Определение № 228 от 03.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2011/2015 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. Р. А., С. А. Т., М. А. А., П. О. Б., А. О. А., А. С. А. и А. С. Д. срещу Решение № 604/ 15.12.2014 г. по в.гр.д.№ 101/14 г. на Пазарджишкия окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, постановено по реда на чл.308 ГПК след отмяна на първоначалното въззивно решение по делото, е потвърдено първоинстанционното Решение № 459/ 30.12.2011 г. по гр.д.№ 126/11 г. на Велинградския районен съд в частта, с която е признато за установено по отношение на А. А. А. /починал след постановяване на първоинстанционното решение и заместен в процеса от наследника си по завещание М. Р. А./, С. А. Т., М. А. А., П. О. Б., А. О. А., А. С. А. и А. С. Д., че ищците Е. В. Ш., Е. В. А., А. В. А. и С. Й. А. /починала в хода на въззивното производство и заместена от наследниците си по закон в лицето на предходните двама ищци/ са собственици, на основание придобивна давност и наследство от В. А. А., на следния недвижим имот: поземлен имот № 6558 в кв.479 по плана на [населено място], [улица], на площ от 1 598 кв.м. В частта, с коятоо е отхвърлен предявеният в обективно кумулативно съединение осъдителен иск с правна квалификация чл.109 ЗС за осъждане на ответниците да преустановят действията, пречещи на ищците да упражняват правото си на собственост, първоинстанционното решение на Велинградския районен съд е влязло в сила като необжалвано. В касационната жалба се поддържа, че решението на въззивния съд е недопустимо като постановено по недопустим иск, поради което се моли за неговото обезсилване, както и за обезсилване на потвърденото с него първоинстанционно решение и прекратяване на производството. При условията на евентуалност се навеждат доводи за неправилност на атакувания въззивен акт поради нарушаване на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което се претендира отменяването му и постановяване на касационно решение по съществото на спора, с което предявената срещу касаторите установителна искова претенция за собственост бъде отхвърлена със законните последици.

В приложено към касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа, че от обуславящо значение за правилността на въззивното решение на Пазарджишкия окръжен съд са следните процесуалноправни въпроси, уточнени и конкретизирани съобразно постановките на ТР № 1/ 2009 г. от 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/09 г. на ОСГТК, а именно:

1. При какви предпоставки въззивният съд дължи назначаване на експертиза, която е необходима за изясняване на делото.

2. Допустимо ли е въззивният съд да не изложи собствени мотиви, позовавайки се на мотивите на първоинстанционния съд.

По отношение на така формулираните процесуалноправни въпроси касаторите поддържат, че произнасянето на въззивния съд е в отклонение от задължителната съдебна практика, което обуславя наличието на предвиденото в чл.280, ал.1, т.1 ГПК основание за допускане на касационното обжалване.

Ответниците по касационната жалба- Е. В. Ш., Е. В. А. и А. В. А. са депозирали по реда на чл.287, ал.1 ГПК отговори, с които молят касационното обжалване да не бъде допускано предвид липсата на предвидените в чл.280, ал.1 ГПК основания за това.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение намира следното:

Според задължителните указания на ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/09 г. на ОСГТК на ВКС, обвързаността на допускането на касационното обжалване от посочените от касатора основания не се отнася до валидността и допустимостта на въззивното решение, при което служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, трябва да се разпростре и във фазата по допускането на касационното обжалване. В тази връзка касационната инстанция намира, че в случая не е налице вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо, и съответно касационното обжалване не следва да се допуска на това основание. Оплакването на касаторите, че решението обективира произнасяне по ненадлежно предявен иск, който не е заявен с първоначалната искова молба, а е предявен по недопустим начин впоследствие в хода на производството, е неоснователно. Действително, в първоначалната искова молба липсва петитум за признаване собственическите права на ищците върху процесния имот, като се претендира единствено осъждане на ответниците да престанат да смущават и пречат на ищците да упражняват правата си. В хода на производството обаче, като е констатирал, че обстоятелствената част на исковата молба съдържа твърдения за наличие на спор за собственост между страните, с разпореждане от 21.04.2011 г. първоинстанционният съд е указал на ищците да конкретизират основанието и петитума на исковата си претенция, като заявяват съответстващ на твърденията им петитум, респ. като изложат твърдения за кокретно поведение на ответниците, смущаващо правото им на собственост. С молба от 11.05.2011 г. ищците са изпълнили така дадените им указания, като са уточнили искането си за защита- както за установяване правото им на собственост със сила на присъдено нещо, така и за осъждане на ответниците да преустановят неоснователните си действия, с които пречат на неговото упражняване, с оглед на което както първоинстанционният, така и въззивният съд правилно са приели, че са надлежно сезирани с установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК, считано от датата на завеждане на исковата молба /чл.129, ал.5 ГПК/. Предвид изложеното, въззивното решение на Пазарджишкия окръжен съд, обективиращо произнасяне по положителен установителен иск за собственост, не е недопустимо по смисъла на чл.270, ал.3, предл.1 във връзка с чл.293, ал.4 ГПК и касацията не следва да се допуска на това основание.

Налице са предпоставките за допускане на касационното обжалване по първия формулиран от касаторите процесуалноправен въпрос. Същият е от обуславящо значение за правилността на обжалваното въззивно решение, тъй като в производството по чл.308 ГПК, след отмяната на първоначалното влязло в сила решение на въззивния съд, последният е отказал да допусне поисканата във въззивната жалба Съдебно-техническа експертиза, като се е мотивирал, че това искане е било оставено без уважение като преклудирано при първоначалното разглеждане на делото пред въззивната инстанция, а също така и с аргумента, че делото е върнато от ВКС за ново разглеждане само с указания за осигуряване участието на наследника на починалия въззивник А. А. от стадия, следващ произнасянето по доказателствените искания на страните. Това произнасяне на въззивния съд се намира в противоречие със задължителните указания, обективирани в т.3 от ТР № 1/ 09.12.2013 г. по т.д.№ 1/2013 г. на ОСГТК, според които, когато възникне необходимост да бъде установен даден факт във връзка с въведено във въззивната жалба оплакване, че даден релевантен за делото факт е погрешно установен, въззивният съд служебно назначава експертиза и определя задачата й на разноски на страната, която носи тежестта да докаже съответния факт. В конкретния случай въззивната жалба срещу първоинстанционното решение изрично обективира оплакване за допуснато от първата инстанция нарушаване на съдопроизводствените правила, изразяващо се в отказ да се назначи Съдебно-техническа експертиза, необходима за изясняване на факти от значение за спора /относно идентичността между процесния имот и имота, за който наследодателят на ищците се е снабдил с констативен нотариален акт за собственост по реда на обстоятелствената проверка през 1979 г.; статута на имота към този момент; факта на масовизиране на същия и евентуалното приключване на административната процедура по възстановяване на собствеността/. Очевидно е, че искането не е преклудирано, след като по силата на посочената задължителна съдебна практика същото може да се направи с въззивната жалба /вкл. за първи път, доколкото в първоинстанционното производство съдът има служебното задължение да назначи експертиза за изясняване на въпроси от значение за делото- чл.195, ал.1 ГПК/. В случая е без значение, че обжалваното въззивно решение е постановено в производство по чл.308 ГПК, доколкото задълженията на въззивния съд да се произнесе по доказателствените искания на страните съществуват през цялата висящност на производството до края на съдебното дирене /вкл. когато делото е върнато за ново разглеждане поради нарушено право на участие на страна/, при което е противно на всякаква логика да се поддържа, че дадено допустимо доказателствено искане е преклудирано поради предшестващ незаконосъобразен отказ на съда за неговото допускане /арг. и от чл.253 ГПК/.

Колкото до втория заявен от касатора процесуалноправен въпрос, свързан с необходимостта въззивният съд да фурмулира собствени фактически и правни констатации, без да възпроизвежда тези на първата инстанция, същият не е от обуславящо значение за правилността на обжалваното решение. Действително, при действието на ГПК /отм./, при условията на пълен /неограничен/ въззив, съобразно постановките на т.19 от ТР № 1/ 04.01.2001 г. по гр.д.№ 1/2000 г. на ОСГК на ВКС въззивният съд беше длъжен да извърши самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, като въз основа на това да формира собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, без да разполага с възможността направо да потвърди фактическите и правните констатации на първата инстанция. При ограничения въззив разпоредбата на чл.269, ал.1, изр.2 ГПК ограничава обхвата на дейността на въззивния съд, като последният може да формира различни фактически констатации от тези на първоинстанционния съд, само ако въззивната жалба съдържа основателно оплакване за необоснованост на първоинстанционното решение или за допуснато от първата инстанция нарушение на съдопроизводствените правила при доказване на определен факт /т.3 от ТР № 1/ 09.12.2013 г. по т.д.№ 1/13 г. на ОСГТК/. Служебната проверка, която дължи въззивния съд, обхваща единствено валидността и допустимостта на първоинстанционното решение /чл.269, ал.1, изр.1 ГПК/, както и правилното приложение на императивния материален закон /т.1 от ТР № 1/ 09.12.2013 г. по т.д.№ 1/13 г. на ОСГТК/.

Предвид допускането на касационното обжалване на посоченото по-горе основание, съгласно чл.18, ал.2, т.2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК на касаторите следва да се укаже необходимостта от заплащане на държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 230 лв.

Водим от горното, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, състав на Второ Гражданско отделение