Определение № 50205 от 18.04.2023 г. на ВКС по гр. д. № 787/2022 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от „ОТП Факторинг България“ ЕАД, чрез юрисконсулт К. П., срещу въззивното решение на Софийски градски съд №266507/11.11.2021г. по в.т.д.№9266/2020г. В жалбата са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Насрещната страна Г. Г. Г. с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат И. Д., оспорва жалбата като неоснователна. Излага, че обжалваното решение е правилно, законосъобразно и обосновано. Твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, тъй като в изложението не е формулиран въпрос, който да отговаря на изискванията на чл.280 и сл. от ГПК, а са изложени основания за необосноваността на решението. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: С атакуваното решение Софийски градски съд е потвърдил решението на първостепенния Софийски районен съд в частта, с която е признато за установено по предявения от Г. Г. Г. иск по реда на чл.124, ал.1 от ГПК вр. чл.439 от ГПК, че в полза на „ОТП Факторинг България“ ЕАД не съществува правото на принудително изпълнение за сумата от 5 717,74 евро – главница по Договор за кредит сключен с „Банка ДСК“ ЕАД, за която сума са издадени заповед за изпълнение по чл.417 от ГПК и изпълнителен лист по ч.г.д.№429/2012г. на Районен съд – Костинброд, въз основа на които е образувано изпълнително дело №.... на ЧСИ М. С. с рег.№... на КЧСИ и район на действие – Софийски окръжен съд. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните факти: В полза на „Банка ДСК“ ЕАД срещу Г. Г. Г., солидарно с трето лице, е издадена заповед за изпълнение по реда на чл.417 от ГПК и изпълнителен лист по ч.г.д.№429/2012г. на Районен съд – [населено място] за сумите, както следва: 5 717,74 евро – главница по Договор за кредит; 327,40 евро – договорна лихва за периода от 20.11.2011г. до 05.04.2012г.; 118,22 евро – наказателна лихва за периода 20.01.2012г. – 05.04.2012г. и 241,08лв. – държавна такса и разноски. Въз основа на същите било образувано изпълнително дело №... на ЧСИ М. Бъзински, с peг.№ ... на КЧСИ и район на действие – Софийски градски съд. В хода на производството като взискател бил конституиран „ОТП Факторинг България“ ЕАД, въз основа на сключен с „Банка ДСК“ ЕАД договор за цесия за процесните вземания от 22.06.2012г. и депозирана на 08.03.2013 г. писмена молба. Съдът установил още, че в хода на изпълнението на длъжника Г. Г. била изпратена покана за доброволно изпълнение, ведно с препис от издадената заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист, връчени му на 23.05.2012 г. С оглед на този факт и липсата на подадено възражение по реда на чл.414 ГПК, съдът направил извод, че заповедта за изпълнение е влязла в законна сила на 07.06.2012 г. Констатирал още, че на 04.05.2012г., по това изпълнително дело, били наложени запори върху банковите сметки на длъжника Г. Г. открити в: „Уникредит Булбанк“ АД, „Централна кооперативна банка“ АД и „Първа инвестиционна банка“ АД, а на 28.06.2012 г. бил наложен запор върху притежавания от него лек автомобил „Ауди А80“. Съдът констатирал, че други изпълнителни действия не са били предприемани от взискателя и не са били извършени от ЧСИ, вкл. въз основа на възлагане по чл.18 ЗЧСИ. С молба вх.№71290/20.09.2017г. взискателят „ОТП Факторинг България“ ЕАД направил искане за предоставяне на издадените заповед за изпълнение и изпълнителен лист, с оглед настъпилите предпоставки по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК. Съдът констатирал, че на 30.10.2018г., въз основа на издадените по г.д.№429/2012г. на Районен съд – Костинброд заповед за изпълнение и изпълнителен лист било образувано второ изпълнително дело №.... по описа на ЧСИ М. С., с peг.№ ... на КЧСИ и район на действие – Софийски окръжен съд. В хода на същото, след извършените справки за имущественото състояние на длъжника, на 19.12.2018г. били наложени запори върху банковите сметки на длъжника, притежаваното от него моторно превозно средство и вземането му за трудово възнаграждение. С постановления от 02.01.2019г. били наложени и възбрани върху притежаваните от Г. Г. недвижими имоти. На 02.11.2019г. на длъжника Г. Г. била връчена покана за доброволно изпълнение, ведно с издадената заповед за незабавно изпълнение, изпълнителен лист и уведомление за извършената цесия. Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът приел, че предявеният иск е с правно основание чл.439, ал.1 от ГПК вр.чл.124, ал.1 от ГПК и е допустим. Приел, че от данните по делото се установява, че заповедта за изпълнение е влязла в сила на 07.06.2012г. и от този момент е започнала да тече петгодишна давност /чл.117, ал.2 от ЗЗД/. Посочил, че началната дата, от която тече давността за процесните вземания, следва да бъде определена съгласно разясненията дадени в т.10 от ТР 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, според които: когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, новата погасителна давност завземането започва да тече от датата, на която е поискано или извършено последното валидно изпълнително действие. Приел, че така дадените разрешения са относими и към образуваното през 2012г. изпълнително дело, поради което направил извод, че нова погасителна давност за процесното вземане е започнала да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие, т.е. 28.06.2012г. /когато е бил наложен запор върху притежавания от длъжника лек автомобил/. Посочил, че давността за вземането за главница по договор за кредит е пет години /чл.110 от ЗЗД/ и същата е изтекла на 28.06.2017г., вследствие на което събираемото вземане е било недължимо и по отношение на него не би могло да бъде осъществено валидно принудително изпълнение. Изложил, че за последиците на погасителната давност е без значение обстоятелството дали съдебният изпълнител е издал постановление за прекратяване на изпълнителното производство, тъй като перемпцията при посоченото прекратително основание – чл.433, ал.1, т.8 от ГПК настъпва по право. Ако се е осъществил съставът на чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, започва да тече нова погасителна давност, съгласно чл.117, ал.1 от ЗЗД. С оглед на изложеното въззивният съд, направил извод, че към датата на образуване на второто изпълнително дело – 30.10.2018г., съответно към датата на образуване на исковото производство – 19.04.2019г. изпълняемото право за сумата от 5 717,74 евро – главница по договора за кредит не е съществувало поради погасяване на вземането по давност. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи съдът приел още, че подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 или чл.417 от ГПК е част от изпълнителния процес и не прекъсва погасителната давност за вземанията. Приел, че разпоредбите на чл.115 и чл.116 от ГПК са изключителни, а заявлението по чл.410 или чл.417 от ГПК нито прекъсва, нито спира давността за вземанията / т.10 и т.14 от ТР №2/2015г. на ОСГТК на ВКС/. Посочил, че доколкото в конкретния случай липсва предявен иск по реда на чл.422 от ГПК, поради липса на подадено от длъжника възражение, по отношение на процесното вземане не са настъпили материално правни последици като спиране или прекъсване на давността /така т.9 от ТР №4/2013г. на ОСГТК на ВКС/. Позовал се и на даденото в т.10 от ТР №2/2015г. на ОСГТК на ВКС разрешение, според което в изпълнителното производство давността се прекъсва с всяко предприето действие по принудително изпълнение, като от момента на същото започва да тече нова давност, без значение дали то е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител или по възлагане от взискателя. Изложил, че не са действия по изпълнението водещи до прекъсване на давността тези по образуване на производството, връчването на покана за доброволно изпълнение, проучване на имуществото на длъжника, назначаването на експертиза, набавянето на книжа и др. В заключение, направил извод за основателност на предявения иск. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване по следния правен въпрос: От кой момент поражда действие отмяната на ППВС №3/18.11.1980г., извършена с т.10 от ТР №2/2015г. на ОСГТК на ВКС, и прилага ли се последното за вземания по изпълнителни дела, които са образувани преди приемането им. Искането се основана на хипотезата на чл.280, ал.1, т.1, тъй като въпросът е разрешен в противоречие с по-новата практика на ВКС, обективирана в решение №170/17.09.2018г. по г.д.№2382/2017г. на ІV г.о.; решение №51/21.02.2019г. по г.д.№2917/2018г. на ІV г.о. Посочил е, че по този въпрос е образувано и тълкувателно дело №3/2020г. на ОСГТК на ВКС, по което към датата на подаване на жалбата няма произнасяне. Касационното производство е било спряно до постановяване на тълкувателно решение по ТД № 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, като с определение №50097/07.04.2023г. същото е възобновено, поради постановяване и обявяване на решението по Тълкувателно дело №3/2020г. на ОСГТК на ВКС. Поставеният в изложението на касационните основания въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с разясненията, дадени в тълкувателното решение, поради което касационно обжалване следва да бъде допуснато по въпроса, уточнен от съда /съобразно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС/: „Прилага ли се нормата на чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД в изпълнителния процес по изпълнителни дела за събиране на вземания, образувани до приемането на 26.06.2015 г. на Тълкувателно решение №2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС?“, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателя следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметката на ВКС на дължимата държавна такса в размер 223,66лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение