5/ В случай на процесуално представителство, осъществено от двама процесуални представители, кое възнаграждение от двете следва да се вземе предвид при решаване от съда на въпроса досежно отговорността за разноски съгласно чл.78 ГПК?; Твърди се постановяването му в противоречие с определение № 127/09.03.2010г. по ч.т.д.№ 726/2009г. на ВКС; 6/ Длъжен ли е съдът да се произнесе по всички наведени доводи и възражения от страните?; Твърди се постановяването му в противоречие с решение № 93/06.07.2010г. по т.д.№ 808/2009г. на I т.о. на ВКС, решение № 125/29.05.2012г. по гр.д.№ 534/2011г. на IV г.о. на ВКС, решение № 200/21.10.2013г. по гр.д.№ 2254/2013г. на II г.о. на ВКС и решение № 239/14.11.2012г. по гр.д.№ 1207/2011г. на II г.о. на ВКС”. Касаторът се позовава на наличие на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл.3-то ГПК. Настоящият състав намира, че не са налице сочените предпоставки за допускане на касационния контрол по отношение на решението и в частта, имаща характер на определение по чл.248 ГПК, предвид следното: Не е налице поддържаната от касатора предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК във връзка с първия поставен въпрос. Даденото разрешение в решение № 334/13.11.2018г. по т.д.№ 2690/2017г. на ВКС е с оглед конкретиката на спора, при която възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение се е обосновавало на липсата на доказателства за извършено му плащане от страната, какъвто не е настоящият случай. Безспорно в определение № 80 / 11.03.2016г. по т.д. № 673/ 2015г. на I т.о. на ВКС е прието, че оплакването, че възнаграждението за адвокатска защита е прекомерно, без да бъдат изложени каквито и да е доводи във връзка с това твърдение, не може да обоснове наличие на предпоставки за намаляване на размера на адвокатското възнаграждение. Даденото в това определение разрешение обаче не може да формира практика на ВКС по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като е налице задължителната практика на ВКС – т.3 от Тълкувателно решение № 6/2012г. по тълк. д. № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС. В цитираната задължителна практика на ВКС е посочено, че: „С чл. 78, ал. 5 ГПК е предвидено, че само страна може да сезира съда с искане за намаление на възнаграждението за адвокатска услуга, дължимо като разноски. Основанието по чл. 78, ал. 5 ГПК се свежда до преценка за съотношението на цената на адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото. Когато съдът е сезиран с такова искане, той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т.е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай – например задължителната практика, разрешаваща основните спорни въпроси, определя сложност в по-ниска степен. След тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар.”. Видно от мотивите на тълкувателното решение, при сезиране с възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, съдът дължи преценка за осъществяването на основанието по чл.78, ал.5 ГПК, ръководейки се от критериите, посочените в тълкувателния акт /доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират, и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси/ без тя да е предпоставена от навеждането на конкретни доводи във връзка с тази критерии. Преценката е комплексна и не може да бъде ограничена въз основа на твърденията на страните само до един или част от посочените критерии. Ето защо, без значение за произнасянето на съда по искане по чл.78, ал.5 ГПК е дали сезиращата страна е навела конкретни доводи за осъществяване на който и да е от очертаните критерии. Задължителната практика на ВКС обвързва и съставите на ВКС, съгласно чл.130 ЗСВ, и доколкото постановеният от въззивния съд акт е в съответствие с нея, липсва основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на решение в частта, имаща характер на определение по чл.248 ГПК, до касационен контрол. Както беше посочено по-горе, критериите, въз основа на които се извършва преценката по чл.78, ал.5 ГПК за фактическата и правна сложност, са посочени в цитираното тълкувателно решение, като тя е конкретна във всеки отделен случай. Въззивният състав е постановил акта си в съответствие със задължителната практика на ВКС, извеждайки по-ниската степен на сложност на спора по прекия иск въз основа на даденото от наказателния съд с влязлата в сила присъда задължително за гражданския съд разрешение за част от елементите от сложния фактически състав на иска. Продължителността на делото е тясно свързана с извършването на необходимите процесуални действия по събиране на доказателствата по делото, поради което съобразяването й не влиза в противоречие с критериите по тълкувателното решение и не предпоставя осъществяването на селективния критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, независимо от приетото в цитираното от касатора определение на ВКС. Въпросите в сигмент № 3 не могат да обусловят допускането на касационния контрол, тъй като не е налице сочената допълнителна предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. От една страна, цитираната от касатора практика на ВКС не дава отговор на поставените въпроси във връзка с отговорността за разноските – произнасянето със съдебното решение е за начина на определяне на действителното основание на спорното материално право, предмет на исковата молба, а определение № 145 / 13.02.2014г. по ч.гр.д. № 358/2014г. на ВКС не дава отговор на въпроса, дали когато е представен от страната преди даване ход на устните състезания списък на разноските по чл.80 ГПК, в който е посочен заплатения адвокатски хонорар, това представлява искане за присъждането му. Спрямо четвърти въпрос не е осъществена общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като противно на твърденията, на които се основава въпросът, съдът е приел, че е сезиран с искане за присъждане на адвокатското възнаграждение, а не с искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, изхождайки от представения списък за разноските по чл.80 ГПК. Това е относимо и за пети въпрос, тъй като даденото от съда разрешение не се основава на това, колко представителя е имала страната, а за кои разноски е направено искане за присъждането им. Шести въпрос също не може да предпостави допускането на касационния контрол, защото макар съдът да не е обсъдил довода, че никой от членовете на упълномощеното адвокатско дружество не е представлявал ответника по делото, допуснатото процесуално нарушение не е съществено и не би довело до промяна на изхода на спора, тъй като представлявалите ответното дружество адвокати са надлежно преупълномощени за това от представляващия адвокатското дружество, въз основа на даденото в полза на последното от ответника пълномощно, включващо и право на преупълномощаване. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основание чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закон в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени правила или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. С оглед изложеното, касационното обжалване на въззивното решение не може да бъде допуснато. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Второ търговско отделение